Определение № 403 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2384/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №Я-32/26.02.2020 г. на М. Д. Г., представляван от адв. М. П., срещу въззивно определение №6/11.02.2020 г., постановено по възз. ч. гр. д. № СП 6/2020 по описа на Апелативен съд- София, с което е отменено определение №8/05.02.2020 г. по ч. гр. д. № С-9/2020 г. по описа на Софийски градски съд, и вместо това, на основание чл. 73, ал. 3 от Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП), е допусната обезпечителна мярка - запор върху нареждане за превод на сумата 3 577 817 евро от българска банкова сметка с титуляр жалбоподателя към друга негова банкова сметка в Швейцария. В жалбата са изложени доводи за недопустимост и незаконосъобразност на определението. Моли се за неговата отмяна и за отхвърляне искането на прокуратурата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2- ро и 3-то ГПК по въпроси, които обобщени, касаят допустимостта съдът да се произнесе по реда на чл. 73 ЗМИП по неконкретизирано искане на прокуратурата за допускане на обезпечителна мярка; за принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и пределите на дължимата от съда защита (твърди се противоречие на определението с постановени по чл. 290 ГПК решения на състави на ВКС); дали вероятната основателност на искането по чл. 73, ал. 1 ЗМИП и наличието на обезпечителна нужда (в т.ч. доказването й) са предпоставки за допускането на обезпечението; когато допуска обезпечителна мярка по чл.73 ЗМИП, съдът длъжен ли е да определи подходящ срок за представяне на доказателства за резултата от проверката по установяване на дейност/опасност за изпиране на пари по смисъла на ЗМИП. Ответната страна по жалбата - Специализирана прокуратура - в едноседмичния срок за отговор не е взела становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Прокурор при Специализираната прокуратура е поискал по реда на чл.73, ал.3 ЗМИП (ред. до изм. на ЗМИП с ДВ бр.18/2020 г.) налагане на запор върху нареждане за превод на сумата 3 577 817 евро от банкова сметка на жалбоподателя в България към негова банкова сметка в Швейцария. Искането е обосновано с това, че по постъпили уведомления по чл.72, ал.1 ЗМИП и извършвани проверки по оперативни преписки на САД „Финансово разузнаване” ДАНС, в т.ч. и преписки във връзка с образувани досъдебни производства за извършени множество престъпления от лицето В. К. Б. и други съобвиняеми лица, е установено, че жалбоподателят М. Г. има качеството на свързано с обвиняемия В.Б. лице – собственици са и управляват взаимосвързани търговски дружества. Посочено е, че от събраните данни и доказателства в хода на проверките, подробно изложени в искането на Специализираната прокуратура и в приложения доклад на Директора на САД „Финансово разузнаване” ДАНС, може да се предположи, че предприетата от Г. банкова операция касае опит за прехвърляне на средства с неизяснен произход и обосновава съмнение за изпиране на пари и/или съмнение за престъпен произход на средствата. За да отмени първоинстанционното определение и да уважи предявеното искане, въззивният съд е приел, че искането на прокуратурата е подкрепено от достатъчно убедителни писмени доказателства, обосноваващи целта и необходимостта от налагането на превантивна мярка – запор на паричния превод. Посочено е, че нормата на чл. 73, ал. 1 ЗМИП не изисква съмнението за изпиране на пари и/или престъпен произход на средствата да е „обосновано” на този етап от производството. Прието е за безспорно установено качеството „свързано лице” (в собствеността, управлението и дейността на различни търговски дружества) на титуляра на банковите сметки с обвиняемите, срещу които е образувано досъдебно производство по пр.пр. №2552/2019 г. на СпП. Обсъждайки приложените по делото писмени доказателства, касаещи източника на наредените за превод средства, съдът е направил извод, че от същите се формира съмнение за законния им произход. Конкретно в тази връзка е посочено, че сумата от 5 000 000 лв. е преведена по сметката на М.Г. от дружеството „ЛОТО БГ” ООД (в което М.Г. е съдружник с 50% дял) с вписано основание – „съгласно протокол дивидент”. Според приложения протокол от ОС-е на съдружниците от 23.01.2020 г., част неразпределената печалба от 2016 г. в размер на 10 526 315.80 лв. се разпределя между жалбоподателя и другия съдружник – негов брат (Д. Г.) по 5 263 157.90 лв. за всеки От извършената служебна справка в търговския регистър въззивният съд е констатирал, че „ЛОТО БГ” ООД е регистрирано с уставен капитал от 10 лв., единственият обявен финансов отчет е от 2013 г.; а за следващите периоди липсват отчети, от които да е видно, че дружеството е формирало печалба, включително такава, която да е останала неразпределена (респ., която на 23.01.2020 г. съдружниците да си разпределят). Аналогична е и извършената справка в ТР за „Национална лотария” АД, в която „ЛОТО БГ” ООД е акционер (с 44% акции) и в чийто съвет на директорите е лицето В. Б.. Съдът е посочил, че последният публикуван отчет е за 2017 г.; за 2019 г. отчет не е публикуван и липсват данни, от които да се установи, че на акционера „ЛОТО БГ” ООД е разпределена печалба (дивидент), която впоследствие да е могло да се преразпределя между съдружниците в дружеството – М.Г. и Д.Г.. При тези данни апелативният съд е направил извод за наличие на съмнение за изпиране на пари с процесната банкова операция, респ. и за риск от бъдещо изпиране на пари. Счетена е за доказана обезпечителната нужда от допускане на превантивната мярка с оглед законовата цел за защита на обществения интерес. Позовавайки се на приетото с ТР№ 6/08.06.2015 г. по т.д. №6/2014 г. на ОСНК на ВКС, съдът е посочил, че обезпечителните мерки по чл. 73 ЗМИП целят охрана на финансовата система на държавата чрез предотвратяване изпирането на пари, при което е допустимо да се засегнат временно имуществените права на лица, които нямат качеството на обвиняеми. В уредената по ЗМИП специална процедура правилата на обезпечителното производство по ГПК се прилагат съответно, поради което съдът не изследва въпросът за „вероятна основателност на бъдещия иск”, нито е длъжен да определя срок на обезпечителната мярка. В заключение е прието, че са налице предпоставките по чл. 73 ЗМИП - прокуратурата е обосновала наличието на интерес и обезпечителна нужда, поисканата мярка (запор) е подходяща и обезпечението да се допусне, а първоинстанционното определение като незаконосъобразно да се отмени. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора въпроси са правно релевантни, но по същите не са налице поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност обжалваното определение да е недопустимо (чл.280, ал.2, пр.2-ро ГПК)– съдът се е произнесъл по редовна молба (искане) по чл.73, ал.3 ЗМИП за налагане на превантивна обезпечителна мярка в рамките на очертания предмет на делото и съобразно заявения от молителя петитум. Искането на прокуратурата не е нередовно, нито произнасянето на съда е в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес, както твърди жалбоподателят. Аргументацията за поддържаните доводи се базира на разбирането, че в искането трябва да е конкретизирана някоя от хипотезите по чл.2, ал.1 ЗМИП, както и да са представени доказателства, че лицето е действало умишлено. Отговорът на поставените от касатора в изложението въпроси се съдържа в мотивите на приетото ТР № 6/08.06.2015 г. по т. д. № 6/2014 г. на ОСНК на ВКС /както и в т. 2 от ТР № 2/11.10.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСНК/, с която задължителна практика по тълкуването и прилагането на закона въззивният съд изцяло се е съобразил. В цитираните тълкувателни решения е разяснено, че ЗМИП преследва специална цел - предвидена е „засилена защита на обществения интерес при съразмерно ограничаване на имуществените права на лицето, като се допуска налагане на ограничителни мерки дори и само при съмнение за риск от изпиране на пари”. Целта е охрана на финансовата система и обезпечаване на финансовата сигурност на ЕС и на държавите членки на ЕС, чрез предотвратяване изпирането на пари. За постигането й, с нормата на чл.73 ЗМИП законодателят е уредил мерки за превенция, специален ред и основания за налагането им. Същите се прилагат и по отношение на лица, които нямат качеството на обвиняеми. Тези мерки са извън и независимо от евентуален наказателен процес. Предвид кратките срокове в производството по чл.73 ЗМИП, за допускане на мерките е достатъчно само съмнение за изпиране на пари и/или наличие на средства с престъпен произход, като съдът не е задължен да изследва дали е осъществен фактическия състав на престъплението „пране на пари“, нито виновността на дееца. В цитираното ТР № 6/08.06.2015 г. по т. д. № 6/2014 г. на ОСНК изрично е прието, че процедурата, по която се вземат обезпечителните мерки по ЗМИП е тази по ГПК (чл. 389 и сл.), но „основанията за вземането им следва да са само от кръга на тези по ЗМИП и ГПК. НПК е неприложим за целите на ЗМИП”. Правилата на обезпечителното производство по ГПК (чл.389 и сл. ГПК) се прилагат съответно на изискванията по ЗМИП. При направено по чл. 73, ал. 3 искане от страна на прокурор за налагане на мярка (запор или възбрана), обезпечение следва да се допуска при съмнение за изпиране на пари и/или съмнение за средства с престъпен произход, а не при вероятна основателност на бъдещия иск. Обезпечителната нужда по ЗМИП има охранително-превантивен характер и ще е налице при необходимост от защита на обществен интерес, т.е. когато е установено, че компетентните органи осъществяват проверка с оглед установяване на дейност по изпиране на пари по смисъла на Директива /ЕС/2015/849. Поради това, превантивна мярка - запор на банкови сметки, за които е постъпило уведомление по чл.72, чл.88 и чл.89 ЗМИП и са предмет на съответни проверки, би била подходяща, за да се ограничат евентуални негативни за обществения интерес последици. В мотивите на ТР № 6/2015 г. на ОСНК на ВКС, както се посочи и по-горе, е разяснено, че обезпечителната нужда по никакъв начин не е обвързана с наличието на образувано наказателно производство, поради което е дерогирана необходимостта от доказване в специалното производство по чл.73 ЗМИП на каквито и да е престъпни действия на лицето, респ. и форма на вина. По последния въпрос в изложението, в съдебната практика безпротиворечиво се приема (вж. - определение № 100/26.02.2018 г. по ч. гр.д. № 349/2018 г., IV г. о., определение № 263/17.06.2019 г. по ч. гр. д. № 2209/2019 г., III г. о. на ВКС и др.), че обезпечителните превантивни мерки по ЗМИП имат временен характер и продължителността им следва да се преценява на база на разумните срокове за понасяне на подобно ограничение. При никакви обстоятелства, съмнението за пране на пари не може да продължава неограничено дълго. Специалните основания за вземане на мерките по чл.73 ЗМИП и съответното (а не точно) приложение на правилата на обезпечителния процес по ГПК в производството по налагането им, обуславят извод, че съдът не е длъжен да определя краен срок на действие на мерките. Такъв срок не е предвиден нито в ЗМИП, нито в Директива /ЕС/ 2015/849. Възможността за защита, с която жалбоподателят разполага е гарантирана в други производства – напр. чрез реда за отмяна на наложените обезпечителни мерки по чл. 403 ГПК; чрез обжалване действията на прокуратурата, както и чрез предявяване на искове за обезвреда. Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение, поради противоречието му с материалния закон – също не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, жалбоподателят не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при произнасянето си въззивният съд е съобразил създадената задължителна съдебна практика. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение