Решение № 99 от 5.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 533/2009 г.

Решение № 99 от 5.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 533/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 906 от 17.07.2009 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 450/25.11.2008 г., постановено по гр. д. № 2114/2008 г. на СГС, ВК, IV Д отд., с което е оставено в сила решение от 29.08.2007 г. по гр. д. № 28069/2006 г. на СРС, IГК, 49 състав, с което на осн. чл. 59 ЗЗД Й. С. Р. от гр. С. е осъдена да заплати на Т. В. С. от гр. С., сума в размер на 6 551,53 лв., представляваща заплатени от ищеца ел. енергия, парно отопление, топла и студена вода и телефон за периода от 09.2002 г. до 10.2005 г., ведно със законната лихва от 18.12.2006 г., до окончателното изплащане на сумата. За да допусне касационно обжалване на въззивното решение ВКС, състав на 3-то г. о. е приел, че повдигнатия от касатора материалноправен въпрос, а именно дали лишаването на единия съпруг от ползване на имот съпружеска имуществена общност по време на фактическа раздяла между съпрузите му дава право да търси обезщетение, е решен в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано. Навеждат се доводи, че в нарушение на процесуалния закон съдът е квалифицирал иска като такъв за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Касаторката твърди, че между страните е имало уговорка за заплащане на тези суми . С оглед на това счита, че отношенията между страните следва да се урежда не на принципа на неоснователното обогатяване, а с оглед уговореното между тях / на договорно основание/. Дори да се приеме, че плащането е извършено без основание, искът следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и да се отхвърли като неоснователен, доколкото сумите са платени при условията на чл. 55, ал. 2 ЗЗД в изпълнение на нравствен дълг Счита, че съдът неправилно не е уважил и направеното от нея възражение за прихващане в размер на сумата от 2700 лв., представляваща обезщетение за това, че е била лишена от ползването на имот, представляващ съпружеска имуществена общност през времето на фактическата раздяла между страните за периода септември 2001 г. до края на май 2002 г. Моли решението да бъде отменено и вместо него да се постанови ново решение, с което искът да бъде отхвърлен изцяло, или да се извърши прихващане със сумите, дължими от ищеца / ответник по касация/ като обезщетение . Ответникът по жалбата Т. В. С. чрез адв. Л. Д., оспорва същата в писмени бележки по делото. Моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на 3-то гр. о., приема следното: По делото е безспорно установено, че ответникът Т. С. е собственик на апартамент № 4, находящ на ул. "Г" № 24 в гр. С., че жилището е представлявало семейно жилище на страните като бракът между тях е прекратен по взаимно съгласие с влязло в сила решение от 27.05.2002 г. По силата на постигнатото между страните споразумение по чл. 100 СК (отм.) родителските права върху непълнолетното дете В, както и ползването на семейното жилище са предоставени на ответницата по иска - /касаторка в настоящото производство/и детето до навършване на неговото пълнолетие. Установено е, че за времето от прекратяване на брака 27.08.2002 г. до м. 09.2005 г. ищецът е заплатил за консумативи /ел. енергия, парно отопление, топла и студена вода и телефон / общо сума в размер на 7 207,09 лв. С оглед на тези факти съдът е приел, че ищецът се е обеднил със сумата на заплатените консумативи, а ответницата - касаторка се е обогатила с тази сума. Направеното възражение от последната страна, че ищецът е заплащал консумативите в изпълнение на нравствен дълг не е било уважено. Прието е, че същото намира приложение при трите състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД . Доколкото в случая според въззивният съд претенцията е по чл. 59 ЗЗД, е прието, че възражението по чл. 55, ал. 2 ЗЗД за плащане на сумата в изпълнение на нравствен дълг, не може да намери приложение. Съдът не е уважил и направеното от ответницата възражение за прихващане със сума в размер на 2 700 лв. В тази насока е приел, че касаторката не може, в това число и по пътя на възражението, да претендира обезщетение за това, че е била лишена от ползването на имот - съпружеска имуществена общност, който по време на фактическата раздяла между съпрузите е бил ползван изключително само от другия съпруг. В тази насока съдът е приел, че такова обезщетение не може да бъде претендирано, доколкото по време на фактическата раздяла собствеността е бездялова, а разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС касае случаите на обикновена съсобственост. Последните изводи на въззивната инстанция не могат да бъдат споделени. В отговор на поставения материалноправен въпрос следва да се посочи, че няма пречка при фактическа раздяла съпругът, който е лишен от ползването на имот - съпружеска имуществена общност, да иска да бъде обезщетен от другия съпруг за ползите, от които е лишен за времето, през което имота е бил ползван само от другия съпруг. Искът намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, която в случая се прилага по аналогия, доколкото собствеността върху имота съпружеска имуществена общност е бездялова/ чл. 19, ал. 1 СК (отм.) Това разрешение следва от разпоредбата на чл. 22, ал. 1 СК (отм.), според която съпрузите подобно на съсобствениците имат равни права на ползване върху вещите съпружеска имуществена общност. С оглед на това няма основание да се откаже защита на съпруга в случай, когато другия съпруг го е лишил от ползите от общата вещ. В подкрепа на това разбиране се явява и задължителното тълкуване, дадено ППВС № 8/1980 г., което дава възможност при спорове между съпрузи относно ползването на вещи - съпружеска имуществена при настъпила фактическа раздяла, да се води иска по чл. 32, ал. 2ЗС за определяне по съдебен ред на начина за ползване на вещите. Възможността за водене на иск по на чл. 31, ал. 2 ЗС при фактическа раздяла на съпрузите произтича и от разпоредбата на § 1 от ДР на СК /1985 г. - отм./, според която по въпросите, по които СК не съдържа разпоредби, се прилагат съответно правилата на гражданските закони. С оглед на това застъпеното във въззивното решение становище, за неприложимост на чл. 31, ал. 2 ГПК в случая, е неправилно и противоречи на практиката на ВКС . Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС обаче би могло да се претендира и досежно вещи в СИО, по време на фактическа раздяла на съпрузите, само след писмено поискване. Доколкото в случая такова не направено, правото на обезщетение за касаторката не е възникнало и на това основание нейното възражение за прихващане е неоснователно. Касационната инстанция споделя изводите на въззивния съд относно неоснователността на другото възражение на касаторката - ответница по иска - за това, че извършените плащания на консумативи са в изпълнение на нравствен дълг. Същевременно по делото не са представени каквито и да било доказателства, че плащането на консумативите е извършено по уговорка между страните, което да обуслови разглеждането на спора на договорно основание. По изложените съображения, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.