Решение № 4398 от 21.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 202/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от АПК, образувано по касационна жалба на И. Г. Р., чрез адв. Конедарев, срещу решение №2023 от 22.04.2025 г., постановено по адм. дело №1515/2024 г. по описа на Административен съд - Благоевград, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 392/02.07.2024 г. на кмета на Община Гърмен. С доводи за незаконосъобразност на решението, поради необоснованост, се претендира неговата отмяна и произнасяне по същество с отмяна на процесната заповед, ведно със законните последици. Ответникът кмет на Община Гърмен, чрез адв. Ядков, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила на решението като законосъобразно, обосновано и правилно.Претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за законосъобразност на обжалваното решение и неоснователност на касационните оплаквания и предлага да се потвърди решението изцяло. Подадена е и частна жалба от кмета на Община Гърмен, чрез адв. Ядков срещу определение №3643 от 30.07.2025г., постановено по делото в производство по чл.248 ГПК, с което е отхвърлено искането на кмета на Община Гърмен за изменение на постановенотото решение в частта за разноските. Иска се отмяна на определението като неправилно като се твърди, че своевременно е приложен по делото договор за правна защита и съдействие с вписана сума, съставляваща адв.хонорар,подлежаща на възстановяване от загубилата делото страна. Ответникът по частната жалба И. Г. Р., в писмен отговор, оспорва основателността на частната жалба и моли да се остави без уважение като неоснователна. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна и е процесуално допустима. След извършена проверка на правилността на обжалваното решение, настоящият състав счита, че касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор срещу заповед № 392/02.07.2024 г. на кмета на Община Гърмен, с която на основание чл.225а, ал. 1 във вр. с чл.225, ал.2, т. 2 от ЗУТ е разпоредено премахването на незаконен строеж „навес“ в УПИ VІІІ-152,кв.21 по плана на [населено място],общ.Гърмен, изградена без строителни книжа. Прието е, че от събраните по делото доказателства, вкл. заключението на СТЕ, се установява по безспорен начин наличие на визираното в заповедта основание по т.2, ал.2, чл.225 ЗУТ. След подробно обсъждане на заключението на вещото лице във връзка с останалите доказателства по делото и приложената административна преписка, първоинстанционният съд е приел, че категорично се касае за строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ, с точно описаните параметри и местонахождение, установени в административното производство и потвърдени изцяло от СТЕ, който е изграден най-рано 90-те години, тъй като навесът е част от масивна ограда, изградена на северната граница на УПИ VІІІ и УПИ VІІ и отразена в плана от 1993 г. Вещото лице сочи, че процесният навес е изграден успоредно или след изграждане на оградата, тъй като вертикалните елементи на навеса са замонолитени в стоманобетоновата част на оградата „когато е изливан бетонът“. Приемайки най-благоприятният режим на търпимост за процесния незаконен строеж по ал.1 и ал.2, §16 ПР на ЗУТ, първоинстанционният съд е изследвал търпимостта на строежа както по нормите на ЗТСУ/отм./, така и по сега действащия правен режим на ЗУТ и е достигнал до обоснован извод за липсата на търпимост на навеса. Представеното по делото Удостоверение за търпимост е обсъдено подробно като е установена идентичност между навеса и отразената в удостоверението стоп.постройка от 38 кв.м., но съдът е приел за иреливантно това удостоверение, позовавайки се на утвърдената съдебна практика на ВАС. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл.второ от АПК. Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативни актове №15 и №16 от 29.08.2022г. не са оборени в съдебното производство, а се потвърждават от приетото заключение на СТЕ. Безспорно е установено по делото обстоятелството, че се касае за незаконен строеж, съставляващ долепен до оградата навес- метална конструкция, който не може да бъде премахнат с демонтаж на вертикалните метални тръби. Описаните в констативните актове и процесната заповед местонахождение и параметри отговарят на съществуващите на място. Процесният навес, който се състои от покрита и непокрита част, е изграден в нарушение изискванията по чл.148,ал.1 във връзка с §5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Строителни книжа не се представят както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство, от което следва,че заповедта е издадена на съответно правно основание по чл.225, ал.2, т.2 ЗУТ. Изложеното сочи на безспорно установен незаконен строеж, подлежащ на премахване по чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ, тъй като не е налице някоя от изключителните хипотези за търпимост на строежа по § 16, ал.1, ал.2, ал.3 от ПР на ЗУТ и §127, ал.1 от ПЗР на ЗУТ /бр.82/2012г./. С оглед времевия период на изграждането на навеса са приложими хипотезите на ал.1 или ал.2 на §16 от ПР на ЗУТ, както правилно е приел първоинстанционният съд. Режимът на търпимост по ал. 1 на § 16 ПР на ЗУТ е относим към незаконни строежи, които са изградени до 07.04.1987 г. без строителни книжа, но са били допустими по действащите ПУП-ве и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, а режимът по ал. 2 на § 16 ПР на ЗУТ изисква незаконният строеж да е изграден в периода от 08.04.1987 г. до 30 юни 1998 г., да не е узаконен, да отговаря на действащия ПУП и техническите правила и норми и да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи до 31.12.1998г. Данни за деклариране на процесния незаконен строеж няма по делото, което изключва приложимостта на втората хипотеза, а несъответствието с действалият ПУП изключва приложението и на първата хипотеза за търпимост.Трайната съдебна практика приема, че отсъствието на което и да е от кумулативно визираните изисквания в ал.1 и ал.2 на § 16 е абсолютна пречка за квалифициране на незаконния строеж като търпим. В унисон с трайната съдебна практика на ВАС е и изводът на първоинстанционния съд, че издаденото за строежа удостоверение за търпимост,в което навесът е описан като стопанска постройка, не игнорира задължението на органът по незаконно строителство да изследва търпимостта на всички основания, тъй като той не е обвързан от констатациите на главния архитект, залегнали в удостоверението. То има само удостоверителен характер за „прехвърлителна сделка“ /§ 16, ал. 1 и § 127, ал. 1/, не се ползва от стабилитета на влязъл в сила административен акт и не обвързва органа по незаконно строителство в преценката му за търпимост на незаконния строеж. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а касационната жалба - оставена без уважение, като неоснователна. Частната жалба е неоснователна. Обжалваното определение е мотивирано с това, че разноските за адвокатска защита са дължими на основание чл. 143, ал. 1 АПК, само ако са установени по размер и са реално направени от страната, което в случая не е сторено, тъй като по делото е представено само пълномощно от процесуалният представител на кмета на Община Гърмен. Така постановеното определение е съобразено с ТР №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В първоинстанционното производство не е представен Договор за правна защита и съдействие, подписан от кмета на Община Гърмен, от който да се установява размера на договореното адв. възнаграждение в полза на адв. Ядков, както и начина на плащане. Предвид това не е установено страната да е направила реално разноски в производството и такива не се присъждат. С оглед на горното, обжалваното определение следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора и надлежно и своевремено заявената претенцията за разноски от ответника, касаторът дължи разноските за настоящата инстанция, съставляващи адв. възнаграждение в размер на 766,93 евро /равностойност на 1500 лв/,заплатено по приложения Договор за правна защита и съдействие от 19.09.2025г. Възражението за прекомерност на касатора се явява неоснователно, тъй като размерът на адв.възнаграждение е близо до установения минимум в чл.8, ал.2,т.1 от Наредба №1 за възнаграждения за адв. работа. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,