Определение № 2329 от 26.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2615/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Н. С. К., подадена чрез процесуалния `и пълномощник адв. Н. Ц. срещу определение № 692/18.10.2022 г., постановено по частно възз. гр. дело № 528/2022 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 2871/16.08.2022 г. по гр. дело № 6118/2021 г. на Пернишкия районен съд (ПРС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради нарушения на процесуалния закон и необоснованост.

Насрещната страна – ответникът по делото Прокуратурата на Република България не е подала отговор на частната касационна жалба.

В изложението към частната касационна жалба (наименовано „допълнение към жалба“, подадено също чрез адв. Ц.), както и в самата жалба не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Наведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Поддържа се, че районният съд е давал неправилни указания („непреодолими изисквания“) за отстраняване на нередовности на исковата молба. Поддържа се и че въззивният съд е преповторил констатациите, изложени в акта на първостепенния съд, без да направи правен анализ на казуса и напълно немотивирано е приел първоинстанционното определение за правилно и законосъобразно.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да се допусне по така наведеното от страна на жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съдът намира, че доводите за очевидна неправилност на обжалвания акт на окръжния съд са основателни, като съображенията за това са следните:

В мотивите към тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалването с частна жалба на първоинстанционните определения и разпореждания се осъществява при условията на пълен въззив, поради което въззивният съд не е обвързан от изложените оплаквания в частната жалба (същата е редовна и когато е бланкетна), а служебно проверява всички правно-релевантни факти и сам преценява всички относими доказателства и обстоятелства, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

В случая, в противоречие с тези задължителни указания и разяснения, респ. – в нарушение на процесуалния закон, въззивният съд не е извършил такава пълна служебна проверка относно правилността на обжалваното пред него първоинстанционно определение, както и на предхождащите го разпореждания на първоинстанционния съд, с които са давани указания за отстраняване на несъществуващи нередовности на исковата молба, подадена от жалбоподателката. Това от своя страна е довело и до излагане на явно необосновани – вътрешно противоречиви мотиви към обжалваното въззивно определение.

На първо място въззивният съд не е извършил служебно дължимата самостоятелна проверка относно редовността на исковата молба, която, макар и подадена пред ненадлежен съд (Административния съд в [населено място] – АСП), не страда от нередовности. В нея ясно е посочен ответникът – Прокуратурата на Република България. Изложени са подробни и ясни твърдения, че на 10.11.2016 г. жалбоподателката-ищца е претърпяла пътно-транспортно произшествие (ПТП), при което е получила телесни увреждания; че по неин сигнал до Пернишката районна прокуратура (ПРП), е било образувано досъдебно производство по чл. 140 от НК, което трикратно е било прекратявано с прокурорски постановления, които са били отменяни от съда и делото е връщано на прокуратурата; че след първото прекратяване и отмяната му, поради множество отводи на прокурори от региона, главният прокурор е изпратил делото на Софийската районна прокуратура (СРП); че с прокурорско постановление от 26.05.2021 г. образуваното досъдебно производство (ДП) № 11524/2017 г. по описа на РТП-СДВР, прок. преписка № 50662/2017 г. по описа на СРП е било прекратено (за четвърти път), поради изтекла давност. В обобщение жалбоподателката-ищца е посочила, че било налице бездействие и незаинтересованост на наблюдаващите прокурори, което довело до прекратяването на досъдебното производство по давност, което от своя страна я лишило от възможност да предяви граждански иск за претърпените от нея болки и страдания от настъпилото ПТП. С обстоятелствената част и петитума на исковата си молба жалбоподателката-ищца достатъчно ясно е посочила и че претендира обезщетение в размер 15 000 лв. за неимуществени вреди, като предвид твърденията `и искът се квалифицира като такъв с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен горното, и макар правилно да е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за обезщетение в размер 15 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от неоправдано продължително разследване, довело до прекратяване по давност на досъдебното производство, неправилно е приел, че били предявени обективно кумулативно съединени искове, както и – наред с правилната правна квалификация по чл. 2б от ЗОДОВ, окръжният съд е посочил и друга – по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, посочена от самата ищца, но необвързваща съда и нямаща отношение към изложените в исковата молба твърдения.

На следващо място въззивният съд не е съобразил, че при положение, че исковата молба обективно не страда от нередовности, още АСП, а след като той е изпратил делото по подсъдност на ПРС – и последният, многократно са давали неправилни и напълно ненужни указания за уточняване на ответника, на основанието на иска, на вида на процесните вреди и др. В отговор на тези неправилни указания, от страна на жалбоподателката-ищца са подавани уточняващи молби, в които тя е започнала да излага противоречиви изявления и твърдения относно ответника по делото и относно вида на процесните вреди. В мотивите към обжалваното въззивно определение окръжният съд на свой ред е изложил явно необосновани – вътрешно противоречиви съображения, като от една страна е приел, че ответник по делото е посоченият такъв в исковата молба – ПРБ, а от друга страна е намерил, че първоинстанционният съд правилно посочил, че искът срещу Върховната касационна прокуратура (ВКП) е недопустим. При положение, че сам е приел, че с исковата молба се претендира обезщетение за (само) неимуществени вреди, въззивният съд е достигнал и до други очевидно неправилни изводи – че ищцата не била отстранила „констатираните нередовности относно исковете за имуществени и неимуществени вреди“, както и че в молбите-уточнения се излагали твърдения „по-скоро за пропуснати ползи, отколкото за вреди“.

Освен това, макар да е приел, че искът намира своето правно основание в чл. 2б от ЗОДОВ, и макар да е установил, че процесното обезщетение се претендира по повод приключило (прекратено по давност) досъдебно наказателно производство, въззивният съд не е съобразил, че в тези случаи разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ установява особена абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, за наличието на която съдът следи служебно, а именно – искът е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на гл. III-а от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Съответно – въззивната инстанция не е съобразила и това, че първоинстанционният съд не е дал никакви указания на жалбоподателката-ищца, нито служебно е предприел действия за установяване наличието или липсата на тази абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявения иск.

По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като очевидно неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по разглеждане на подадената от жалбоподателката искова молба и извършване на преценка относно процесуалната допустимост на предявения с нея иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, които действия следва да започнат с даването на ясни указания към жалбоподателката-ищца – същата да изложи твърдения и да представи доказателства, че е инициирала и изчерпала административната процедура за обезщетение за вреди по реда на гл. III-а от ЗСВ, по която не е било постигнато споразумение; като при необходимост съдът и служебно следва да се увери дали е налице или не тази особена абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, като в зависимост от това следва да предприеме и последващите съдопроизводствени действия по делото.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение