Решение № 5420 от 19.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12126/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ид директор на Областна дирекция на МВР - Пазарджик, чрез процесуален представител юрк. Пенова, срещу решение № 33328 от 13.10.2025г. по адм. дело № 6333/2025г. по описа на Административен съд София - град, с което е отменено решение изх. № 312000-10437/15.05.2025 г. на директора на ОДМВР - Пазарджик за отказ за заличаване на лични данни на Б. Р. Ч., обработвани във връзка със ЗМ-ДП № 75/2013 г. по описа на РУ-Панагюрище за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, като делото е върнато на директора на ОДМВР - Пазарджик за ново произнасяне при изпълнение на дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона. Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че то е необосновано, неправилно и незаконосъобразно – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Излага доводи, че съдът не е извършил анализ и не е обсъдил приложимите хипотези от чл. 3, ал.1, т.1 - 8 от Инструкция № 8121з -748 от 20.10.2014 г. за определяне на срокове за съхранение на лични данни, обработвани в МВР и неправилно се позавава на чл.26, ал.1, т.3 ЗМВР. Сочи, че правилата на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016г, относно защита на физическите лица във връзка с обработването на лични данни не се прилагат при обработването от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнение на наложените наказания. По подробно развити доводи в касационната жалба иска отмяна на оспореното решение и претендира разноски по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. С молба от 03.11.2025г. от касатора е направено искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските с направено възражение за тяхната прекомерност и искане за присъждането им в размер под нормативно определения минимум, поради липсата на правна и фактическа сложност на спора и предвид Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С - 438/22г. Ответника по касация – Б. Р. Ч., чрез адв. Горанов в представен писмен отговор и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли решението като правилно да остане в сила. Претендират се разноски по делото. В писмен отговор, ответника намира молбата за изменение на решението в частта за разноските за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора касационни основания за отмяната му. За да се произнесе по спора, първоинстанционният съд е установил, че Б. Ч. е подал заявление до директора на ОДМВР - Пазарджик с искане за заличаване на личните му данни, въведени в масивите на МВР във връзка със ЗМ-ДП № 75/2013 г. по описа на РУ – Панагюрище за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. С оспореното Решение рег. № 312000-10437/12.05.2025 г. ВПД директор на ОДМВР – Пазарджик е отказал да изтрие личните данни на Ч. по съображения за липсата на предпоставките, предвидени в чл. 3 - 5 от Инструкция № 8121з -748 от 20.10.2014 г. За да отмени оспорения административен акт АССГ е приел, че в решението не са изложени мотиви в съответствие с т.59 от решение по дело С -118/2021 на СЕС относно извършена преценка на личността на заявителя, която да се базира на обстоятелства, настъпили след осъждането, за което се съхраняват данните в информационните масиви на МВР. Според АССГ, ответника не е изследвал въпроса относно необходимостта от продължаване на съхранението на тези данни, въпреки настъпилата реабилитация и продължителността на съхранението, за целите, за които същите са били обработени, с оглед спазването на Директива (ЕС) 2016/680 и поради допуснатите нарушения е постановил незаконосъобразен акт. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият касационен състав намира, че АССГ е установил вярно фактическите обстоятелства и правилно е приложил релевантните правни норми. Не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, проявил е процесуална активност като е събрал всички относими към спора доказателства и не е допуснал нарушения при анализа им. Изводите на съда се споделят изцяло. Видно от електронна справка за съдимост Б. Ч., осъждан по НОХД №65/2013г. е реабилитиран по чл.88, ал.1 вр. с чл.82, ал.1, т.5 от НК, считано от 18.03.2016г. Безспорно е, че съхранението от полицейските органи на лични данни и по - конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, §. 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква б) държавите членки гарантират, че личните данни са събирани за конкретни, изрично указани и легитимни цели и не се обработват по начин, който е несъвместим с тези цели. