Определение № 3756 от 09.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2168/2025 г.

Образувано е по частна жалба на А. И. А., от гр. София против определение № 13700/17.12.2024 г. по адм. дело № 2395/2024 г. на Върховния административен съд, тричленен състав, на второ отделение, с което е оставено без разглеждане искането на А. И. А. за допълване на определение № 6827/04.06.2024 г. по адм. дело № 2395/2024 г. по описа на Върховния административен съд в частта му за разноските и е прекратено производството по това искане. Развиват се съображения за неправилност на съдебния акт. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна. Разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК изрично предвижда, че определението за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Имат се предвид случаите, в които съдът се произнася по съществото на искането, а не тези, при които искането се оставя без разглеждане като недопустимо. Разпоредбата е ясна, не подлежи на разширително тълкуване и следва да се прилага stricto senso, поради което не може да служи за мотивиране на окончателност на определението, в случаите когато съдът е оставил без разглеждане искането за изменение/допълване на решението в частта за разноските. Предвид изложеното и по силата на общото правило на чл. 229, ал.1, т. 1 АПК, обжалваното определение подлежи на инстанционен съдебен контрол. Производството по адм. дело № 2395/2024 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на второ отделение е приключило с определение, постановено на 04.06.2024 г. и същото е окончателно. Срокът за подаване на искане за неговото допълване в частта за разноските е едномесечен и изтича на 04.07.2024 г. (чл. 60, ал. 3 ГПК), присъствен ден. Искането по чл.248, ал.3 ГПК, вр. с чл.144 АПК е подадено в регистратурата на съда на 10.09.2024 г., т.е. извън преклузивния законоустановен срок. С пропускането му се преклудира и възможността за допълване на съдебния акт в частта за разноските, поради което тричленният състав на Върховния административен съд законосъобразно е прекратил производството по искането като недопустимо поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка по упражняване правото на производство по чл.248 ГПК. Воден от горното Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия

ОСОБЕНО МНЕНИЕ: Не сме съгласни с мнозинството от съдебния състав досежно възприетата теза за допустимост на подадената частна жалба. Считаме, че отговорността за разноски е субсидиарна и винаги обусловена от изхода на материалноправния спор. Съдебно-деловодните разноски по принцип се присъждат със самото съдебно решение, но е възможно това да бъде извършено и впоследствие, в нарочно производство и в рамките на нормативноустановен преклузивен срок, с изтичането на който се погасява правото на страната да иска и получи тези разноски (Сравн.: чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК)). Разглеждането на искането за изменение или допълнение на решението в частта на разноските се извършва от съда, приключил делото в съответната инстанция, т.к. произнасянето по основателността му е съставна част от произнасянето по спора, предмет на делото. Целта на производството по чл. 248 ГПК е да се отстранят пропуски или грешки на съда, което достатъчно ясно индикира за несамостоятелния му характер. И именно принадлежността на този въпрос към границите на осъществявания по делото съдебен контрол го прави подчинен на режима, приложим към основния спор. Затова и разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК изрично постановява, че определенията за разноските могат да се обжалват по реда, по който подлежи на обжалване и самото решение. Няма нито правна, нито житейска логика произнасянето на съда по разноските, когато това е извършено с крайния акт, да бъде окончателно, а когато това е сторено по реда на чл. 248 ГПК - да се категоризира като потенциален обект на инстанционен съдебен контрол. Възприемането на обратната теза би въвело различен режим на обжалваемост по отношение на идентични по своя предмет произнасяния, което е недопустимо. В контекста на изложеното и доколкото в случая няма спор, че основното производство е приключило с окончателен съдебен акт, поради изчерпване на възможността за инстанционен контрол (Сравн.: чл. 223 АПК), не подлежи на оспорване и определението, с което съдът е процедирал по молбата за присъждане на разноски. Обратен извод не следва от факта, че тричленният състав на Върховния административен съд изрично е указал възможността за обжалване на постановеното определение пред петчленен състав на съда. Очевидното нарушение на императивната разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, вр. с чл. 144 АПК не въвежда допълнителна възможност за инстанционен контрол на постановения акт. По изложените съображения считаме, че частната жалба срещу определението, с което тричленният състав на Върховния административен съд е оставил без разглеждане искането за изменение на определение № 13700/17.12.2024 г. по адм. дело № 2395/2024 г. на Върховния административен съд, тричленен състав, на второ отделение, в частта за разноските и е прекратено производството в тази му част, следва да се остави без разглеждане, а настоящото съдебно производство да се прекрати. Съдия Ваня Анчева Съдия Мариета Милева