Решение № 67 от 9.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4090/2008 г.

Решение № 67 от 9.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4090/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. П., С. Г. П., Е. М. П. и В. М. Б. -всички от гр. К., чрез процесуалния им представител-адвокат Д. против въззивно решение № 73 от 7.05.2008 г. по в. гр. д. № 422 по описа за 2007 г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е отменено решение № 175 от 21.09.2007 г. по гр. д. № 207/2007 г. на Районен съд К. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявения установителен иск за собственост от П. И. П., С. Г. П., Е. М. П. и В. М. Б. против М. К. Х., Х. К. Х. и Ю. К. Х., О. К. и ОС "ЗГ" К., с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК за незастроен поземлен имот с кадастрален № 6* по кадастралната карта от 2000 г. на кв. "Възрожденци" К. /бивш им. № 364/, с площ от 4 215 кв. м., при граници: северозапад-мера, общински остатък, североизток - бул. "Хр. Б.", югоизток- имоти с кад. № 6*-общински остатък и 6533 на И. Б. и югозапад- мера, общински остатък, представляващ бивша селскостопанска земя в местността"Байрям ери" в землището на гр. К.. Искането е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на спора по същество като бъде уважен предявения иск или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. С определение № 363 от 27.03.2009 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е счел, че е налице противоречие с практиката на ВКС /ТР № 1/97 г. т. II/ по въпроса за поредността, в която следва да се разглеждат административното и исковото производства - при предявен иск за собственост с предмет недвижими имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, когато по отношение на ищците не е приключила административната процедура по възстановяване на собствеността заради възникнал спор за материално право с други лица. Поставен е и въпроса за процесуалната правоспособност на Общинските служби за земеделие и гори и по-специално за това - дали те могат да бъдат страна в исково производство по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, с оглед преценката на техен правен интерес при положение, че не претендират да са носители на право на собственост. /В случая въззивното производство е инициирано по жалба на ОС "ЗГ"/. В съдебно заседание страните не се явяват, не се представляват и не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: За да постанови решението си -въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ/който неправилно е бил квалифициран като предявен по общия ред чл. 97, ал. 1 от ГПК/ е неоснователен, тъй като не е приключила специалната административна процедура по възстановяване на собствеността по реда на чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ /преписката е била оставена без движение от ОС "ЗГ" за представяне на удостоверение от техническата с. на общината по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 и чл. 13а от ППЗСПЗЗ/ и тъй като земята вече била възстановена по реда на чл. 18ж ал. 1 и чл. 18з ал. 1 от ППЗСПЗЗ в полза на ответниците като наследници на К. К. Съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК-касационният съд се проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В случая посоченото е неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Твърдението на касаторите е, че са установили, че наследодателят им И. П. - към момента на образуване на ТКЗС /1962 г./ е бил собственик на процесния имот от 4 215 кв. м. Позовават се на отбелязването в емлячния регистър от 1949 г., съгласно което 5 дка земя в м. "Байрям ери" е записана на името на И. П., а записаните ниви на името на К. К. са в други местности /"Санджакгору" и "Каяалтъ"/ и на показания на разпитаните по делото свидетели, които установяват непрекъснато владение от сключването на писмения договор от 1951 г. Излагат доводи, че наследниците на К. К. въобще не са заявявали за възстановяване земя в м. "Байрям ери" и съответно такава не им е възстановена. Възстановената им земя е в м. "Аламалъка", за която по делото не е установено, че е идентична с м. "Байрям ери". Отделно считат, че съдът се е позовал на документ, който не е приет по надлежния ред като доказателства по делото/заповед № 706/2006 г. на кмета на община К. Спорно по делото е било правното основание на предявения иск, с оглед твърдението в исковата молба, че земята не е земеделска и не е включвана в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация. /Първоначално районният съд е разгледал иска като такъв по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, а окръжният съд е приел, че правното основание е чл. 97 от ГПК, поради което е обезсилил решението и го е върнал за ново разглеждане. При новото разглеждане районният съд го е уважил по общия ред, приемайки, че земята не е включвана в ТКЗС. Въззивният съд го е отменил и е отхвърлил иска, с гореописаните мотиви, приемайки, че се касае до земеделска земя, за която е приложим специалния ред по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ и че при положение, че е налице постановено решение по чл. 18ж от ППЗСПЗЗ за същия имот-искът по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е неоснователен. От тези изводи-настоящата инстанция споделя само този за земеделския характер на процесната земя. За това недвусмислено сочи факта, че същата е заявена за възстановяване пред ОС "ЗГ", че вече е възстановена от ОС "ЗГ" в полза на ответниците-физически лица по делото, както и че като доказателство, установяващо правото на собственост страните се позовават на извлечения от емлячен регистър, още повече че за приложимостта на ЗСПЗЗ е от значение статута на имота към момента на образуване на ТКЗС. Имайки - пред вид статута на земята, настоящият съдебен състав-намира, че коректното правно основание е това по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и пред вид установителния характер на двата иска /по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и чл. 97, ал. 1 от ГПК/ и идентичните факти, подлежащи на установяване, намира, че съдилищата /без въззивния/ - независимо, че не са квалифицирали правилно иска - са се произнесли по него, като са обсъдили релевантните факти. Въззивният съд - независимо, че правилно е квалифицирал иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е постановил недопустим съдебен акт, което налага обезсилването му и прекратяване на производството по делото. Това е така, защото въззивното производство е инициирано от ненадлежна страна, която не притежава право на жалба. За допустимостта на производството съдът следи служебно, поради което въззивният съд е бил длъжен да констатира, че подалият жалбата - О. служба "З. и гори" К. няма правен интерес от обжалване на решение, с което е разрешен спор за собственост между физически лица и да я остави без разглеждане. Съображенията за това са следните: Производството по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е установително, исково производство. Оспорването на правото на собственост върху земеделска земя по исков ред винаги е обусловено от правен интерес. Правният интерес е личен и предполага защита на претендирано собствено право. В това производство - О. служба"З. и гори"-в качеството си на административен орган, натоварен с функции по преценка за наличие на определени в закона предпоставки за възстановяване на собствеността-не може да защити собствен правен интерес. Спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува, когато две страни твърдят собствени права спрямо един и същ имот към минал момент - образуването на ТКЗС, и то във връзка с евентуалното му възстановяване. В случая - съгласно чл. 3 от ЗСПЗЗ /според който земеделските земи могат да бъдат собственост на граждани, на държавата, на общините и на юридически лица/ - ОС "ЗГ" не може да претендира права на собствено основание. Тя е предявила и е искала да защити чужди права- тези на ответниците М. К. Х., Х. К. Х. и Ю. К. Х., /в качеството им на наследници на К. К./, в полза на които тя вече е възстановила процесната земя със свое решение по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, т. е. тя е предявила чужди права, което е недопустимо. Процесуалната допустимост на иска или легитимацията на страната, която го предявява - наличието на правен интерес - е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Иск, предявен от лице, което няма правен интерес, е процесуално недопустим и не може да бъде разглеждан по същество. Още повече, че както е посочено в ТР № 1 по гр. д. № 11/97 г. на ОСГК на ВКС - с иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ се решава въпроса за собствеността към момента на одържавяването на земята и включването й в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация и този иск по никакъв начин не е обусловен от решението на комисията по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, чието действие е за в бъдеще. Гореизложеното, мотивира настоящия съдебен състав да обезсили постановения въззивен акт и да прекрати образуваното касационно производство като недопустимо. При положение, че не е обжалван от надлежна страна-постановеният от районния съд акт/ решение № 175 от 21.09.2007 г. по гр. д. № 207/2007 г. на Районен съд Кърджали/ е влязъл в сила. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение