Определение № 11956 от 06.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10551/2024 г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс(АПК). Образувано е по частна жалба на М. Х. Р., гражданин на Народна Република Бангладеш чрез адв. Х. Василев от САК против Определение № 16201/05.09.2024 г., постановено по адм. дело № 8040/2024 г., по описа на Административен съд София - град, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалбата му срещу отказ на завеждащ консулска служба при Посолството на Република България в гр.Делхи, Република Индия от 18.07.2024 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „Д“ на територията на Република България и е прекратено производството по делото. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Възражение по частната жалба не е постъпило. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с оплакванията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение Административен съд София - град е оставил без разглеждане като процесуално недопустима жалбата на М. Х. Р., гражданин на Народна Република Бангладеш срещу отказ на завеждащ консулска служба при Посолството на Република България в гр.Делхи, Република Индия от 18.07.2024г.г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване- вид "Д" на територията на Република България и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в жалбата не са релевирани доводи, че с оспорения отказ се засягат негови, гарантирани от ЕКПЧ права, поради което оспореният отказ не е от категорията изключения, за които се допуска съдебно обжалване. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит (виза вид "А"); т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване (виза вид "С"; т. 4) за дългосрочно пребиваване (вид "D"). Към датата на издаване на отказа разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ (изм., бр. 97 от 2016 г.) гласи, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. Процесният казус касае такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. По националното право тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г.), а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.), отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Т. е., предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на откази за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденката. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ съставлява предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. В т. 1 от решение № 14 от 04.11.2014 г. по конст. дело № 12/2014 г. на Конституционния съд изрично се подчертава, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, вкл. задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само, когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси, като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика. Доколко регламентираната в чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ забрана за съдебен контрол върху актовете по чл. 9а, ал. 2, т. 4 с. з. е целесъобразна и съответства на описаните предпоставки е въпрос, който стои извън обхвата на съдебната проверка. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателят претендира засягането на личен и семеен живот, защитено с нормата на чл.8 от ЕКПЧ, както и твърди, че е дискриминиран по смисъла на чл.14 от ЕКПЧ. Правилно, решаващият състав е преценил, че с оглед наведените в жалбата обстоятелства, не е налице засягане на правата по чл.8 от ЕКПЧ, тъй като са наведени доводи за нарушение на правото му на труд, което обаче право е извън обхвата на цитираната разпоредба от Конвенцията. Правото на личен живот защитава правото на всеки човек на собствена идентичност, правото на семеен живот, правото да създава и поддържа контакти и връзки по свой избор с друго човешко същество и с външния свят. Настоящият състав споделя изведените правни изводи за това, че правото на работа и свободно избиране на професията не е гарантирано в чл.8 от ЕКПЧ. Жалбоподателят се е позовал и на чл.15 от ХОПЕС, която разпоредба обаче не съвпада с правото по чл.8 от ЕКПЧ, което съответства на чл.7 от Хартата. В тази връзка, първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви, които се споделят от настоящия състав, който на основание чл.221, ал.1, изр.2-ро препраща към тях. Що се отнася до соченото нарушаване на правата му по чл.14 от Конвенцията, както правилно е отбелязано в мотивите на обжалваното определение, забраната за дискриминация по този текст се отнася до осигуряването на правата и свободите по Конвенцията без оглед на раса, народност, имотно състояние или други признаци. Следователно разпоредбата не въвежда право по смисъла на ЕКПЧ, а е гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея. Не е спорно, че правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира дискриминация при отказ за издаване на виза и нарушаване на чл.14 от ЕКПЧ, съответно засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ (от чл.2 до чл.13, включително). По изложените съображения и на осн. разпоредбата на чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ, която препятства надлежното упражняване на правото на оспорване и валидното учредяване на процесуално правоотношение по първоинстанционната жалба, АССГ правилно е оставил същата без разглеждане като процесуално недопустима и е прекратил образуваното пред него съдебно производство. При промяна на обстоятелствата няма пречка чужденецът да подаде ново заявление за издаване на виза. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. 1-во, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение