Определение № 1724 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 697/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Дупница против решение рег. №1242 от 30.10.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №663 по описа за 2025 г. на Софийския апелативен съд, 8-ми граждански състав, в частите, с които е отменено решение № 334 от 23.12.2024 г. по гр. д. № 367/2024 г. за осъждане на М. Г. Б. да заплати на касатора законна лихва върху сумата от 100 000 лв. за периода 18.7.2024 г.-10.9.2024 г. и за периода от 13.09.2024 г. до окончателното заплащане на главницата, постановено е друго решение, с което искането за заплащане от М. Г. Б. на законна лихва за тези периоди е отхвърлено, отменено е определение № 39 от 22.01.2025 г. по същото дело и вместо него е постановено друго, с което е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските, като е отменено осъждането на М. Г. Б. да заплати на Община Дупница 8 840 лв. разноски по делото.

Касаторът твърди, че решението в обжалваните части е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Осъществена ли е хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК/ответникът не е дал повод за завеждане на делото/, когато кредиторът предявява иск по чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД без предходна покана, но длъжникът задържа недължимо получена сума и не я е върнал до завеждане на иска?

2. Може ли извънпроцесуално действие-подаване на искане пред банка за връщане на сума-да се квалифицира като „признаване на иска“ по смисъла на чл.78, ал.2 ГПК?

3. Прекратява ли забавата по чл.86 от ЗЗД и дължимостта на лихвата по чл.55 от ЗЗД едностранно нареждане към банка за превод на сумата, което обаче не води до реално постъпление при кредитора поради наложен запор по инициатива на самия кредитор?

М. Г. Б. застъпва становището, че няма основания за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

На 18.07.2024 г. Община Дупница е подала срещу М. Г. Б. иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД за връщане на получена без основание сума от 100 000 лв., претендирайки заплащане на законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното и изплащане.

След като ответникът не е подал отговор на исковата молба, Кюстендилският окръжен съд е постановил решение рег. № 334 от 23.12.2024 г. по гр. д. № 367 по описа за 2024 г., с което го е осъдил да заплати на Община Дупница исковата сума от 100 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.07.2024 г. до окончателното изплащане на главницата, както и 8840 лв. разноски по делото. С определение рег. № 39 от 22.01.2025 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта относно разноските.

Въззивният съд е приел, че ответникът е бил поставен в забава с получаването на исковата молба на 11.09. 2024 г., а крайният момент, до който дължи лихва върху главницата е 13.09.2024 г., защото на втората дата е наредил връщане на получената сума. Това нареждане не е изпълнено и сумата не е върната на ищеца, но причината за това не е поведението на ответника, а обстоятелството, че неговата сметка е била запорирана по инициатива на Община Дупница. Според съда посредством наложения запор кредиторът не е приел предложението на длъжника за изпълнение, за което длъжникът не носи вина и съответно не дължи заплащане на законна лихва. С това съображение първоинстанционното решение е отменено в частите, с които ответникът е бил осъден да заплати законната лихва за периода от 18.08.2024 г. до 10.09.2024 г. и за периода от 13.09.2024 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е счел също, че разноските по делото следва да бъдат възложени на ищеца съгласно чл.78, ал.2 от ГПК. Налице е първата предвидена в тази разпоредба предпоставка-ответникът да не е дал повод за завеждане на делото, тъй като преди завеждане на делото не е бил поканен да върне сумата. Налице е и втората предпоставка, регламентирана в чл.78, ал.2 от ГПК-признаване на иска. От ангажираните във въззивното производство показания на свидетеля Р. С. е установено, че ответникът се е явил пред Кюстендилския окръжен съд в насроченото на 26.11.2024 г. в 13,20 ч. открито съдебно заседание, но тъй като не е бил повикан, не е успял да участва и да осъществи намерението си да признае иска. Ето защо въззивният съд е отменил определението, с което първоинстанционният съд е отказал да измени решението си в частта за разноските и е постановил решение, с което е отхвърлил искането на Община Дупница за присъждане на разноски.

От тези мотиви на въззивния съд е видно, че единствено третият въпрос на касатора касае част от предмета на материалния спор, който е бил разрешен с въззивното решение-недължимостта на законната лихва за периода от 18.08.2024 г. до 10.09.2024 г. и за периода от 13.09.2024 г. до окончателното плащане. Съображението на въззивния съд да откаже присъждане на законната лихва от 18.08.2024 г. до 10.09.2024 г. се състои в това, че при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. В случая ищецът е поканил ответника да върне сумата едва със завеждане на исковата молба, поради което ответникът не дължи лихва върху главницата преди нейното получаване на 11.09.2024 г. Това съображение на въззивния съд съответства на указанията на ТР № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не може да се допусне касационно обжалване в частта, с която искането за присъждане на законна лихва от 18.08.2024 г. до 10.09.2024 г. е отхвърлено. Няма основание за допускане на касационно обжалване на решението и в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на лихва след 13.09.2024 г. Мотивът на въззивния съд е, че на тази дата ответникът е наредил на банката да върне главницата, но нареждането не е изпълнено заради наложения от ищеца обезпечителен запор на сметката на ответника. Макар да не се е позовал изрично в решението си, въззивният съд всъщност е приложил разпоредбата на чл.96 от ЗЗД. Ищецът е отказал да даде съдействие на длъжника, когато той е поискал да изпълни задължението си относно главницата и по този начин е изпаднал в забава на кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД. В този случай съгласно чл.96 от ЗЗД длъжникът се освобождава от последиците на своята забава и затова не дължи законната лихва върху главницата.

Останалите въпроси на касатора не са относими към материалния спор, предмет на решението, а касаят отказа на въззивния съд да потвърди присъждането на разноски в полза на ищеца. След като ищецът е обжалвал и част от решението по предмета на спора, самостоятелно касационно обжалване на решението само в частта относно разноските не може да се допусне. Освен това касаторът не е обосновал необходимостта от допускане на касационно обжалване по тези въпроси. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, като е цитирано ТР № 3 от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС. Това тълкувателно решение е напълно неотносимо към настоящия случай, тъй като касае присъждането на разноски в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК, като предвижда, че разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно. В тълкувателното решение не се съдържа поддържаното от касатора схващане, че разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК се прилага рестриктивно. От решаващо значение за освобождаване на ответника от задължението да плати разноски е преценката на съда дали с поведението си е станал причина за завеждане на делото, а признанието на иска в случая е ясно и недвусмислено-посредством нареждане до банката да изплати главницата.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение