Определение № 405 от 28.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 739/2014 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 229/22.01.2014 год. по в.гр.д.№ 171/2014 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане въззивната жалба на същата страна против решение № 1753 / 26.04.2013 год., поправено с решение № 3596 / 03.10.2013 год., изменено в частта за разноските с определение от 21.12.2013 год., постановено по гр.дв.№ 13 208 / 2012 год. на Пловдивски районен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] установителни искове за дължимост на обезщетения за забавено плащане на главниците - предмет на обективно съединени с акцесорните претенции искове, първоинстанционното решение по които, като необжалвано е влязло в сила. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение,позовавайки се на съдебна практика / определения на ВКС / относно характеристиката на „ насрещната въззивна жалба „ по смисъла на чл.263 ал.2 ГПК, отречена на подадената от [фирма] такава, в срока за отговор на подадената от противната страна - [фирма] въззивна жалба ,с предмет неуваженото от първоинстанционния съд нейно възражение за прихващане.Счита,че след като законодателят не е въздигнал изискване насрещната въззивна жалба задължително да бъде с предмет решението по иска – предмет и на подадената въззивна жалба от противната страна, то подобно ограничаване предмета на същата от въззивния съд - практически до обжалване на частично уважени, респ. частично отхвърлени искове - се явява в пряко противоречие със закона. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, констатира че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Жалбата е основателна. Настоящият състав споделя съображенията в цитираните от жалбоподателя определения,макар несъставляващи задължителна съдебна практика,като постановени по реда на чл.288 ГПК - опр. № 804 / 25.06.2013 год. по гр.д.№ 2518 / 2013 год. на ІІІ г.о. на ВКС, съответно по чл.274 ал.2 ГПК - опр. № 263 / 13.05.2011 год. по ч.гр.д.№ 251/ 2011 год. на ГК на ІІІ г.о. на ВКС. И. на насрещната въззивна жалба не е ограничен от законодателя в прилагането му спрямо оная част от предмета на спора, разгледан от първоинстанционния съд, въведена и като предмет на въззивното производство ,чрез въззивна жалба на противната страна. Макар практически да изглежда като прекалено разширяване процесуалната възможност за атакуване на решението, заобикаляща преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК, когато същият е пропуснат ,вкл. поради небрежност от страната, институтът на насрещната жалба има логическото си оправдание в преследваната от законодателя по-важна цел, а именно - да ограничи обжалването в рамките на действително поддържания от всяка от страните правен интерес за това.За сравнително удовлетворената от решението,макар непълно,необжалвала поради това страна, институтът на насрещната жалба предоставя гаранцията, че при атакуване на решението от противната страна и в тази му част, не би изгубила възможността да го обжалва, макар в обусловеност от разглеждането на въззивната жалба на противната страна, но в неограничен, спрямо предмета на произнасянето на първоинстанционния съд в нейна полза обем, с което именно се провежда и възпиращата обжалването на всяка цена от противната страна функция на института.При невъведено от законодателя изискване за идентичност в предмета на иска или възражението,ползващо се със сила на пресъдено нещо, на първоначалната и насрещната жалби и липса на законово основание за извеждането му от друго процесуално правило, постановеното от въззивния съд определение се явява неправилно и следва да бъде отменено. Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение