Определение № 60007 от 18.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 871/2021 г.

Производството е по чл.282, ал.2 ГПК. Постъпила е молба от В. Т. Д., [населено място], за спиране изпълнението на решение № 12265/06.11.2020г., постановено по в.гр.д.№ 23/20г. от Софийски апелативен съд. С въззивното решение е потвърдено решение № 5565/19.07.2019г. по гр.д.№ 9148/2018г. на Софийски градски съд, с което В. Т. Д. е осъден да заплати на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място], на основание чл.430 ТЗ във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.432 ТЗ, суми, дължими по договор за банков кредит № 93/24.04.2007г., а именно: 614,67 евро – падежирала главница за 4 бр. вноски с настъпил падеж за периода от 05.12.2016г. до 05.03.2017г.; 48941,21 евро – предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от 06.07.2018г. до окончателното изплащане; 1173,03 лв. просрочена възнаградителна лихва върху 4 бр. просрочени месечни вноски с настъпил падеж за периода от 05.12.2016г. до 31.03.2017г.; 3891,47 евро – лихва за забава върху главницата от 48941,21 евро за периода от 31.03.2017г. до 05.07.2018г. и 12,91 евро – наказателна лихва, начислена върху сумата от 641,67 евро за периода от 28.12.2016г. до 31.03.2017г. Исковете за главница в останалия предявен размер от 55028,32 евро; за лихва за забава на просрочената главница в останалата част - над уважения размер до 34717,29 евро и за периода от 05.09.2013г. до 05.12.2016г.; за наказателна лихва върху просрочие за период от 05.06.2013г. до 05.07.2018г. – над уважения размер до 4946,28 евро и за периода от 05.06.2013г. до 27.12.2016г. и изцяло за договорна лихва в размер на 2265,50 евро за периода от 05.06.2013г. до 05.12.2013г. са отхвърлени като неоснователни. Касаторът В. Т. Д. обжалва решението в осъдителната част на исковете, а касаторът „УниКредит Булбанк“ АД е депозирал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете за сумата от 5472,44 евро – разлика между претендираната и присъдената главница по договора за кредит, за сумата от 1092,47 евро - разлика между претендираната и присъдената договорна лихва, за сумата от 30825,82 евро - разлика между претендираната и присъдената лихва върху просрочената главница и за сумата от 4933,37 евро - разлика между претендираната и присъдената наказателна лихва. На 25.01.2021г. Софийският апелативен съд е издал в полза на „УниКредит Булбанк“ АД изпълнителен лист за присъдените суми по невлязлото в сила въззивно решение. Молбата на касатора В. Т. Д. за спиране на изпълнението на въззивното решение е основана на въведените в производството по делото твърдения за неравноправност на клаузи от договора за кредит. С разпореждане от 29.04.2021г. ВКС указа на молителя в едноседмичен срок от съобщението да представи обезпечение, внесено по сметка на ВКС, в размер на сумата, за която иска спиране на изпълнението на въззивното решение. Разпореждането е съобщено на молителя на 04.06.2021г. С молба от 07.06.2021г. молителят е поискал да се отмени разпореждането от 29.04.2021г., с което му е указано да представи обезпечение в размер на присъдената с невлязлото в сила въззивно решение сума, както и е уточнил, че спирането на изпълнението следва да се постанови от ВКС без да се предоставя парично обезпечение. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.282, ал.2, т.1 ГПК противоречи на европейското право – на Директива 93/13/ЕИО и на практиката на СЕС по тълкуването й. Посочено е, че на 20.05.2021г. съдебният изпълнител е извършил опис на недвижимо имущество на молителя, а съдебното заседание на ВКС за разглеждане на делото е насрочено за 07.02.2022г., до която дата публичната продан може да бъде осъществена. Приложени са протокол за опис на недвижим имот от 20.05.2021г., 2бр. постановления за налагане на възбрана, удостоверения за семейно положение и за раждане, адресна карта и удостоверения за постоянен и настоящ адрес, като се твърди, че върху този имот са наложени ипотека и възбрани в полза на банката, както и че недвижимият имот представлява жилище, на чийто адрес са регистрирани четири лица. Направена е аргументация за несъвместимост на законовите условия за спиране на изпълнението с правопорядъка на Европейския съюз, както и че националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, са длъжни да сезират СЕС с искане за постановяване на преюдициално запитване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.404, т.1 ГПК осъдителните решения на въззивните съдилища подлежат на принудително изпълнение, като подаването на касационна жалба не спира изпълнението на невлязлото в сила решение – чл.282, ал.1 ГПК. Спиране изпълнението на въззивно решение се постановява от състав на ВКС само по искане на касатора и при законово разписано в чл.282, ал.2 ГПК задължение за предоставяне на обезпечение, което по решенията за парични вземания е в размер на присъдената сума. За разлика от налагането на обезпечителни мерки по реда на чл.389 и сл. ГПК за бъдещи или по висящи искови производства, при които съдът преценява нуждата от исканата конкретна мярка и доколко същата е подходяща с оглед защитата на интересите на кредитора, като може да задължи молителя да предостави подходящо обезпечение, в производството по чл.282, ал.2 ГПК такава проверка не се извършва. ВКС постановява спиране на изпълнението при наличието на подадена редовна касационна жалба срещу подлежащо на предварително принудително изпълнение въззивно решение и винаги срещу предоставено парично обезпечение. По отношение на издадените заповеди за изпълнение, които подлежат на незабавно изпълнение, спирането може да се постанови и без представяне на обезпечение. В редакцията на нормата на чл.420, ал.2 ГПК до изменението с ДВ бр.100/2019г. условието бе искането за спиране да е подкрепено с писмени доказателства, както и същото бе ограничено със срок и съд, пред който същото може да се заяви. С посоченото изменение законодателят изрично разписа възможност спирането да се постанови без обезпечение, ако от писмените доказателства може да се направи извод, че вземането по заповедта за изпълнение се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Искането за спиране вече не е ограничено със срок и може да се заяви не само пред съда в заповедното производство, но и пред съда, който разглежда исковото производство. Изменението на разпоредбата е резултат на констатираната необходимост от точно транспониране в националното законодателство на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, предвид даденото й тълкуване от Съда на Европейския съюз, по-конкретно в частта за задължението на съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато е сезиран с иск, основан на договор, сключен с потребител. С решенията по дело С-415/11 и дело С-32/14 СЕС е приел, че правната уредба на държава членка не съответства на Директива 93/13, когато не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, и същевременно не позволява на съда в исковото производство, който е компетентен да прецени дали клаузата е неравноправна, да допусне обезпечение чрез спиране на изпълнителното производство. В решение по съединени дела С-537/12 и С-116/13 СЕС е посочил, че не съответства на Директивата национална разпоредба, която не позволява на съда по изпълнението в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да допусне обезпечение, по-специално чрез спиране на изпълнението, когато това е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на окончателното решение на съда в съответното исково производство, който е компетентен да провери дали клаузата е неравноправна. Мотивите на съда са, че без наличието на привременни мерки съществува риск защитата срещу неравноправни клаузи да бъде получена твърде късно и следователно да не е ефективна. Ефективността на правните средства за защита не би била постигната, не само ако не се предостави на потребителя възможност да поиска от съда налагането на привременни мерки, но и ако потребителят трудно би могъл да осигури обезпечение. На обезпечението е отдадено особено значение в случай, че принудителното изпълнение е насочено срещу жилището на потребителя – решение по дело С-34/13. Със законодателното изменение на ГПК с ДВ бр.100/2019г. бе отстранено несъответствието на националната правна уредба в частта за спиране на изпълнението по издадена заповед за изпълнение, подлежаща на незабавно изпълнение, като при спиране на изпълнението в хипотезата на чл.420, ал.2, т.2 ГПК действия по принудително изпълнение не се осъществяват до влизане в сила на решението, с което съдът се е произнесъл по неравноправността или съответно действителността на клаузите в потребителския договор. С разписаните нови предпоставки за спиране на изпълнение се осигури ефективност при прилагане на предвидена в процесуалния закон привременна мярка за защита на потребителите. В случай, че исковото производство е образувано за вземане, основано на потребителски договор, и невлязлото в сила осъдително решение на въззивния съд подлежи на предварително изпълнение, единственото средство за защита на потребителя да преустанови извършването на действия по принудително изпълнение преди спорът да е решен със сила на пресъдено нещо относно неравноправния характер на клаузите в договора, е чрез искане за спиране на изпълнението по реда на чл.282, ал.2 ГПК. Следователно процесуалният закон предоставя възможност на съда, разглеждащ иска, да постанови обезпечителна мярка чрез спиране на предварителното принудително изпълнение до влизане в сила на решението, с което се решава въпросът за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор. Независимо от това защитата на потребителя не може да се определи като отговаряща на условията за ефективност, тъй като изисква предоставянето на обезпечение в размер на присъдената с въззивното решение парична сума. Практически това означава, че потребителят може само да „изпълни“ задължението чрез плащане, без възможност да предостави друг вид обезпечение. Паричната сума за обезпечение се депозира по сметка на ВКС, тя не носи граждански плодове и предоставянето й може да създаде значителни затруднения в личния живот на потребителя. Изискването за обезпечение в размер на присъдената с въззивното решение парична сума не отчита евентуално съществуващите други обезпечения в полза на кредитора, като например учредена ипотека, включително върху имота, по отношение на който са предприети действия по принудително изпълнение. От значение е и обстоятелството, че имотът може да представлява жилището на длъжника и с цел да се преустановят изпълнителните действия, той ще следва да търси други източници на средства за осигуряване на сумата на обезпечението, чрез които може да влоши финансовото си състояние. Спазването на посоченото изискване за ефективност на наложената обезпечителна мярка при постановяване на спиране на изпълнението не нарушава пропорционалността на мярката с оглед защитата правата на кредитора, особено ако той е обезпечен чрез други наложени мерки. Предварителното изпълнение предоставя на кредитора по-бърз способ за реализиране на правата, произтичащи от невлязлото в сила въззивно решение, и в известна степен цели ограничаване подаването на неоснователни жалби и молби за спиране, поради което е въведено изискването за предоставяне на обезпечение. Условието компрометира пропорционалността с оглед защитата на потребителя, тъй като ако спиране не се поиска и се проведе изпълнение, след окончателно решение в полза на потребителя, той следва да се снабди с обратен изпълнителен лист и да предприеме изпълнителни действия. По тези съображения настоящият състав на ВКС приема, че разпоредбата на чл.282, ал.2 ГПК не съответства на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори в частта, предвиждаща, че по искане за спиране на невлязло в сила осъдително въззивно решение, потребителят – молител следва задължително да предостави обезпечение в размер на присъдената сума, когато вземането е основано на клауза от потребителски договор, която следва да бъде проверена за евентуално неравноправния й характер от ВКС. Посочената част от разпоредбата не следва да се прилага и искането за спиране трябва да се разгледа съобразно дадените от СЕС тълкувания на Директива 93/13/ЕИО. В случая спорът е относно вземане, основано на договор за банков кредит, сключен между банка и потребител. В производството по делото са били въведени възражения за наличието на неравноправни клаузи в договора, като въззивният съд се е произнесъл и е приел, че клаузи, предоставящи възможност на банката за едностранно изменение на лихвения процент са неравноправни. Исковете са уважени, след като е направено преизчисляване на кредита, включително и след приспадане на неправилно удържани от банката суми, и е прието, че е настъпила предсрочна изискуемост на целия непогасен остатък на кредита. В касационната жалба на В. Т. Д. е въведен довод, че съдът не се е произнесъл служебно относно неравноправния характер на клаузата за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, предвид установения нисък размер на непогасените задължения и несъразмерното с това обявяване на предсрочната изискуемост. Клаузата, на която се е позовала банката е формулирана по начин, който при преценка от съда, би могъл да се възприеме в смисъл, че предсрочната изискуемост би могла да се обяви при допуснато просрочие само на една анюитетна вноска, или на една погасителна вноска или на лихви за един падеж по погасителния план. Посочените обстоятелства сочат, че вземането вероятно е основано на неравноправна клауза от договора. На следващо място, в полза на кредитора има наложени други обезпечения (ипотека и наложена възбрана) върху същия недвижим имот, спрямо който са предприетите изпълнителни действия, поради което с допускане на спиране на изпълнението няма да се затрудни евентуалното удовлетворяване на кредитора. Недвижимият имот е жилищен и в него живее молителят с четиричленно си семейство, което включва и две малолетни деца. По изложените съображения съставът на ВКС намира, че са налице предпоставките по чл.282, ал.2 ГПК за спиране на изпълнението на въззивното решение. С оглед на извършената преценка за основателност на молбата ВКС не се следва да постановява самостоятелен акт за отмяна на разпореждането за задължаване на молителя да предостави парично обезпечение. Съставът на ВКС изведе отговора на поставения от молителя правен въпрос от посочените в мотивите на настоящото определение решения на СЕС, поради което не следва да се отправя преюдициално запитване съгласно чл.629, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд