Определение № 3163 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1990/2026 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от В. Д. М. против определение № 2128 от 23.04.2026 г. постановено по гр.д.№ 598/2026 г. на ВКС, І гр.о., с което е оставена без уважение подадената от нея молба вх. № 6458 от 27.03.2026 г. за предоставяне на правна помощ за осъществяване на процесуално представителство в производството по чл. 248 ГПК по молбата на „Диджитал Нейчър България“ ЕООД за допълване на определение № 1057 от 05.03.2026 г. в частта за разноските. В частната жалба се изразява оплаквания за неправилност поради нарушение на чл. 9 и чл. 95 ГПК; на чл. 3 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз; чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека; Минималните стандарти за предоставяне, отчетност и контрол на правната помощ в съдебната фаза на Националното бюро за правна помощ; Унифицирани процедури за предоставяне на правна помощ /съдебна фаза/ и ясни критерии и подходи при допускане на правна помощ /съдебна фаза/ на лица по чл. 22 ЗПП, в това число и за лица от уязвими групи и лица, тъй като не й е предоставена правна помощ за ефективна защита, което е в интерес и на правосъдието и осигурява равнопоставеност на страните включително и в производството по чл. 248 ГПК, за което поискано предоставяне на правна помощ. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, за което изрично е предвидена възможност за обжалване в чл. 95, ал.5 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т.1.2 ГПК. Данните по делото са следните: С определение № 1057 от 05.03.2026 г. е оставена без разглеждане като недопустима подадената от В. М. молба за отмяна на основанието по чл. 303, ал.1, т.5 ГПК на определение № 5446 от 02.03.2022 г. и на определение № 19758 от 13.05.2024 г., и двете постановени по гр.д. № 67649/2021 г. на Софийски районен съд. С молба вх. № 5342 от 16.03.2026 г. насрещната страна „Диджитал Нейчър България“ ЕООД е поискала постановеното определение да бъде изменено на основание чл. 248, ал.1 ГПК, като на дружеството бъдат присъдени сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 240 евро за изготвяне на отговор на молбата за отмяна. Съдът не е уважил искането за предоставяне на правна помощ, защото не е налице хипотезата на чл. 23, ал.1 ЗПП - в производството по чл. 248 ГПК не е задължителна адвокатската защита, а съгласно ал.2 на същата разпоредба, правна помощ се отпуска на страна, която е поискала такава, с оглед здравословното, материалното или семейното си състояние не разполага с необходимите средства, за да заплати възнаграждение на адвокат и /кумулативно/ интересите на правосъдието изискват това. Съдът приел, че интересите на правосъдието не налагат предоставяне на правна помощ за изготвяне на отговор на молбата на „Диджитал Нейчър България“ ЕООД за допълване по реда на чл. 248 ГПК на постановеното определение в частта за разноските с оглед характера на производството и подлежащите въпроси на разрешаване в него. Съдът се е позовал и на чл. 24, т.1 ЗПП, според който правна помощ не се предоставя, когато предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла на лицето, което кандидатства за нея, защото в производството по чл. 248 ГПК съдът се произнася в закрито заседание, без събиране на доказателства и евентуално предоставената безплатна правна помощ би била неоправдана с оглед процесуалните действия, които следва да се извършат и се явява несъразмерна с ползата, която би донесла на молителката. Определението е постановено в съответствие с данните по делото и чл. 23 и чл. 24, ал.1 ЗПП. То не е в противоречие с чл. 47 Хартата на основните права на Европейския съюз / ХОПЕС/ и чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека. ЕКПЧОС не третира въпроса за предоставяне на правна помощ и критериите за това. Цитираните текстове в частната жалба от ХОПЕС и ЕКПЧОС са свързани с правото на ефективни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Нормата на чл. 47, ал.2 ХОПЕС действително предвижда предоставяне на правна помощ на лицата, които не разполагат с достатъчно средства, но „доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие“. Следователно предоставянето на правна помощ не е предвидено като безусловно, а зависи от преценката на съда за наличието на посочения критерий, включително и за какво се иска. В случая правната помощ не се иска за осигуряване достъп до правосъдие. Предоставянето на правна помощ в националното право е регламентирана в чл. 94 и следващите от ГПК, и в ЗПП и е съобразено с Хартата, като ЗПП конкретизира критериите, по които съдът извършва преценка доколко помощта е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. В случая правната помощ не се иска за осигуряване на достъп до съд, а за производство по чл. 248 ГПК след постановяване на съдебен акт, с който приключва производството. Съобразени са и критериите в ЗПП. Отказът от предоставяне на правна помощ в случая няма да доведе до неравнопоставеност на страните, поради което не е нарушен и чл. 9 ГПК. По изложените съображения, частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение като съобразено със ЗПП и чл. 47 ХОПЕС, и не противоречащо на чл. 9 и чл. 95 ГПК, и на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека, следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение