Определение № 6647 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5327/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. П. Г. от гр. Пловдив, срещу Определение № 5538 от 13.05.2026 г. по адм. дело № 1074/2026 г. на Административен съд (АС) – Пловдив, с което е отхвърлено (оставено без уважение) искането му за спиране предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №26-1030-000287 от 18.03.2026 г., издадена от началник група към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с която на основание чл. 171, т. 4 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на Г. е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) – изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС), на водач, на който са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 ЗДвП. Жалбоподателят счита, че решаващият съд незаконосъобразно е отказал да спре допуснатото предварително изпълнение на оспорената заповед. Твърди, че е обжалвал цитираните в заповедта наказателни постановления (НП), като в тежест на издателя на заповедта е да установи, че те са влезли в сила. С приложени удостоверения установява, че срещу НП са подаден жалби и са образувани съдебни производства, като тези доказателства не са обсъдени от първоинстанционния съд. Твърди, че липсва разпореждане по чл. 60 АПК, с което да е допуснато предварително изпълнение на оспорваната заповед. Иска се отмяна на определението и постановяване на ново, с което да се спре изпълнението на обжалваната заповед. Претендират се разноски. Жалбоподателят се представлява от адв. Н. Попова – Адвокатска колегия - Пловдив. Ответникът – началникът на група към ОДМВР – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, като обсъди доводите в жалбата и доказателствата до делото, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е установил, че искането за спиране е повторно и е приел, че твърденията на жалбоподателя за наличието на вероятност за настъпване на значителна или трудно поправима вреда не се подкрепят от никакви доказателства. Предвид изложеното съдът е отхвърлил, като неоснователно искането за спиране на предварителното изпълнение на приложената ПАМ. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 5 и 6 ЗДвП обжалването на заповедите, с които се прилагат ПАМ по чл. 171 ЗДвП се извършва по реда на АПК. Подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. Предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП, поради което доводите на жалбоподателя за приложимост на чл. 60 АПК, са неоснователни. В ЗДвП не са предвидени основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение, поради което следва да намерят приложение общите норми на чл. 166, ал. 2 и 4 АПК, съгласно които съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. При липса на нормативно регламентирани критерии, чрез които да се преценява основателността на искането, съдебната практика е извела, че тези последици следва да са от такова естество, че да могат да се противопоставят на значимостта на целите, които законът поставя с предварителното изпълнение. ПАМ са вид административна принуда. При тях се реализира диспозицията на правната норма, в конкретната хипотеза - чл. 171, т. 4 ЗДвП. В случая, законодателят е оценил прилагането на процесната ПАМ като породено от деяние с висока степен на обществена значимост. В тази насока допуснатото по закон предварително изпълнение на тази ПАМ е за защита на особено значими ценности и права. В настоящия случай първоинстанционният съд е извършил правилна преценка, че жалбоподателят не сочи доказателства за конкретни вреди, които биха могли да бъдат причинени от предварителното изпълнение на обжалваната заповед. От представените по делото доказателства не се установяват факти, които да обосновават извод за вреди, противопоставими, като степен на значимост на защитимите от законодателя. Представените удостоверения не установяват нови обстоятелства относно значителни или трудно поправими вреди. Жалбите срещу НП, по които са образувани съдебните производства са подадени преди датата на постановяване на предходното определение (15.04.2026 г.), с което е отхвърлено искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта и издадените удостоверения не установяват нови обстоятелства по смисъла на закона. Останалите доводи на жалбоподателя са свързани със законосъобразността на оспорваната заповед и са неотносими към предмета на настоящото производство. С оглед изложеното, постановеното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1, предл. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение