Определение № 455 от 16.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 892/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба от ответника по касация, Фондация „Чудомир“, с искане да бъде изменено постановеното по делото определение № 3139 от 10.11.2025 г. по т. д. 892/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО в частта за разноските, като моли да му бъдат присъдени разноски за производството в размер на сумата 8 000 лв. Излага, че въззивното решение не е допуснато до касация с горецитираното определение по касационната жалба на ищците, поради което като ответник на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на сторените разноски за процесуално представителство от адвокат пред касационната инстанция. Насрещните страни, К. Ц. Т., Д. П. Ю. и Ц. П. Т., оспорват молбата като неоснователна. Излагат, че ответникът Фондация „Чудомир“ е нарушил авторските права на наследодателя им и искът за присъждане на обезщетение за нарушението е уважен срещу него, поради което ответникът като изгубила делото страна няма право на разноски по делото. Подчертават, че това е второ спечелено дело срещу същия нарушител и изискването за генерална превенция при защита на авторските права изключва възможността на изгубилата делото страна да бъдат присъждани разноски. Позовават се в този смисъл на практика на Съда на Европейския съюз по дело С – 367/15 по приложението на чл. 14 от Директива № 2004/48, транспонирана в ЗАПСП. Като подчертават и прекомерния размер на претендирания разход, молят молбата по чл. 248 ГПК да не бъде уважена. Молбата е депозирана в срок от надлежно легитимирана страна, поради което е допустима. Молбата е неоснователна. С определение № 3139 от 10.11.2025 г. по т. д. 892/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО не е допуснато касационно обжалване на решение № 19 от 10.02.2025 г. по гр. д. 291/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, включително в частта, с която са отхвърлени предявените от ищците К. Ц. Т., Д. П. Ю. и Ц. П. Т. искове с правно основание чл. 95, ал. 1, вр. чл. 95а, ал.1 ЗАПСП срещу ответника Фондация „Чудомир“ за заплащане на обезщетение за нарушение на имуществени авторски права на общия им наследодател П. Д. Т., извършено през 2021 г. чрез възпроизвеждане и разпространение на негово авторско произведение „Чудомир. Събрани произведения в шест тома“ както физически, така и онлайн без тяхно изрично съгласие и учредяване на лицензионни права за сумата над уважения размер от 10 011,66 лв. до предявения размер от 28 800 лв., като част от претендирано обезщетение от общо 100 000 лв., и иск за осъждане на ответника Фондация „Чудомир“ да заплати на тримата ищци солидарно обезщетение в размер на 2 500 лв., като част от общо претендирано обезщетение от 100 000 лв., за претърпени от ищците неимуществени вреди от нарушаване на неимуществените авторски права на наследодателя им П. Д. Т., чрез възпроизвеждането през 2021 г. и разпространение на негово авторско произведение „Чудомир. Събрани произведения в шест тома“, без да са зачетени правата му по чл. 15, ал. 1, т. 1 /да определи времето, мястото и начина, по който да стане разгласяването на произведението/, по т. 2 /да бъде признато авторството му върху произведението/, по т. 4 /да бъде посочено името му като съставител на сборника/ и по т. 5 /да иска да бъде запазена целостта на произведението му и да се противопоставя на всякакви промени в него/ от ЗАПСП, и е отхвърлена претенцията за присъждане на законни лихви върху тези суми. Относимо към отправеното до съда искане с молбата по чл. 248 ГПК е задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с ТР № 3 от 01.08.2024 г. по тълк. д. 3/2022 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че обезщетението за направени извънсъдебни разноски за адвокат трябва да съответства на изхода на делото по спора с нарушителя, но и да е в размер, който не демотивира автора да търси защита на своите права при нарушение. Счетено е, че обезщетението подлежи на съответно намаляване при отхвърляне на част от исковете като неоснователни, но изцяло дължими са разноските във връзка с иск за обезщетение по чл. 95 ЗАПСП, дори той да е частично отхвърлен, щом адвокатското възнаграждение е в разумен и обичаен размер, като значим е установеният факт на нарушение на авторското право, независимо че търсеното обезщетение не е присъдено изцяло. Настоящият състав на съда споделя и съдебната практика по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 2368 от 03.09.2024 г. по ч. т. д. 2015/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което е прието, че даденото разрешение с тълкувателния акт е приложимо и по отношение на направените разноски за адвокат в съдебно производство във връзка с иск за обезщетение по чл. 95 ЗАПСП, когато той е частично отхвърлен, като е счетено, че и в този случай са изцяло дължими направените от ищеца разноски във връзка с иск за обезщетение по чл. 95 ЗАПСП, щом адвокатското възнаграждение е в разумен и обичаен размер. При произнасяне по сезиралата го молба настоящият състав на съда съобразява и задължителната за националните съдилища практика по решение от 28.04.2022 г. по дело С – 559/2020 г. на Съда на Европейския съюз. С цитираното решение Съдът на Европейския съюз е посочил, че ако нарушителят може да бъде осъден да възстанови само една малка част от разумните разходи за адвокат, които притежателят на нарушеното право на интелектуална собственост е направил, разубеждаващият ефект на иска за установяване на нарушение би бил сериозно намален, в разрез с общото задължение по член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 и с преследваната с тази директива основна цел да се гарантира висока степен на закрила на интелектуалната собственост във вътрешния пазар, която цел е изрично посочена в съображение 10 от същата директива, в съответствие с член 17, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 28 юли 2016 г., United Video Properties, C-57/15, EU:C:2016:611, т. 27). Подчертано е и че националният съд трябва също така да гарантира, че предвидимият размер на съдебните разноски, които биха могли да бъдат присъдени на притежателя на права върху интелектуална собственост, не е такъв, че да разубеди същия да брани правата си по съдебен ред, като се има предвид какви суми остават за негова сметка като извънсъдебни разноски и каква е ползата от тях за целите на иска за обезщетение за вреди (вж. в този смисъл решение от 9 юли 2016 г., Hansson, C-481/14, EU:C:2016:419, т. 63). Изтъкнато е, че при дължимата проверка дали подлежащите на възстановяване разходи са разумни и пропорционални (член 14 от Директива 2004/48) общото правило за разпределяне на тези разходи не се прилага, ако справедливостта забранява да се изисква от загубилата делото страна възстановяване на направените от спечелилата делото страна разходи, дори същите да са разумни и пропорционални. Респективно в особен случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, съдът следва да може да се отклони по изключение от общото правило за разпределение на разноските. Счетено е, че съгласно член 14 от Директива 2004/48, тълкуван с оглед на съображение 17 от нея, националната правна уредба, транспонираща този член 14, трябва при всяко положение да позволява на съда, който се произнася по съдебните разноски, да отчете специфичните особености на отделния случай като например: актуалността на произведението, продължителността на публикуването, как е извършено нарушението, а също и, както следва от съображение 17 от Директива 2004/48, специфичните характеристики на съответното право върху интелектуална собственост и евентуално умишления или неумишлен характер на извършеното правонарушение. Относима е и практиката по решение от 09.06.2016 г. по дело С – 481/14 г., с която е прието, че съдът при присъждане на разноски на насрещната страна следва да стори това само при условие че размерът на съдебните разноски, които биха могли да бъдат възложени в тежест на увреденото от нарушението лице, не е годен да разубеди това лице да брани правата си по съдебен ред. Отнесена към процесния случай, горецитираната съдебна практика изключва присъждането на разноски на нарушителя на авторските права на наследодателя на ищците, чието нарушение е и повторно установено по съдебен ред, при доказания факт на нарушението, но неуважаване на претенциите за обезщетение в пълния предявен размер, доколкото последното и то в доказания размер от 8 000 лв. от една страна би разубедило носителя на авторски права да брани правата си при следващо нарушение, а от друга би намалило сериозно разубеждаващия ефект на иска за установяване на нарушение. Изводът на съда е обоснован и от конкретните специфики на случая и в частност, че настоящото производство е второ такова за установяване на повторно нарушение от същия нарушител и застъпеният принцип за справедливост би бил сериозно накърнен, ако на нарушителя бъде присъден разход за адвокат, съизмерим с присъдения размер на обезщетение за нарушението на защитаваните в спора авторски права. По тези мотиви депозираната молба по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Съобразно константната практика на съдилищата в настоящото производство по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение