Определение № 9208 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8828/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Б. Г., против определение № 24991 от 22.06.2026 г., постановено по адм. дело № 7049/2026 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което на основание чл. 159, т. 1 АПК е прекратено съдебното производство по подадената от нея жалба против отказ на заместник-кмета на район „Младост“, Столична Община, да „спре незаконен строеж“ в имот с идентификатор (ПИ) 68134.4094.5660, УПИ VІІІ-2335, [заличен текст], район „Младост“, обективиран в писмо с изх. № РМЛ26-ГР94-1636-(4)/22.05.2026 г. Частната жалбоподателка навежда доводи за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва изводите на съда, че липсва годен за оспорване индивидуален административен акт, тъй като отказът по чл. 21, ал. 4 АПК също е такъв акт. Заявява, че между производството за съдебна делба и административното производство по установяване на незаконен строеж липсва преюдициалност. Посочва, че пред АССГ е обжалвала самото спиране на административното производство и въздържанието на органа да осъществи определено действие. Твърди, че наличие на правен интерес от оспорването се обосновава не с подаването на сигнала, а с притежаваното от нея вещно право върху имота. Моли атакуваното определение да бъде отменено. Ответникът - заместник-кмет на район „Младост“, Столична Община, представя писмен отговор с който оспорва частната жалба и по изложени съображения пледира за отхвърлянето й. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и разноски. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по оспорване на Б. Г. против писмо с изх. № РМЛ26-ГР94-1636-(4)/22.05.2026 г. (погрешно посочено от съда с № РМЛ26-ГР94-1638-(4)/22.05.2026 г.), с което органът е информирал началника на РДНСК София, с копие до жалбоподателката, че във връзка с извършената проверка по подадения сигнал в ПИ 68134.4094.5660 действително е установена постройка на допълващо застрояване, представляваща склад на един етаж от 36 кв.м. със собственик В. П., който е представил доказателства за водено пред Софийски районен съд (СРС) производство по съдебна делба, включващо процесния поземлен имот. Органът се е позовал се е на чл. 54, ал. 1, т. 5 АПК и посочил, че администрацията на района изчаква окончателното решение на СРС. За да прекрати съдебното производство съдът е изложил, че оспореното писмо няма характера на индивидуален административен акт. Обосновал е, че жалбоподателката има качеството на сигналоподател в административното производство и няма правен интерес да оспори писмото с което административното производство е спряно. Определението е правилно като краен резултат. Настоящата инстанция споделя изводите за недопустимост на жалбата по чл. 159, т. 1 АПК. На съдебно обжалване подлежат само индивидуалните административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 - 4 АПК, която разпоредба е приложима при липса на специална уредба за обжалваемостта на определен вид административни актове. Такава специална уредба в случая са разпоредбите на чл. 214 ЗУТ, вр. чл. 215 ЗУТ, които изброяват изчерпателно индивидуалните административни актове по този закон, т. е. на обжалване подлежат само крайните актове, издавани в административното производство, които създават права и задължения за страните, какъвто процесният не е. По принцип за характера на акта следва да се съди не по формата в която е материализирано волеизявлението, а по неговото съдържание с оглед предизвикваните правни последици. В случая изрично в процесното писмо е посочено, че във връзка с подадения сигнал се извършва проверка за законност на строежа, но на основание чл. 54, ал. 1, т. 5 АПК се изкачва решението на СРС, т. е. на практика производството е спряно. Следователно от съдържанието на писмото е видно, че то има уведомителен характер за предприетите и извършени до момента на издаването му действия в производството по чл. 225а ЗУТ, включително и спирането му. С писмото не се засягат права и не се вменяват задължения на никого, включително за Б. Г. като сигналоподател. В ЗУТ няма норма, която да задължава кмета на общината или лицата, на които е предоставил правомощия, да се произнасят по искания за премахване на незаконни строежи, като упражняването на правомощията по чл. 225а ЗУТ е служебно и в условията на оперативна самостоятелност. Органът не е обвързан с изложеното в исканията на подателя на сигнала, а последният няма право да атакува постановените в хода на проверката актове. Съгласно нормата на чл. 124, ал. 2 АПК, актът, постановен по подаден сигнал, не подлежи на обжалване, поради което и постановените актове в хода на проверката - в случая за спиране на производството, не подлежат на съдебно обжалване от сигналоподателя, включително когато изразява вещно-правни претенции. Няма основания за приложението и на чл. 256 АПК. Предмет на иска по чл. 256 АПК е неоснователно бездействие, проявено чрез неизпълнение на произтичащо от закон или друг нормативен акт задължение за извършване на фактическо действие. По подадения сигнал от Б. Г. органът не дължи фактически действия, нито произнасяне с изричен акт, тъй като липсва норма, която да го задължава. Поради това не е налице и бездействие на органа, съответно не е налице годен предмет на обжалване по реда на чл. 256 АПК или правен интерес в тази връзка. Предвид изложеното, като фактически е оставил без разглеждане първоинстанционната жалба и е прекратил производството по делото, съдът правилно е приложил нормата на чл. 159, т. 1 АПК. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото право на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение, има ответната страна, съгласно правилото на чл. 143, ал. 3 АПК. Тя обаче, не е ангажирала доказателства за сторени разноски, а юрисконсултско възнаграждение не се дължи, защото не е била представлявана от юрисконсулт - чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс, вр. чл. 144 АПК и отговорът е подаден от органа лично. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд, второ отделение,