Определение № 1223 от 28.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 835/2026 г.

Образувано е по частна жалба на Б. Я. и Т. Я. - трети лица помагачи, привлечени от ответника ЗАД „Алианц България“АД“ срещу определение № 70 от 12.02.2026г., с което в производство по чл.248 ГПК, инициирано по молба на пълномощника на подпомагащите страни, е оставено без уважение искането за допълване на постановеното по в.т.д № 393/2025г. на Апелативен съд Варна решение с присъждане в полза на пълномощника им адвокат Д. П. от САК на адвокатско възнаграждение за осъществената пред въззивната инстанция защита при условията на чл.38,ал.1 ЗАдв. С частната жалба се иска отмяна на определението и уважаване на молбата. Не се посочва на коя от главните страни следва да се възложат разноските за осъществената от пълномощника безплатно защита на привлечените трети лица - наследниците на сочения за делинквент, причинил в независимо съизвършителство смъртта на родственика на ищците. Оспорва се становището на въззивната инстанция, основано на разпоредбата на чл.78,ал.10, предл. първо ГПК като непълно, формално и неотчитащо действителната процесуална и материалноправна позиция на третите лица, които обикновено се привличат с оглед наличието на възможен бъдещ регресен иск, поради което изходът на главния спор има пряко значение за правната им сфера. Посочва се, че съгласно чл. 223 ГПК мотивите на решението по главния процес обвързват третото лице в отношенията му с привляклата го страна, което означава, че в бъдещ регресен процес значителна част от спора по същество вече е предрешена и на практика преобладаващата част от релевантните фактически и правни въпроси се формират и разрешават именно в първоначалното производство, така че, ако третото лице не участва активно и не организира адекватна защита още на този етап, в последващия процес то се оказва в сериозно неблагоприятна доказателствена и правна позиция. Възразява се, че участието на третото лице помагач не може да се квалифицира като свободно избрана намеса, а представлява форма на необходима самозащита срещу бъдещи неблагоприятни последици, които произтичат пряко от силата и обвързващото действие на постановеното решение. Изложени са и съображенията, че съгласно чл. 36 ЗАдв., адвокатският труд е възмезден и това е принципно положение на правния ред, което не би трябвало да допуска изключения в зависимост от процесуалното качество на представляваното лице; че законът не прави разграничение дали адвокатът представлява ищец, ответник или трето лице помагач, нито поставя възмездността на труда му в зависимост от изхода на делото или от ролята, която клиентът му заема в процеса. Посочва, че разпоредбата на чл. 78 ГПК урежда механизма, чрез който тези разходи следва да бъдат компенсирани в зависимост от изхода на спора, като разпределя отговорността за разноски съобразно принципа за възлагането им на загубилата страна. Като изключва в ал.10 третото лице помагач от кръга на субектите, на които се присъждат разноски, според обжалващата страна законодателят не отчита, че в редица хипотези неговото участие в процеса е обективно наложено от необходимостта да защити правната си сфера. Намира колизия между ЗАдв., който прокламира възмездността на адвокатският труд и разпоредбите на ГПК, които независимо че регламентират участието на трето лице помагач, чрез разпоредбата на чл. 78, ал. 10 го лишават от възможността да получи компенсация за направените разноски, дори когато изходът на делото е благоприятен за подпомаганата страна. Счита, че разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК води до нарушение на принципа на равенство на страните по чл. 9 ГПК, тъй като поставя третото лице помагач в по-неблагоприятно положение спрямо ищеца и ответника. Позовава се на решението по гр. д. № 653/2012 г. на 2 гр.отд. на ВКС. Преписи на насрещните страни не са изпращани. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В обжалваното определение неоснователността на искането по чл.248 ГПК е изведено от процесуалната норма на чл.78,ал.10 ГПК, изключваща правото на компенсация на третото лице помагач със сторените от него разноски в производството. Мотивирано е, че наследниците (универсални правоприемници) на привлеченото в процеса трето лице помагач имат само задължение, но не и право на съдебни разноски с аргументите, че третите лица, привлечени да участват в чужд процес, преценяват самостоятелно до каква степен да упражняват предоставените им процесуални права и на свой риск организират защита в интерес на подпомаганата от тях главна страна. Счетено е, че с поемането на безплатното адвокатското обслужване на помагачите, адвокатът е приел да носи именно този риск, тъй като неговото право да получи възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗАдв. е обусловено от възникване на право на компенсиране на съдебни разноски в полза на представлявания клиент. Прието е, че такова право помагачите нямат, защото когато изберат да участват активно, включително и като ползват адвокатска услуга било при сезиране на въззивния съд, било при защита като въззиваеми, законът урежда единствено възможност да бъде ангажирана тяхна обективна отговорност за разноски, направени от насрещната страна - чл. 78, ал. 10 ГПК. Посочено е, че значение за определяне на разноски в конкретния случай имат само исканията на главните страни, които са в тежест, а не в полза на помагачите, и само те са разглеждани от въззивния съд в постановеното по спора решение Атакуваното определение е правилно. Несъгласието на обжалващите с разпоредбата на чл.78,ал.10, предл. първо ГПК не може да провокира различно тълкуване, включително и такова, обосновавано с принципната възмездност на адвокатския труд. Двата нормативни акта, в които се визира „колизия“ са с различен мащаб - единият закон е устройствен, а другият е кодифициращ процесуалните правила, ЗАдв. има предимно устройствен характер, а ГПК е кодификация на основните принципи в процеса, той е основният закон, който стои в центъра на гражданското правораздаване, докато Законът за адвокатурата е по-тясно специализиран, насочен към организацията на професията. Формираната по приложението на разпоредбата на чл. 78,ал.10, предл. първо ГПК практика на касационната инстанция (определенията по ч.т.д. № 1218/2014г. на 1 т.о., по т.д.№ 63/2012 на 2 т.о., по ч.т.д. № 3979/2013г. на 2 т.о., по т.д.№ 2385/2018г. на 2 т.о.) еднозначно е в смисъла, разбран и приложен в обжалваното определение - по силата на чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице – помагач не се присъждат разноски, независимо дали е встъпило в процеса по своя инициатива реда на чл. 218 ГПК, или е било привлечено от някоя от главните страни по делото, по реда на чл. 219 ГПК. Законодателят при установяване на правилото на чл. 78, ал. 10 ГПК оставя на третото лице – помагач само да прецени дали и доколко неговият собствен интерес диктува то да участва активно и да извършва процесуални действия, включително да подава жалби, респ. и да понесе разноски за това в рамките на чуждия процес, в който то е встъпило или е било привлечено да помага, при положение че по този начин то брани пряко чужди субективни материални права, действайки само косвено и в свой интерес. Позоваването на акта на ВКС не дава разрешение в сочения смисъл и е неуместно. С тези съображения ВКС, състав на Първо т.о.