Решение № 173 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1131/2012 г.

Решение № 173 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1131/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Р. Н. срещу решение № II-152 от 09.01.2012 г. по гр. дело № 1379/2011 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено бракоразводно решение № 171 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 8499/2010 г. на Бургаски районен съд в обжалваната част, по въпроса за вината. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като неправилно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. След като е направил извод, че никой от двамата съпрузи не е направил усилие да бъдат заздравени брачните отношения и да бъдат преодолени кризите и след като в мотивите си е изтъкнал още, че не може да се направи извод само единият от тях да има вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което единствено съпругата е призната за виновна. Изтъква се нарушение на процесуалните правила в чл. 236 ГПК, необоснованост, както и несъответствие на крайния извод с материалния закон, тъй като нарушението на брачните задължения на единия съпруг не освобождава другия от брачните му задължения и ако последният ги наруши, бракът може да бъде прекратен по вина на двамата съпрузи. Не са съобразени указанията в т. 7 от ППВС № 10/71 г. като практика Върховен касационен съд Съображения са развити в касационната жалба от адв. А. М., претендират се разноски. Постъпила е и писмена защита. Ответникът В. Д. Д. изтъква в отговор, че въззивното решение е съобразено с фактическата обстановка и е правилно по въпроса за вината, предвид установената по делото извънбрачна връзка на жалбоподателката. Претендира разноски в касационното производство. С определение № 192 от 15.02.2013 г. на ВКС III гражданско отделение жалбата е допусната до разглеждане на основание критерия по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпроса за задължението на въззивния съд да изпълни изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК, когато в бракоразводен процес произнася по чия вина е настъпило дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като основанието е аргументирано с явното несъответствие между съдържанието на приетото от фактическа страна по този въпрос от решаващия съд и диспозитива на решението, постановен в потвърждаване на обратен извод. По процесуално правния въпрос, обусловил допускане на жалбата до разглеждане и предвид обективираната в обжалваното решение решаваща дейност на въззивния съд, Върховен касационен съд намира следното: При въззивно решение, в мотивите на което е направен собствен решаващ извод, че и двамата съпрузи имат вина за дълбокото и непоправимо разстройство на барака, но при постановен със същото решение диспозитив, с който се потвърждава обжалвано бракоразводно решение за прекратяване на брака по вина само на обжалвалия съпруг и при положение, че не се касае за явна фактическа грешка, е изразено разрешение в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВС на РБ и ВКС за прилагане на съдържащото се в нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК правило. Съдът е длъжен мотивирано да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото, като в решението по същество изрази решаващата си воля без съдържателни противоречия и празноти, следвайки в тази връзка принципните указания в ППВС № 7 от 27.ХII.1965 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. ОСГК във връзка с обосноваността, както и практиката, изразена в решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 I г. о, реш. № 324/2010 г. гр. д № 1413/2009 IV г. о, реш. № 92 от 22.02.2011 г. гр. д № 1863/2010 IV г. о и реш. № 235 от 04.07.2011 г. гр. д № 513/2010 г. IV г. о на Върховен касационен съд, във връзка с процесуалните задължения на съда като въззивна инстанция. По касационната жалба. Бургаски окръжен съд е разгледал въззивна жалба на настоящата касаторка срещу бракоразводно решение в частта за вината и при постановяване на решението си е изтъкнал в мотивите, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи, доколкото нито един от тях не е направил усилия, за да бъдат заздравени брачните отношения и за преодоляване на кризите в семейството. Без да изложи други съображения обаче, включително чрез препращане към мотивите на първа инстанция съгласно чл. 272 ГПК, е потвърдил обжалваното решение относно произнасянето, че вина за разстройството на брака има само съпругата А. Р., ищец по делото за развод. По реда на чл. 247 ГПК въззивният съд е отхвърлил и молба за поправка на явна фактическа грешка в решението, тъй като не се касае за несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване. Така изложените по въпроса за вината решаващи съображения на съда, изразени в мотивите, противоречат на крайния му извод, но той е правилен. Въззивният съд необосновано е изтъкнал като първопричина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака неполагането на усилия и от двамата съпрузи за преодоляване на отчуждението по между им, при положение че съпругата е осъществила и поддържала извънбрачна връзка с друг мъж, с времето станала и явна. Същевременно по делото е било установено, че през 2004 г. съпругът е бил преместен на работа в [населено място], ФР Германия, но ищцата не пожелала да го последва и останала да живее в жилището им в [населено място], като изтъкнала необходимостта да приключи образованието си . Подобни наложени от обективността обстоятелства, макар да са изострили неразбирателствата и по други въпроси, не обективират фактическа раздяла и не са свидетелство за конкретно брачно нарушение на нито един от двамата съпрузи, поддържали отношения като семейна двойка и продължили да реализират общи планове за гостуване при приятелски семейства в България и след това, през периода 2005-2006 г. Страните не са демонстрирали конфликтите си, но студените им, или проблемни отношения са били възприемани като явни в семейния приятелския кръг (св. Г.). Окончателното настъпване на фактическа раздяла през 2007 г. е обусловено от брачното провинение на ищцата, понастоящем касатор, а именно поддържаната от нея извънбрачна връзка, което безусловно ангажира брачната й вина. Обстоятелствата в тази насока не се оспорват, изясняват се и от показанията на св. Н., брат на ищцата. Действително, установена изневяра на съпругата като брачно нарушение не възпрепятства установяването на брачна вина и съпруга, не е основание за игнориране на брачните му нарушения и приносът им за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, но такива нарушения не може да се изтъкват като причина по предположение, както е подходил Бургаски окръжен съд в мотивите си. Брачни провинения на ответника не са доказани по делото, не се твърдят и в конкретност. Поради изложеното, Върховен касационен съд възприема като правилен крайният извод на въззивния съд, вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има единствено съпругата А. Р. Ето защо, макар Бургаски окръжен съд да е постановил решението си в нарушение на процесуалните правила, гарантиращи връзката между фактите и правото при решаването на спора и от тук обосноваността на съдебния акт, именно от установените по делото обстоятелства и преценените по същество от настоящата инстанция факти в тяхната взаимосвързаност, следва правилността на обжалвания от касаторката краен резултат. Обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени разноските в това производство, установени в размер на 300 лева за адвокатска защита. Водим от горното, Върховният касационен съд, IIIг. о.