Решение № 17 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2021 г.

Решение № 17 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Даниела Стоянова Производство по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 878 от 26.02.2021 г., подадена от М. В. М., чрез адв. Н. Д., срещу въззивно решение № 18 от 15.01.2021 г. по в. гр. д. № 616/2020 г. на Окръжен съд – Перник в частта, с която след частична отмяна на решение № 989/20.07.2020 г. по гр. д. № 237/2020 г. на Районен съд – Перник, като краен резултат, предявеният от М. В. М. против "Асфалтинг" ООД иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени в резултат на трудова злополука от 10.10.2017 г., настъпила в [населено място], на [улица], е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата 11 550, 00 лв. до сумата 35 000,00 лв. Въззивното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по предявения иск за сумата в размер от 11 550, 00 лв., е влязло в сила като необжалвано. Първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 35 000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева, не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът не е определил правилно размера на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия и е занижил неоправдано размера на присъденото обезщетение. Искането е за неговата отмяна и уважаване на претенцията до размер 35000 лв. В проведеното открито съдебно заседание касаторът се представлява от адв. С. Х. и адв. Н. Х. и чрез тях поддържа жалбата си. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба "Асфалтинг" ООД, в писмен отговор чрез адв. А. С., излага съображения за неоснователност на същата. В проведеното открито съдебно заседание не се явява и не изпраща представител, но в подадена писмена молба чрез адв. С. поддържа отговора си по жалбата и претендира разноски. С определение № 60698 от 14.10.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос относно съответствието между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда дял в съпричиняването на вредоносния резултат. Прието е, че въззивният съд е дал разрешение, което следва да бъде проверено дали съответства на разрешенията в Решение № 290 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на ВКС, 4-то гр. о. и в Решение № 510 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 1923/2009 г. на ВКС, IV г. о. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Предявен е иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука с правна квалификация чл. 200 КТ. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заемал длъжността "работник – поддръжка на пътища" при ответника по силата на сключен трудов договор. На 10.10.2017 г. работникът е претърпял трудова злополука, призната за такава по надлежния ред, след което е бил временно нетрудоспособен за период от почти година. С решението в частта, предмет на касационно разглеждане, въззивният съд е счел за спорен по делото въпроса дали е налице съпричиняване от страна на ищеца, както и какъв е размерът на дължимото обезщетение. Анализирал е заключението на изслушаната по делото СМЕ, според което: получените от ищеца увреждания в областта на пубиса, наложили оперативно, медикаментозно и рехабилитационно лечение, са причинили трайно затруднение на движенията на долните крайници и значителни болки и страдания; на ищеца е определена 20 % трайна неработоспособност за тригодишен период, а същият и за в бъдеще ще изпитва болезненост при промяна на атмосферните условия и ще е в невъзможност да повдига тежести и да ходи продължително. Въззивният състав е обсъдил и показанията на свидетеля М., от които се изяснява, че няколко месеца след инцидента ищецът не е можел да се обслужва без чужда помощ и са настъпили негативни промени в психиката му. При така изяснената обстановка втората инстанция е определила размер на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД от 35 000 лв. След анализ на доказателствата съдът е обосновал извод, че ищецът е проявил груба небрежност и е съпричинил вредоносния резултат. В случая при определяне на степента на проявата на груба небрежност от ищеца, съдът е съобразил, че работникът с пренебрегване на основните правила на безопасност, качвайки се на челния товарач, сам се е поставил в опасност, като същевременно работодателят също не е изпълнил задължението си да осигури ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин. Ето защо съдът приел, че приносът на пострадалия е 2/3 или 67 % съпричиняване на вредоносния резултат и е намалил размера на дължимото от ответника обезщетение на сумата 11550 лв. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение 290 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на ВКС, 4-то гр. о., на което и касаторът се позовава, е застъпено становището, че в случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия, да изясни в какво се изразява проявената груба небрежност – кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. В този смисъл са и решение № 510 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 1923/2009 г. ІV г. о.; решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. ІІІ г. о. и решение № 157 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 6210/2013 г. ІІІ г. о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилни разрешенията на изведения по настоящото дело правен въпрос, възприети в цитираните решения на ВКС, каквато е и трайната практика на ВКС, обективирана и в други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното: Касационната жалба е по същество основателна. Въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, неправилно е интерпретирал доказателствата и е обосновал грешни крайни изводи. В случая правилно и обосновано е приел, че работникът е допуснал груба небрежност като е пренебрегнал основните правила на безопасност, качвайки се на челния товарач, и сам се е поставил в опасност, като същевременно работодателят също не е изпълнил задължението си да осигури ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин. Не е съобразил обаче, че от заключението на изслушаната СТЕ, както и от останалия доказателствен материал, е безспорно установено, че самото сядане на траверсата на товарача, не би могло да доведе до увреждане живота и здравето на човек, а до констатираните наранявания се е стигнало поради неволно привеждане в движение на стрелата на товарача, респективно нараняването е пряка последица не само от самото сядане на траверсата на машината от страна на ищеца, но и от неволното задвижване на стрелата като комплекс от фактори. Не е отчетено също, че основно в тежест на работодателя е да осигури организация и условия за препятстване на достъпа на неоторизирани лица до техниката, представляваща повишена опастност за живота