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. на СЕС е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от същата директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания, предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. В българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспониран чл. 5 „Срокове за съхранение и проверка" от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (26), съгласно който държавите членки предвиждат да бъдат определени подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. В връзка с горното следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и от дадените с решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/2022 г. разрешения, се налага извода, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същият следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице, да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респективно риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи или следва последните да бъдат заличени. Изложеното до тук обективира като правилен изводът на АССГ, че в оспорения пред него административен акт не е извършен нужният анализ в описания по-горе смисъл, а именно не са обсъдени всички относими факти и обстоятелства, налагащи продължаване на обработката на личните данни на Ч. от ответника. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи. Резултатите от извършената от административния орган проверка за необходимост, трябва да са обективирани в крайният акт /оспореното решение в случая/, като формалната липса на основанията по националното право за заличаване на данните не налага задължителен извод за отказ от тяхното изтриване, както обосновано е посочил административният съд. В заключение настоящият съдебен състав счита, че при постановяване на акта административният орган не е извършил дължимата проверка за личността на Ч., както и дали последващата обработка на личните му данни е пропорционална с оглед правото на ЕС, дали отговаря на целите Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета, рискът, който същият представлява с цел съпоставка между посоченото и необходимостта от продължаване на съхранението им. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Искането по чл.176а, ал.4 АПК на ид на ОДМВР - Пазарджик за изменение на решението в частта за разноските е мотивирано с направено в молбата възражение за прекомерност на присъдените разноски. Искането е депозирано в срока по чл.176а, ал.4 АПК, поради което е допустимо, но разгледано по същество е неоснователно. Отговорността за разноски в съдебното производство се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото, съобразно разпоредбите на чл. 143 АПК, чл. 78, чл. 81 ГПК. Безспорно в случая е упражнена адвокатска защита, поради което на жалбоподателя правилно са присъдени разноски. Последните са своевременно поискани и доказани в размер на заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, действително внесено, което е видно от представените писмени документи. В случая не са налице основания за изменение на обжалваното решение в частта за разноските, тъй като в чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, е предвидена възможност поисканото от страната като разноски по делото адвокатско възнаграждение да бъде намалявано от съда, но ако насрещната страна направи възражение за неговата прекомерност. Такова възражение в случая липсва. Тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК (чл. 176а АПК) налага извода, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по разноските. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в рамките на производството, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 176а АПК. По адм. дело №6333/2025г. на АССГ е проведено открито съдебно заседание, като доказателства за направените разноски са представени именно в това съдебно заседание от процесуалния представител. Ответникът - директор ОДМВР - Пазарджик е редовно призован за съдебно заседание и не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за присъждане на по - нисък размер на адвокатското възнаграждение не е направено от ответника до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението за прекомерност е преклудирано. Cлyжeбнo пpoизнacянe пo cъoтвeтcтвиeтo мeждy нaпpaвeнитe paзнocки и фaктичecкaтa и пpaвнa cлoжнocт нa дeлoтo e излючeнo, тъй кaтo нopмaтa изиcквa изpичнo ceзиpaнe според т. 3 от Tълкyвaтeлнo peшeниe № 6 oт 06.11.2013 г. нa BKC пo тълк. дeлo № 6/ 2012 г., OCГTK. Toвa иcкaнe не може дa ce пpaви cлeд пocтaнoвявaнe нa cъдeбнoтo peшeниe пo дeлoтo – пo peдa и в cpoкa пo чл. 248 ГПK, съответно чл. 176а АПК, с оглед на което не са налице и основания за обсъждане и прилагане на разрешенията по дело С-438/22 на СЕС. По изложените съображения, искането за изменение на решението в частта за разноските е неоснователно и следва да се отхвърли. При този изход на спора на ответника по касация се следват разноски. От процесуалния представител на касатора е направено възражение за прекомерност, което е бланкетно и немотивирано с оглед изискването на чл.78, ал.5 от ГПК(изм. ДВ, бр.17 от 2026г.), същото е неоснователно предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, реално осъществената правна помощ от упълномощения адвокат( изготвен отговор на касационна жалба), както и осъщественото процесуално представителство на процесуалния представител в открито съдебно заседание по делото, поради което претендираната сума от 1800 лева (920 евро) не се явява прекомерна и по критериите по чл. 36 от Закона за адвокатурата. Ето защо съдът присъжда реално заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. (920 евро) на осн. чл. 4 и 5 от ЗВЕРБ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение