Решение № 5149 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6977/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационни жалби както на ищеца, така и на ответника в първоинстанционното производство, срещу решение № 7644/06.03.2025г. по адм. д. № 1896/2024 г. на Административен съд – София – град, както и по частна жалба на ищеца против Определение №16878/18.05.2025г., постановено по същото дело и изменящо посоченото по-горе Решение в частта за разноските. В касационната жалба на Ц. Л. Ц., подадена чрез адвокат Янкова- САК, се обжалва решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част. Сочи се, че отхвърлените претенции за обезщетение на причинените на ищеца имуществени вреди са били разгледани по ред различен от поискания от самия ищец, поради което решението в тази му част се сочи като недопустимо, постановено по непредявен иск, поради което се желае обезсилването на съдебния акт в същата част и връщане на спора за повторното му разглеждане от страна на първоинстанционния съд по надлежния ред. В частта касателно претендираното обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди се оспорват правните изводи на съдебния състав, свързани с определяне размера на приетото за дължимо обезщетение. Счита се, че същото е било постановено в нарушение на материалния закон и установената съдебна практика на съдилищата. В цялост решението се сочи да е и необосновано, тъй като при липса на спор относно установените по делото факти и обстоятелства, съдът е достигнал до изводи, които противоречат на тези установявания, поради което се иска да бъде отменено. По отношение на депозираната частна жалба, касаторът и частен жалбоподател излага доводи за постановяване на Определение №16878/18.05.2025г., по същото дело при нарушение на материалноправните норми и необоснованост. Претендират се разноски за двете инстанции. Депозира отговор против касационната жалба на ответната в първоинстанционното производство страна. Вторият касационен жалбоподател – Сметна палата на Република България оспорва решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част, като твърди необоснованост, противоречие на правните изводи на съдебния състав с фактическите твърдения на ищцовата страна, които сочели на друг, различен от признатия източник на негативни емоции, довели до компенсираното увреждане. На следващо място, като недоказан се оспорва изводът на АССГ за действително настъпване на претендираните негативни емоции. Позовава се на публични изказвания и интервюта, които ищецът е давал в публични медии през периода на увреждането, които го показвали в светлина различна от твърдяната в исковата молба. На следващо място се оспорва изводът на съдебния състав и относно настъпило увреждане на доброто име и репутацията на ищеца, което бива обосновано с резултатите от изборите за кмет на район, където той е постигнал втори резултат за представляваната партия в София, сочещо според изложението на високо обществено доверие към личността му. Оспорва се да е било надлежнодоказано и утежненото здравословно състояние на ищеца. Оспорват се изводите, които са били направени от първоинстанционния съд въз основа на свидетелските показания, доколкото се сочи че лицата не са били от близкото обкръжение на ищеца, а срещите му с него били спорадични. Оспорена на следващо място бива и достоверността на заключението по назначената съдебно-психиатрична експертиза, доколкото същата била изготвена на база събеседване с ищеца в отдалечен период от правнорелевантните за делото моменти. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните и частната жалби са допустими, но неоснователни. Според участващия прокурор първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата, възраженията, относимата и приложимата правна уредба, като извода на съда за неналичието на всички кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ в уважената част на претенцията е надлежно мотивиран. Според становището му, при разглеждане на делото в първата инстанция не са били допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, решението е преценено като обосновано и правилно. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Предмет на разглеждане пред Административен съд – София-град са били обективно кумулативно съединени искове от Ц. Л. Ц., който е заемал длъжността председател на Сметната палата. Същият обяснява, че с решение от 20.01.2023 г. на 48-то Народно събрание е бил освободен от длъжност и на същият пост е била определена Г. К. в качеството на изпълняващ длъжността. Не се спори, че същото решение е било обявено за противоконституционно с решение № 5/22.06.2023 г. по дело № 5/2023 г. на Конституционния съд, влязло в сила на 11.07.2023 г. Твърди, че на 10.07.2023 г., се е явил да изпълнява своите правомощия, но не бил допуснат в сградата поради издаването на заповед № 215/10.7.2023 г. на Г. К., (отменена впоследствие от нея със заповед № 223/17.7.2023 г.), с която персонално се забранявало на ищеца достъп до сградата на Сметната палата. Последната заповед била прогласена за нищожна с решение № 7676/07.12.2023 г. на АССГ, влязло в сила на 29.12.2023 г. Обяснява и това, че с решение от 21 ноември 2023 г. по дело № 12/2023 г. на Конституционния съд назначението на Г. К. било обявено за противоконституционно. Според доклада на първоинстанционния съд ищецът твърди, че вследствие незаконното му уволнение, както и от недопускането му до работа е претърпял неимуществени вреди. Почувствал се е унизен, с непрестанно притеснение, безпокойство и несигурност. Притесненията от уволнението довели до утежняване на здравословното му състояние, същият не спял по цяла нощ, получил силно главоболие и световъртеж, високо кръвно налягане. Сочи, че било накърнено доброто име и репутацията на ищеца. Нарушено било и социалното му общуване. С оглед изложените обстоятелства сочи, че претендира сумата от 12000 лв. обезщетение за причинените нему неимуществени вреди. На второ място, ищецът твърди, че вследствие на издадените две незаконни заповеди за недопускането му до работа, цитирани по-горе, е претърпял и имуществени вреди, равняващи се на размера на дължимото допълнително възнаграждение за първите две тримесечия на 2023 г., възлизащ на сумата от 38 920 лв., от които 19 460 лв. ДМС за първото тримесечие на 2023г. и сумата от 19 460 лв. ДМС за второто тримесечие на 2023г. Наред с главните искове се претендира и сумата от 3852,39 лв. мораторна лихва, както следва: 2209,83 лв. върху сумата от 19460 лв. ДМС за първото тримесечие за периода от 07.04.2023 г. до 20.02.2024 г. и 1642,56 лв. върху сумата от 19460 лв. ДМС за второто тримесечие за периода от 07.07.2023 г. до 20.02.2024г. В хода на първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, както и гласни доказателства чрез разпит на свидетели, които са дали показания относно състоянието на ищеца през процесния период и отражението на недопускането му до работа върху неговия личен, социален и здравословен статус. Наред с това е била назначена, изслушана и приета и съдебно-психологическа експертиза с цел доказване на емоционалното състояние на ищеца вследствие сочените за противоправни действия на ответната страна, довели до причиняване на спорните по делото увреждания. По претендираните имуществени вреди Първоинстанционният съд е приел, че от страна на ищеца са предявени претенции за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено допълнително възнаграждение за първото и второто тримесечие на 2023 г., в общ размер на 38 920 лв., както и претенции за мораторна лихва върху тези суми. Съдът е установил, че претендираните суми представляват допълнително материално стимулиране (ДМС), което съгласно вътрешните правила за работната заплата на Сметната палата се определяло индивидуално, с отделно решение на органа, и не е постоянен елемент от възнаграждението. Прието е, че това възнаграждение не се включва в понятието „основна заплата“, дължима при недопускане до работа. Въз основа на това първоинстанционният съд е приел, че претендираните имуществени вреди не попадат в обхвата на обезщетението, което се дължи при недопускане до работа, доколкото не е установено съществуването на безусловно право на получаване на допълнително възнаграждение за процесния период. Прието е още, че съдът не разполага с правомощие да замества преценката на работодателя относно определянето и размера на подобно допълнително възнаграждение. С оглед на това първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло исковете за имуществени вреди, както и акцесорните претенции за мораторна лихва. По претендираните неимуществени вреди По отношение на претенцията за неимуществени вреди първоинстанционният съд е приел, че са налице твърдения за претърпени болки и страдания, настъпили вследствие незаконното недопускане на ищеца да заеме длъжността, за която е бил възстановен. Съдът е приел, че тези вреди са претендирани за периода от 11.07.2023 г. до края на месец септември 2023 г. За установяване на неимуществените вреди съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, включително показанията на разпитаните свидетели, които са дали сведения за промени в психо-емоционалното и физическото състояние на ищеца през процесния период, както и за отражението на случилото се върху неговото социално поведение, самочувствие и начин на живот. Първоинстанционният съд е приел, че в резултат на недопускането до работа ищецът е преживял емоционален срив, състояния на тревожност, несигурност и безнадеждност, както и влошаване на здравословното му състояние, като тези обстоятелства са се отразили неблагоприятно върху личния и обществения му живот. Съдът е отчел и публичния характер на заеманата от ищеца длъжност, както и отражението на процесните събития върху репутацията му. При определяне на размера на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е съобразил интензитета на преживените страдания, тяхната продължителност, както и обстоятелството, че процесният период е относително кратък и че ищецът впоследствие е предприел действия за нова професионална и обществена реализация. Въз основа на тези съображения съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 6 000 лв., като е уважил иска до този размер и е отхвърлил претенцията за разликата до пълния предявен размер от 12 000 лв. Съдебният състав е осъдил ищеца и да заплати на Сметната палата на Република България, сумата от 250,00 /двеста и петдесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, като след депозирано допълнително искане за изменение на решението в частта за разноските, съдебният състав е постановил Определение № 16878/18.05.2025г., с което е изменил оспореното съдебно решение в частта за разноските, като е осъдил ищеца да заплати на ответната страна сума в размер на 3500,00 лева адвокатско възнаграждение, вместо присъдения размер от 250,00 лева за юрисконсултско такова, както и е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 116,66 лева, разноски, съразмерни на уважената част от исковата претенция. По оспорването на съдебното решение: Решението е частично неправилно. По отношение на решението в частта, касаеща исковата претенция за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди, съдът намира решението за неправилно, поради извършена от страна на съдебния състав неправилна правна квалификацията на исковата претенция. На първо място претенцията в тази й част е била предявена от ищеца като иск по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ. Разбира се, тази правна квалификация не обвързва съда, тъй като правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция е на съдебния състав, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. Т.е. тази правна квалификация следва да бъде направена пред страните в първото по делото заседание, като е възможно същият елемент да бъде включен и в проектодоклада по делото, представен на страните с разпореждането за насрочване на делото. При разглеждане на реда за провеждане на производството по адм.д. 1896/2024г. по описа на Административен съд София-град се установява, че с Определение №15999/03.09.2024г. за насрочване на делото в о.с.з., съдебният състав е квалифицирал иска за присъждане на имуществени вреди като такъв по чл.122, ал.3 от Закона за държавния служител, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. В първото по делото заседание, проведено на 26.11.2024г. съдебният състав е докладвал исковата молба, без да посочи правна квалификация на претенциите. В този случай за меродавни се считат квалификациите на исковете, направени от съдебния състав в цитираното по-горе определение. При преценка на обстоятелствата, посочени в исковата молба, съдът счита, че дадената правна квалификация не съответства на фактическите твърдения на ищеца в самата нея и уточненията към същата. Съгласно разпоредбата на чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител възстановеният на работа след отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавен служител, в случай че не бъде допуснат да изпълнява съответната служба, има право на обезщетение в размер на брутната заплата от деня на явяването му до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. Редът за разглеждане на правния спор по чл.122, ал.3 ЗДСл е специален ред за разглеждане на исковата претенция. По отношение на иск с подобна правна квалификация приложима е разпоредбата и на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, съгласно която когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, ЗОДОВ не се прилага. В тази връзка, разглеждайки конкретния правен спор следва да бъде отбелязано, че при дадената правна квалификация неприложим е бил и процесуалният ред за разглеждане на претенцията по чл.203 и сл. АПК, тъй като съгласно нормата на чл.125 ЗДСл имуществените спорове по същия закон се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Т.е. става ясно, че след като е квалифицирал исковата претенция по чл.122, ал.3 ЗДСл, първоинстанционният съд е следвало да прекрати производството пред себе си и изпрати същата по подсъдност на общите съдилища за разглеждането й по реда на ГПК. Като не е сторил това същият е допуснал съществено процесуално нарушение, което предвид различния ред за провеждане на производството и различните способи за доказване на претенцията са засегнали пряко процесуални права и на двете страни в производството. Отделно от горното, след преценка на изложените в исковата молба обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че твърденията на ищеца изобщо не касаят претенция за присъждане на обезщетение в размер на основната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения, тъй като, както правилно е отбелязал това обстоятелство самият ищец, същият не се намира в служебно правоотношение, установено по реда на Закона за държавния служител. Правилно в тази връзка се е позовал на чл. 25, ал.2 от Закона за сметната палата. На следващо място, видно и от самата обстоятелствена част на исковата молба, същият изобщо не претендира трудово възнаграждение, а допълнително материално стимулиране, форма на насърчителен бонус, за който не се спори, че не представлява елемент от трудовото му възнаграждение, но който ищецът твърди, че ако бе допуснат до работа при явяването му неизбежно би постъпил в патримониума му. В тази връзка твърденията действително са за претенция, отговаряща на всички предпоставки на разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. В този случай, като е направил неправилна правна квалификация на исковата претенция, първостепенният съд е разгледал един непредявен иск. Постановеното в тази връзка решение е недопустимо в тази му част и следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане на спора от фазата на докладване на иска и извършване на правна квалификация на същия. По исковата претенция за неимуществени вреди. Двете страни не спорят относно обстоятелството, че за налице два административни акта, в изпълнение на които ищецът не е бил допускан до сградите на Сметната палата в страната и съответно на това не е бил във възможност да заеме длъжността, на която е бил възстановен. Става въпрос за Заповед №215 от 10.07.2023г. и Заповед №223 от 17.07.20213г. и двете на и.п. Председател на Сметната палата. Липсва спор и относно това, че първата е била оттеглена от органа-неин автор, а втората прогласена за нищожна с решение №7676 от 07.12.2023г. на АССГ, постановено по административно дело № 7142/2023г. по описа на същия съд, влязло в сила на 29.12.2023г. Съгласно разпоредбата на чл.203, ал.3 АПК Когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. По тази причина исковата претенция в предявения вид е била допустима за разглеждане, до какъвто извод правилно е достигнал съдебният състав. Спорът между страните по този иск е за това налице ли са доказани неимуществени вреди и налице ли е пряка причинноследствена връзка при доказано наличие на такива и съответните противоправни административни актове. Ищецът оспорва размерът на присъденото обезщетение, като излага аргументи за уважаване на иска в пълния му размер. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно теорията и съдебната практика, "пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно – следствена връзка, която съществува между тях. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения. Под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, естественонастъпваща и неизбежна последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправната дейност. Правилен е изводът на съда, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил наличието на всички законови предпоставки по ЗОДОВ що се отнася до тази искова претенция – незаконосъобразен административен акт на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Безспорно е по делото наличието на оттеглен административен акт и последващ, прогласен за нищожен. За да уважи частично исковата претенция първоинстанционният съд е обсъдил подробно въведените от ищеца доводи, на които се основава предявеният иск, както и констатираните обстоятелства въз основа на събраните по делото доказателства. При това, спрямо установените фактически положения, релевантни за спора, е извършена правилна преценка по приложението на материалния закон. В обсъжданата част съдът правилно е установил фактите по делото, а именно, че са били постановени два административни акта, единият оттеглен, а другият прогласен за нищожен и същите са причинили негативни емоции, представляващи по естеството си неимуществени вреди от вида на претендираните, съдебният състав е отчел и обстоятелството, че предмет на засягане с постановените и изпълнени админстративни актове е била честта на ищшеца. Възраженията, че назначената съдебно-психологическа експертиза е твърде отдалечена във времето от правнорелевантния период на изтърпяване на понесените негативни емоции не може да обори заключението на експерта, доколкото това е приетият в правната теория и практика метод за установяване на вида и размера на нанесените емоционални увреждания. Експертът е съобразил отминалия период, както и обективните находки за установяване на емоционалното състояние на ищеца. Възраженията на ответника от първоинстанционното производство, че са налице обективни находки, съдържащи се в публични изявления на ищеца, демонстриращи различно емоционално състояние от установеното от експертизата и свидетелите, не може да бъде възприето, доколкото публичните изяви на ищеца са в политическо качество, докато преживените негативни емоции са в лично такова, което е необичайно да бъде демонстрирано извън кръга на роднини и познати. В тази връзка правилно не са взети под внимание общественото и социалното му положение предвид установената липса на връзка на емоциите около отказа да бъде възстановен на заеманата длъжност и политическите му изяви. По делото не са били ангажирани доказателства за наличието на широк отзвук на самия отказ на длъжностни лица да допуснат касатора до длъжността, на която е бил възстановен. В тази връзка настоящата съдебна инстанция намира, че негативните емоции, бидейки с невисок общ интензитет, не са засегнали достойнството на ищеца, т. е. липсват доказателства да е засегната оценката на околните за неговата личност. В исковата молба нито се твърди, нито се доказва промяна на отношението на неговите близки, колеги и познати към личността на Ц., което обстоятелство влияе пряко върху размера на претендираното обезщетение. Засегната е единствено честта на лицето, т.е. личната му оценка за себе си. Правилно е възприето от предходната инстанция, че е доказано вътрешно чувство на разочарование и обида, които именно засягат човешката чест, т. е. личностната самооценка на пострадалия. Възраженията относно недоказаност на влошеното здравословно състояние, поради липса на данни за изходното такова на ищеца не следва да бъде възприемано. В крайна сметка здравословното състояние на всеки човек е моментен етап, отразяващ общото състояние на жизненост на лицето. В тази връзка влошаването на тази моментна картина не винаги е свързано с необходимост от задължителното й отразяване в медицински регистри и може да бъде наблюдавано от свидетели, близки до пострадалия При по-нататъшна преценка на възприетите като установени от страна на първоинстанционния съд причинени от постановените административни актове неимуществени вреди, следва да бъде взето предвид обстоятелството, че според показанията на разпитаните свидетели интензитетът им е бил траен през правнорелевантния период, а продължителността на негативните емоции правилно според ангажираните доказателства е определена като случила се през целия етап индикиран в исковата молба. Същият не е със значителна продължителност, като това обстоятелство следва да бъде кредитирано комплексно с останалите, приети за установени по делото правнорелевантни обстоятелства. Уточнената продължителност е за периода 11.07.2023г. – 30.09.2023г. Т.е. касае се за период от около два месеца и половина, след който лицето е получило морално удовлетворение за преживените болки и страдания. При съвкупна преценка на горните обстоятелства съдебният състав намира, че справедливо по абсолютната си стойност би било обезщетение в размер на 6000,00 лв., съобразно практиката на ВАС при подобни дела, актуализирано спрямо минималната работна заплата към момента на противоправните събития, който съответства и на оспорения такъв от страна на ищеца в качеството му на касатор. Началният момент на акцесорната искова претенция за лихви по частичноуважения иск също е била правилно уважена в цялост, считано от заявената в исковата молба дата, която не е в нарушение на възприетата от страна на съда позиция в Тълкувателни Решение №3 от 22.04.2005г. по Тълкувателно дело № 3/2004г. на ВКС. Както бе посочено по-горе, по делото е била депозирана и частна жалба против Определение №16878/18.05.2025г. по същото дело, с което е било уважено искането на ответника за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Съдебният състав намира същото за обосновано. Липсва забрана за административните органи да ползват адвокатски услуги, като претендираният такъв е съобразен с предвидения в Наредба № 1 за адвокатската работа минимум съобразно посочения от ищеца материален интерес и при преценка на възнаграждението вцялост, същото не надхвърля обичаните суми заплащани за процесуално представителство по този вид дела. Не е спорно, че съгласно разпоредбата на чл. 143 АПК всяка страна има право на разноски, съобразно изхода на спора, което не следва да бъде тълкувано ограничително, по тази причина това обстоятелство само по себе си не може да бъде ограничено и от паралелното участие на юрисконсулт. В настоящият случай съдът намира, че доколкото липсва изрично разграничение в размера заплатен за всеки от двата иска, следва да се приеме, че то е съответно на размера на съответната искова претенция. При което съобразно изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение от 740,00 лева. Същите съобразно разпоредбата на чл.12 от Закона за Въвеждане на еврото в Република България, следва да бъдат превалутирани, като числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая, а закръгляването се извърши по реда на чл.13 от същия нормативен акт. В този случай равностойността на 740,00 лева в евро възлиза на 378,36 евро. По другата половина от възнаграждението, касаеща спора в обезсилената част от решението следва да се произнесе първоинстанционният съд при повторното разглеждане на делото. За настоящата съдебна инстанция, доколкото касационната жалба на Сметната палата не е уважена, съдебноделоводни разноски на нея не се дължат. Касационната жалба на Ц. Ц. е частично уважена, като съобразно материалния интерес по уважената и отхвърлената част следва, че адвокатското възнаграждение се дължи в размер от 2640,00 лева, чиято еврова равностойност възлиза на 1349,81 евро както и 30,00лева, заплатена държавна такса, възлизаща на 15,34 евро. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,