Решение № 141 от 29.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 628/2010 г.

Решение № 141 от 29.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 628/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на ДЪРЖАВЕН Ф. "Земеделие", със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 298 от 07.04.2010 г., по възз. гр. д. № 2654/2009 г., с което е потвърдено решението на Врачанския окръжен съд № 561/24.07.2009 г., по гр. д. № 791/2009 г. и е отхвърлен, като неоснователен, предявения от касатора, в качеството му на ищец, солидарно срещу С. Г. Василева и ТД [фирма], [населено място] установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК общо за сумата 1 094 481.53 лв., формирана от 811 039.46 лв. главница и 283 442 лв. мораторна лихва, последната обхващаща периода 25.05.2006 г. - 11.08.2008 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/2001 г. на МЗГ и на съществените процесуални правила, свързани с преценката на събрания по делото доказателствен материал - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Подробно в обстоятелствената част на касационната си жалба касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че при отсъствие на изрична забрана в цитирания подзаконов нормативен акт и клаузите на сключения договор за прехвърляне търговското предприятие на бенефициента на предоставената безвъзмездна финансова помощ за инвестиции в земеделските стопанства по Специалната присъединителна програма на ЕС /С./ на трети лица, то сделката е разрешена, поради което отсъства основание за връщане на предоставените средства обратно, поради длъжниково неизпълнение. С определение № 295 от 05.05.2011 г. по т. д. № 628/2010 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за произнасяне по обусловилия изхода на делото въпрос на материалното право: "Следва ли извършено от ЕТ прехвърляне на предприятието по чл. 15, ал. 1 ТЗ да се счита за нарушение на въведената с чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/2001 г. на МЗГ забрана за продаване и преотстъпване ползването върху придобитите активи, обуславящо разваляне на сключения с ползувателя на безвъзмездната финансова помощ по програмата С. договор и възстановяване на даденото по него, когато запретата е възпроизведена в клаузите на конкретната сделка и част от активите на отчужденото предприятие са придобити с финансови средства по тази програма?" Ответникът по касационната жалба [фирма] /н/, чрез синдика - Т. е възразил по основателността на въведените касационни основания, позовавайки се на характера на извършената разпоредителна сделка, отсъствието на изрична законова забрана за осъществяването и и разпореденото от законодателя встъпване на правоприемник в правата, задълженията и фактическите отношения, придобити от праводателя, гарантиращи охраната на обществения интерес, каквато е целта на императивната разпоредба на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/18.05.2011 г. на МЗГ, възпроизведена и в процесния договор. Ответницата С. Г. Василева не е заявила становище по касационната жалба. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение по предявения установителен иск въззивният съд е счел, че въведената с чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/2001 г. на МЗГ забрана по отношение на бенефициента - да не продава или преотстъпва ползването върху придобитите със средства по програмата С. активи на трети лица, в срок от 5 години от изплащане на конкретната безвъзмездна финансово помощ, възпроизведена в клаузите на сключения на 21.04.2004 г. между ДФ "ЗЕМЕДЕЛИЕ" и ЕТ С. Василева, упражняваща търговска дейност под фирма "С. ВАСИЛЕВА- Ф." договор, е неотносима към разпоредителни сделки, извън изчерпателно изброените. Поради това извършеното от последната на 25.05.2006 г. прехвърляне на предприятието и на ЕТ по реда на чл. 15, ал. 1 ТЗ не е основание за ангажиране на договорната и отговорност за неизпълнение солидарно, наред с тази на приобретателя на отчужденото търговско предприятие, обуславящо прилагане на уговорената в клаузата на т. 8.1 от договора санкция. При обосноваване на този правен извод Софийски апелативен съд се е позовал на императивния характер на разпоредба на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/2001 г. на МЗГ, който изключва разширителното и тълкуване и ограничава приложното и поле до изрично визираните в същата видове сделки, към които прехвърлянето на търговското предприятие не се включва. Решението е неправилно и следва да бъде отменено. Юридически прехвърлянето на търговското предприятие като единен обособен обект на право на търговеца има отчуждителен ефект и се изразява в прехвърляне на цялата съвкупност от права, задължения и фактически отношения, създадени от търговеца във вр. с неговата конкретна дейност. Следователно, макар и договорът да има комплексен характер, то доколкото негова правна последица е прехвърляне собствеността и предаване владението на така обособеното имущество на купувача срещу заплащане от страна на последния на уговорената цена, то сделката, с присъщия и транслативен ефект, попада категорията разпоредителни сделки, за които забраната по чл. 27, ал. 1, т. 1 от Наредба № 14 от 18.05.2001 г. на МЗГ е въведена и е възпроизведена в клаузата на т. 4.18 от процесния договор. Обстоятелството, че в предмет на осъществената по реда на чл. 15, ал. 1 ТЗ продажба се включват и породените в резултат на дейността на търговеца права и задължения, в които купувачът встъпва, не може да обоснове различен от изградения правен извод относно правната характеристика на същата на разпоредителна сделка, за която е ирелевантно, че придобитите въз основа на одобрен проект по програма С. активи са само част, тъй като търговското предприятие е прехвърлено като единен обект на правото на търговеца. Поради изложеното не може да бъде споделено разбирането на въззивния съд, че търговецът е свободен да се разпорежда с търговското си предприятие, макар, че в него са включени активи, придобити въз основа на одобрен по реда на Наредба № 14/18.05.2001 г. проект на конкретен бенефициер. Търговският закон урежда прехвърлянето на предприятието, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения именно като алтернатива на самостоятелното прехвърляне на всяко от правата и задълженията, включени в неговия състав, чрез отделни сделки по правилата на ЗЗД и следователно в тази хипотеза последните не могат да бъдат обсъждани самостоятелно и отделно едно от друго. Не намира опора в доказателствения материал и закона и изграденият от въззивния съд правен извод, че не е налице неизпълнение на задължението по т. 4.18 от договора, когато се извършва промяна на използваната от ползувателя правно-организационна форма за осъществяване на дейността му, тъй като изборът и е въпрос на целесъобразност, поставена в едновластна преценка на последния, която и не може да бъде в зависимост от разпоредбите на цитираната Наредба и съответния договор. Освен, че този извод не е съобразен с общото законово правило на чл. 20а ЗЗД, според което договорът има силата на закон за сключилите го страни, той не е в съгласие и с установените в Наредба № 14/2001 г. условия и ред за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за инвестиции в земеделски стопанства по Специалната предприсъединителна програма на ЕС, по която бенифициентът е винаги конкретен, отговарящ на определени критерии за участие, които подлежат на преценка единствено към момента на сключване на договора. Следователно, да се възприеме изразеното в съобразителната част на обжалваното решение становище на въззивния съд означава не само да не се държи сметка за конкретната повеля на закона, но и да се игнорира самата цел и предназначение на сочената Програма и предприетото въз основа на нея безвъзмездно финансиране. Що се касае до установената солидарна отговорност по отношение прехвърлените задължения, то тя макар и да гарантира кредитора, в съответствие с разпореденото от чл. 15, ал. 3 ТЗ/ в редакцията и в ДВ бр. 58/2003 г./, сама по себе си не е основание да бъде отречено спазването на договорните задължения от страна на длъжника и на закона и като не е съобразил горното въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. С оглед изложеното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение намира, че на поставения материалноправен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване следва да бъде отговорено в следния смисъл: "Извършеното от ЕТ прехвърляне на предприятието по чл. 15, ал. 1 ТЗ, поради отчуждителния ефект на сделката, се явява нарушение на въведената с чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/2001 г. на МЗГ забрана за продаване на придобитите активи и обуславя възстановяване на даденото по сключения с ползувателя на безвъзмездната финансова помощ по програмата С. договор, дори и законовата запрета да не е изрично възпроизведена в клаузите на конкретната сделка, щом част от активите на отчужденото предприятие са придобити с финансови средства по тази програма" Следователно при безспорно установения в хода на делото факт на допуснато от страна на бенефициента С. Василева, в качеството и на ЕТ, неизпълнение на договорното и задължение по т. 4.18 от сключения между нея и Държавен фонд "ЗЕМЕДЕЛИЕ" на 21.04.2004 г. договор за предоставена и финансова помощ по програма С., последната дължи връщане на получените средства, възлизащи в размер на исковата сума, по силата на изрично договорената между страните с договорната клауза на т. 8.1. от договора, санкция, ведно със законната лихва, но считано не от датата на извършване на нарушението - вписване прехвърлянето в търговския регистър, а от датата на отправената от ищеца и редовно получена от длъжника на 25.09.2006 г. нотариална покана, поставяща го в забава, съгласно общото законово правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По силата на чл. 15, ал. 3 ТЗ/ в редакцията на нормата в ДВ бр./ между двамата ответници е възникнала солидарна отговорност, поради което установителната искова претенция заявена срещу последните се явява основателна и следва да бъде уважена. Касаторът не е претендирал деловодни разноски, поради което не следва да му бъдат присъдени такива, независимо от изхода на делото в касационната инстанция. Водим от гореизложеното и на осн. чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС