Определение № 1023 от 02.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 12/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2, вр. с чл.248 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Интермонтажи“ ЕООД срещу определение № 575/26.09.2025 г. по в.т.д. № 573/24 г. на САС, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на решение № 145/11.03.2025 г. по в.т.д. № 573/2024 г. на САС в частта за разноските. Сочи се от частния жалбоподател, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост, защото при намаляване на размера на адвокатско възнаграждение не са съобразени критериите – извършените от адвоката на въззиваемия процесуални действия, подлежащата на анализиране нормативна уредба и съдебна практика, представянето на отговор на въззивната жалба, в който подробно е обосновано защо въззивната жалба е неоснователна, както и явяването в открито съдебно заседание, в което са изразени съображения по същество на спора. Поддържа се, че размерът на уговореното адвокатско възанграждение от 16 800 лв. е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, а именно с правния институт на предоставянето на концесия за добив на подземни богатства, изискващ проучване и тълкуване на множество нормативни актове – ЗПБ, ЗК, ЗООС, НПМОКВ, НУРИОВОС, НУРИОСПППИППЦОЗЗ и др. Следва и да се отчете обхватът на вложения труд за адвокатска защита, както и обстоятелството, че уговореният размер на адвокатско възнагражение е съобразен с размерите, регламентирани в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. в нейната редакция към сключване на договора за правна защита и съдействие. Иска се от частния жалбоподател да се отмени обжалваното определение на апелативния съд и да му се присъдят съдебни разноски във въззивното производство от още 10 800 лв. Ответникът по частната жалба – Държавата, чрез Министерство на енергетиката, е подал отговор, с който оспорва възраженията на частния жалбоподател с довода, че съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело № С -438/22 на Съда на ЕС съдът не е обвързан с размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Поддържа се, че претендираният от въззиваемия във въззивното производство размер на адвокатско възнаграждение от 16 800 лв. не е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, както и с обема на извършени процесуални действия. По допустимостта. Частната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, визиран в нормата на чл.248 ал.3 ГПК. С обжалваното определение апелативният съд е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК на въззиваемия „Интермонтажи“ ЕООД за изменение в частта за разноските на решение № 145/11.03.2025 г. по в.т.д. № 573/2024 г. на САС, с което претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение от 16 800 лв. /с ДДС/ е намалено до размера от 6000 лв. /с ДДС/. Прието е, че във въззивното производство не са събирани нови доказателства и страните не са спорели по установените в хода на първоинстанционното производство факти, а изготвянето на отговор на въззивната жалба не е налагало проучване и анализиране на нормативна уредба и на съдебна практика, различна от тази на която страните са се позовали в представените пред първоинстанционния съд становища; въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание и единствените процесуални действия са подаването на отговор на въззивната жалба и процесуалното представителство на адвоката. С решение № 145/11.03.2025 г. по в.т.д. № 573/2024 г. на САС е потвърдено решение № 382/13.03.2024 г. по т.д. № 333/23 г. на СГС – за отхвърляне на предявените от Държавата срещу „Интермонтажи“ ЕООД искове за установяване на вземания размер на общо 230 813,99 лв. –по договор от 16.11.2011 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства. Спорен в настоящото производство пред касационния съд се явява въпросът за размера на адвокатското възнаграждение на въззиваемия във въззивното производство – с оглед на своевременно релевираното пред въззивния съд възражение на въззивника по чл.78 ал.5 ГПК. При обжалваем интерес във въззивното производство от 230 813,99 лв. касационният съд намира, че размерът на адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. възлиза на 13 882,55 лв., а след прибавяне на ДДС на 16 659,06 лв. От значение за спорния въпрос в настоящото производство е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително съобразно чл. 633 ГПК решение на СЕС, че посочените в НВАР размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и обема на извършената работа. Касационният съд намира, че адвокатското възнаграждение от 16 800 лв. /с ДДС/, което е платено по банков път от въззиваемия, се явява прекомерно, защото не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Водещ фактор при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е критерият фактическа и правна сложност на делото, а видно е от мотивите на въззивното решение, че решаващият извод за изхода на спора е изводът, че решение N 392/22.02.2018 г. на СГС по т.д. N 1641/17 г. е формирало СПН, която обхваща правопораждащите факти за предявеното с иска вземане по процесния договор – не само за тази част от вземането, която е била предмет на приключило с влязло в сила решение дело, както и че е преклудирана възможността да се повдигат възражения за липсата на обективна пречка ответникът да извършва добив, която е основание за недължимост на претендираните от ищеца вземания. В този смисъл касационният съд намира за неоснователни доводите на жалбоподателя, че спорът пред въззивната инстанция е изисквал проучване и тълкуване на множество нормативни актове, изброени в частната жалба. В конкретния случай следва да се отчете, че пред въззивната инстанция делото е било пренесено като напълно изяснено от фактическа страна, а правният спор по въззивната жалба на въззивника /ищец/ не се е отличавал с висока фактическа и правна сложност. Оттук следва изводът, че при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба, подадена от ищеца, процесуалният представител на въззиваемия /ответник/ не е бил затруднен да обоснове нейната неоснователност. Обстоятелството, че във въззивната жалба са развити съображения, които са ирелевантни за формиране на обуславящия изхода на спора извод на въззивния съд, не е в състояние да придаде на спора по-висока степен на сложност от правна страна. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и оспорване на нови доказателствени средства, а съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на въззиваемия /ответник/ се е явил. Отчитайки тези обстоятелства, и с оглед констатираната по-горе липса на фактическа и правна сложност на конкретното дело пред въззивната инстанция, настоящият състав на касационния съд намира, че адвокатското възнаграждение подлежи на намаление до размера от 12 500 лв. Тъй като с въззивното решение са присъдени разноски от 6000 лв., решението следва да се измени и да се присъди сумата от още 6500 лв. – 3323,39 евро. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на решението на апелативния съд и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение до размера от 6500 лв. - 3323,39 евро, а в останалата част обжалваното определение следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд