Решение № 20 от 4.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1042/2010 г.

Решение № 20 от 4.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1042/2010 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Стойчо Пейчев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 509 от 13.05.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 324 от 05.01.2010 г. по гр. дело № 1302/2006 г. на Софийския градски съд, II-г състав, с което е отменено решение № 13 от 07.05.2000 г. по гр. дело № 1872/1992 г. на Софийския районен съд, 61-ви състав и са отхвърлени предявените от Б. И. К. срещу Л. И. М., А. Ю. М. и М. Ю. М. искове по чл. 7 ЗВСОНИ за установяване на нищожност на договора от 29.04.1962 г. за покупко-продажба на държавен имот в [населено място], [улица], съставляващ парцел VI-7 от кв. 503, м. "Ц.", състоящ се от апартамент № 2 от четири стаи, вестибюл, кухня, баня, килер, клозет, входно антре и три антрета в партера, при съседи: отгоре - апартамент на П. В., отдолу - зимнични помещения, от север - калкан /апартамент на М. Б./, от запад - стълбище, от изток - ул. "11-ти август" и от юг - [улица], с мазе от 16.38 кв. м и таванско помещение от 14.70 кв. м и припадащите му се 16.8/388 ид. части от общите части на мястото, сключен между М. Д. М. и А. И. М., и заместник-председателя на ИК на СГНС, поради нарушение на закона - апартаментът да е превишавал нуждите на купувачите; когато са го придобили да са притежавали и друг имот и да не са били крайно нуждаещи се; както и че имотът е придобит без да се конкурират с други крайно нуждаещи се; при злоупотреба със служебно и партийно положение на М. М. и чрез злоупотреба с власт; липса на надлежно решение на ИК на РНС за продажбата, което да е утвърдено от министъра на финансите, както и че договорът за покупко-продажбата не е бил подписан от председателя на ИК на РНС. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. След подаване на касационната жалба Б. И. К. е починал на 30.01.2011 г. и на негово място с определение от 04.10.2011 г. са конституирани законните му наследници И. Б. К. и Т. Б. К., които поддържат оплакванията срещу въззивното решение. Ответниците по касация Л. И. М. и А. Ю. М. са на становище, че жалбата е неоснователна. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за да се отговори на въпроса: доколко по НПЖДЖФ /обн., ДВ, бр. 6 от 1967 г., изм. и доп., бр. 58 от 1967 г. и бр. 30 от 1969 г., отм., бр. 81 от 1973 г./ и по НПЖДЖФПНС /обн., ДВ, бр. 39 от 14.05.1957 г., отм., бр. 6 от 20.01.1967 г./ еднакво или различно е бил уреден гражданскоправния елемент на фактическия състав на покупко-продажбата и на какви изисквания е следвало да отговаря предвиденото и в двата подзаконови нормативни актове делегиране на правомощията на съответния държавен орган, като при положение, че режимът по чл. 4, ал. 1 НПЖДЖФПНС и този по чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ не се различават един от друг, по необходимост с решението по чл. 290 ГПК да се прецени правилността на противоположните разрешения в съдебната практика. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на II г. о. взе предвид следното: В обжалваното решение е прието, че до датата на продажбата, М. Д. М. и А. И. М. са били настанени в държавното жилище като наематели в рамките на нормите, уредени в Закона за наемите и чл. 5 ЗНО (отм.) и настаняването им не е било над жилищната нужда, така както е уредена в чл. 12 ЗНО (отм.). Намерено е за неоснователно възражението на ищеца, че наследодателите на първоначалния ответник Ю. М. М. /починал на 02.01.2002 г. и заместен в процеса от наследниците си по закон - Л. И. М., А. Ю. М. и М. Ю. М./ не са придобили жилището в конкуренция с други нуждаещи се граждани, като въззивният съд се е позовал на чл. 5 НПЖДЖФПНС (отм.), според който имотите, в които има наематели не се продават при условия на конкуренция между нуждаещи се граждани в случай, че наемателите изявят желание да ги закупят. За неоснователно е намерено и възражението, че наследодателите на Ю. М. М. не са били крайно нуждаещи се, като е прието, че този факт е следвало да бъде налице при настаняването им преди 1953 г., а не при продажбата през 1962 г., тъй като с наредбата не се въвежда условие при продажбата да се проверява дали наемателите са крайно нуждаещи се или не. Градският съд е приел, че неоснователен е и иска за нищожност на продажбата заради липса на решение на ИК на РНС, утвърдено от министъра на финансите, като се е позовал на приетото като доказателство протоколно решение от 11.01.1962 г. на ИК на РНС, утвърдено от министъра на финансите. Въззивният съд е приел, че договорът от 29.04.1962 г. е бил подписан от заместник-председателя на ИК на РНС "В. Л." Д. Г., който е замествал председателя на изпълнителния комитет, тъй като е бил натоварен чрез разпределение на функциите между заместник-председателите на проведено на 23.05.1957 г. събрание. Според градския съд, на това събрание била разпределена работата, делегирана по закон на председателя на ИК, между заместник-председателите "по ресори" и Г. бил овластен като "ресорен отговорник" да изпълнява действия вместо председателя, в това число да подписва договори от негово име. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че заместникът не е замествал председателя на ИК на РНС към момента на подписване на договора, а при липсата на представени доказателства е приел този факт за недоказан, т. е. към момента на подписване на договора председателят е отсъствал и е бил заместван от заместник-председателя. Градският съд се е позовал на решение № 2026/2004 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 1131/2008 г. на ВКС, II г. о., съгласно които заместник-председателят на РНС е можел да изпълнява всички дейности при заместване, а съгласно разпределението на доказателствената тежест, ищците следвало да докажат, че не е имало заместване. За неоснователен е намерен и иска за нищожност поради използване на служебно и партийно положение, като е прието, че при подаването на молбата, въпреки служебното положение на М. М., същият не е посочил факта, че е главен секретар на Президиума на Народното събрание, нито че е бивш главен прокурор на Републиката, т. е. не е кандидатствал за закупуване на жилището в тези си качества, а само като наемател. По въпроса, послужил като основание за допускане на касационното обжалване. Продажбата на държавни жилища по реда на НПЖДЖФПНС (отм.) и по реда на НПЖДЖФ (отм.) представлява смесен динамичен фактически състав на сделката, който включва освен гражданскоправния елемент, изразяващ се в съвпадение на насрещните волеизявления при подписване на договора /чл. 4, ал. 1 НПЖДЖФПНС, отм. и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ, отм./, още и административноправни елементи: решение на председателя на изпълнителния комитет на народния съвет по местонахождението на имота за извършване на продажбата, становище на председателя на ИК на ОНС за утвърждаване на продажбата и утвърждаване на решението за продажбата от министъра на финансите, съотв. министъра на архитектурата и благоустройството. Всяко едно от трите условия от административноправно естество е предпоставка за последователно осъществяване на изискванията, без спазване на които договорът за продажба ще е недействителна сделка, чиято порочност не може да бъде санирана. За да гарантира спазване изискванията на НПЖДЖФПНС (отм.) и НПЖДЖФ (отм.) при продажба на жилища от държавния жилищен фонд на нуждаещи се граждани, законодателят е преценил, че делегиране правомощията на съответните органи е възможно единствено при осъществяване на гражданскоправния елемент от фактическия състав на покупко-продажбата, а именно подписването на договора от председателя на изпълнителния комитет на народния съвет или натоварено от него длъжностно лице. В този случай органът, който сключва договора въз основа на утвърденото решение за извършване на продажбата, действа като равнопоставен субект на гражданското правоотношение - законен представител на съответния народен съвет по смисъла на чл. 36 ЗЗД. Доколкото при осъществяване на предпоставките от административноправно естество са се определяли съществените елементи на сделката - купувачът и цената, законодателят не е предвидил изключителната компетентност на оторизирания да извършва предварителна преценка за законосъобразност и целесъобразност на продажбата административен орган да бъде делегирана на друго длъжностно лице. Следователно, гражданскоправният елемент от фактическия състав на продажбата по чл. 4, ал. 1 НПЖДЖФПНС (отм.) и по чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ (отм.) е бил уреден еднакво. С оглед на това, отговорът на въпроса: на какви изисквания е следвало да отговаря предвиденото и в двата подзаконови нормативни актове делегиране на правомощията на съответния държавен орган същия би следвало да е еднозначен. Това предполага и необходимост от преценка по чл. 290 ГПК на правилността на възприетите от съдебната практика противоположни разрешения. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира за правилно изразеното в решение № 966 от 19.07.2007 г. по гр. дело № 1214/2006 г. на ВКС, V г. о. разбиране, според което възлагането на действия за подписване на договорите за продажба може да бъде осъществено не само чрез конкретно и пряко писмено нареждане, но и по другите начини на управление и организация на работата, възприети в съответния народен съвет. Според същото решение, същественото е, че законът е допускал председателят на ИК на РНС да натоварва друго длъжностно лице да подписва договорите за продажба, че подписалият договора е имал качеството на длъжностно лице като заместник-председател на РНС и че при сключване на договора последният е отговарял за отдела "Държавни имоти". Аналогично е разрешението, възприето с решение № 858 от 21.10.2008 г. по гр. дело № 1123/2007 г. на ВКС, I г. о., според което не е било необходимо изрично упълномощаване, щом договорът за продажба е подписан от заместник-председателя на изпълнителния комитет на районния народен съвет, след като натоварването с тази функция е чрез разпределение на функциите между отделните ресорни ръководители. В решение № 1020 от 28.11.2008 г. по гр. дело № 3839/2007 г. на ВКС, I г. о. отново е прието, че упълномощаването е извършено в съответствие с чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ (отм.), защото заместник-председателят е подписал договора, след като е бил натоварен с тази дейност от изпълнителния комитет, видно от представения протокол. Следва да бъде възприето даденото с цитираните три решения на ВКС разрешение, според което продажбата на държавно жилище е действителна, ако договорът е подписан от заместник-председателя на изпълнителния комитет, определен чрез разпределение на функциите между отделните ресорни ръководители и без да е необходимо изрично упълномощаване. "Натоварването" по смисъла на чл. 4, ал. 1 НПЖДЖФПНС (отм.) е фактическо действие, за което не е предвидена специална форма, поради което възлагането на действия за подписване на договора за продажба е могло да стане не само чрез изрично писмено овластяване, а и посредством други начини на управление и организация на работата в народния съвет. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че въззивният съд е приложил правилно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 НПЖДЖФПНС (отм.), като е приел, че заместник-председателят на ИК на РНС "В. Л." Д. Г. е бил овластен като "ресорен отговорник"/отговарящ за отдел "Ж. -к." съгласно протокол от 04.01.1960 г./ да подписва договори за продажба на държавни жилища, доколкото с протокол № 18 от 23.05.1957 г. на ИК на СГНС е било взето решение договорите да се сключват между купувача и председателя на ИК на РНС или натоварено от него лице; респ. началника на отдел "Жилищно стопанство и държавни имоти". В обобщение, договорът за продажба от 29.04.1962 г. не е сключен в нарушение на чл. 4, ал. 1 НПЖДЖФПНС (отм.), не е налице това основание за нищожност на сделката и претенцията по чл. 7 ЗВСОНИ в тази й част е неоснователна. По останалите касационни основания за отмяна на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира следното: Въззивният съд законосъобразно е приел, че към момента на продажбата купувачите М. и А. М. са били настанени като наематели в процесното жилище, като правилно се е позовал на писмените доказателства по делото, а именно: карта на наемателя, разписки за платен наем от 1953 г., доклад П-332/26.12.1961 г., с който се взема решението за продажба. Обосновано съдът е приел и, че при подаване на молбата за закупуване на апартамента, в него са живеели освен двамата купувачи, още петима души, а по време на продажбата - още седем души: майките им, сина им Ю. М. и дъщеря им Р. М., омъжена с две деца. При това положение, настаняването в четири стаи отговаря на нормите на чл. 7, ал. 2 НПЖДЖФПНС (отм.) и на чл. 8, б. "в" от Закона за наемите (отм.). Понятието "нуждаещи се" е изяснено нормативно в т. 7, ал. 2 НПЖДЖФПНС (отм.), а това са трудещи се граждани, които нямат в местожителството си никакво жилище или притежаваното от тях жилище не задоволява жилищните нужди на членовете на семейството, включително задомените им деца и възходящите им. При наличието на валидно наемно правоотношение, купувачите-наематели не са били длъжни да кандидатстват за закупуване на процесното жилище при условията на чл. 8 НПЖДЖФПНС (отм.). В случая, наемателите кандидат-купувачи не се конкурират нито пряко, нито косвено с нуждаещи се от жилище граждани-ненаематели, за да се налага проверка дали жилището няма да надхвърли нуждите им. Неоснователни са и доводите в касационната жалба, че градският съд не е изследвал въпроса за жителството на нуждаещите се граждани, и в частност дали към момента на продажбата възходящите на купувачите М. са били софийски жители и дали са притежавали в местожителството си жилище. По делото има документи, които удостоверяват, че З. Д. О. и К. В. М. - родители на купувачите по договора от 29.04.1962 г., са били софийски жители /срвн. служебна бележка от домоуправителя на ЕС - жилищен дом "Ал. Н." от 06.03.1995 г., въз основа на справки в домовата и касовите книги и удостоверенията за наследници от 27.01.1986 г. и 03.08.1993 г./. Въззивният съд законосъобразно е приел, че след като не е установено при сключването на договора за продажба от 29.04.1962 г. купувачът М. Д. М. да е кандидатствал за закупуване на жилището, сочейки в молбата качеството си на бивш главен прокурор на Републиката или главен секретар на Президиума на Народното събрание, не е доказано същият да е използвал служебното си положение. Липсват доказателства М. Д. М. да е извършил каквито и да е конкретни действия, чрез които да е повлиял на съответните административни органи при вземане на решението за продажба на процесния апартамент. В заключение, обжалваното решение е постановено в отсъствието на основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като законосъобразен и правилен съдебен акт следва да бъде оставено в сила. Касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на А. Ю. М. сумата 2 600 лева, а на Л. И. М. сумата 500 лева - разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, предл. първо ГПК Върховният касационен съд, състав на II г. о.