и здравето на работниците. Ето защо съдът в настоящия си състав намира, че двете страни поравно са съпричинили вредоносния резултат или приносът на пострадалия е в размер на 50 %. На следващо място, по делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата СМЕ, че следствие на инцидента ищецът е получил травма на костите, формиращи тазовия пръстен- разшиване на дясната сакроилиачна става, счупване на низходящия клон на лявата срамна кост /ос пубис/, разшиване на лонното съчленение, със значително изместване /отдалечаване/ на срамните кости една от друга, хематом в областта на таза; че значителното изместване на срамните кости, образуващи лонното съчленение и счупването на низходящия клон на лявата срамна кост е наложило оперативно лечение за възстановяване целостта на тазовия пръстен, чрез репозиция и поставяне на метална остеосинтеза – плака, за прикрепване на костите в предния отдел на тазовия пръстен; че по време на престоя в лечебните заведения и след него е проведено и медикаментозно лечение – обезболяващи средства, вливания на водно-солеви разтвори, антибиотично и антикоагулационно лечение, прилагащо се по принцип при всички травми на счупвания на костни структури; че възстановителният период е протекъл от време около една година; че травмата в областта на тазовия пръстен е отнела в значителна степен основните функции на долните крайници, а именно опорната и двигателната, за период от време по-голям от месец, поради което в случая са осъществени критериите по медико-биологичния признак "трайно затруднение на движенията на долните крайници"; че е било осъществено оперативно, медикаментозно и рехабилитационно лечение и физиотерапевтични процедури за възстановяване на функциите на долните крайници; че към момента на изготвяне на експертизата при пострадалото лице не се провеждало лечение, но поради обездвижването, породено от травмата е настъпила хипотрофия на бедрената и на десалищната мускулатура, което е било преодоляно във времето, чрез последващи рехабилитационни мерки; че конкретното увреждане се отразило в ежедневието на ищеца, като е отнело в значителна степен основните функции на долния крайник – опорна и двигателна, като в първите 5-6 месеца от периода на възстановяване тези функции са били засегнати в най-голяма степен и в по-малка през втората половина на възстановителния период, като във времето, непосредствено след травмата и в първите дни и месеци след нея, ищецът е търпял физически болки и страдания със значителен интензитет; че и за в бъдеще според вещото лице се очаква ищецът да изпитва болезненост при физически натоварвания и продължително ходене, за което му е определена 20 % трайна неработоспособност от тригодишен период, а пострадалият ще търпи и спонтанна болезненост при промяна на атмосферните условия; че в продължение на години пострадалият ще е в невъзможност да натоварва долните крайници и тазовия пръстен, няма да може да повдига тежести и да ходи продължително. Съдът при определяне размера на дължимото обезщетение правилно е отчел, че са безспорно установени тежките увреждания на ищеца, причинили трайно затруднение на движенията на долните му крайници, претърпените интервенции, търпените интензивни болки, обстоятелството, че в продължение на няколко месеца ищецът не е можел да се обслужва без чужда помощ, настъпилите промени в психиката му, следствие на процесната трудова злополука, обстоятелството, че вече основните функции на долните крайници – опорната и ходенето са възстановени в пълен обем. Правилно е отчел и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на злополуката. Не е взел предвид обаче всички безспорно установени факти, имащи отношение към определяне размера на обезщетението и тяхното значение за последния. Вещото лице е посочило, че въпреки, че не се очаква да настъпят допълнителни неблагоприятни последствия за здравето на ищеца, в продължение на години същият ще е в невъзможност да натоварва долните крайници и тазовия пръстен, няма да може да повдига тежести и да ходи продължително. Това е по естеството си една неблагоприятна прогноза, която несъмнено ще допринесе за допълнителен физически и психически дисконфорт у пострадалия, и е основание за определяне на по-висок от обичайния размер на обезщетение. Като не е съобразил този факт, съдът е приел размер на обезщетение, който не е съответен на установените реални вреди и не е от естество да ги репарира в пълен обем. При отчитане на всички релевантни обстоятелства, посочени по-горе, по разбиране на настоящия състав, справедливият размер на обезщетение, възлиза на сумата 40000 лв. Този размер следва да се коригира съобразно приетия процент съпричиняване – 50 %. Или - дължимото от работодателя обезщетение възлиза на сумата 20000 лв. Тази сума следва да се присъди ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. При горните обстоятелства въззивното решение следва да се отмени в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение искът на М. В. М. е отхвърлен за сумата над 11550 лв. до сумата 20000 лв., ведно със законната лихва от увреждането и вместо това да се постанови ново, с което ответникът "Асфалтинг" ООД се осъди да заплати на ищеца допълнително още 8450 лв. / разликата до пълния дължим размер от 20000 лв./, ведно със законната лихва, считано от 10.10.2017 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която като краен резултат искът е отхвърлен за разликата над 20000 лв. до 35000 лв. със законната лихва от датата на увреждането, въззивното решение следва да се потвърди. Съобразно изхода на спора следва да се пререши и въпросът за разноските, дължими в производството. Видно от данните по делото липсват сторени от ищеца в производството пред трите съдебни инстанции разноски, но в полза на процесуалния му представител се дължи адвокатско възнаграждение за осъществено при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, определено от съда съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, в общ размер 4068 лв. с ДДС/ или по 1356 лв. с ДДС съобразно уважения размер на иска/. Сторените от ответника разноски в производството пред трите инстанции са в общ размер 5130 лв. Предвид отхвърлената част от иска в полза на ответника се следват 3420 лв. Предвид изложеното въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските като посочените като дължими суми за разноски на всяка от страните се присъдят с настоящото решение. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е отменено решение № 989/20.07.2020 г., постановено по гр. д. № 237/2020 г. на Районен съд – Перник, в частта, с която "Асфалтинг" ООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на Пернишкия районен съд държавна такса над сумата от 460, 00 лв. до присъдените 1400, 00 лв. и за разликата над 49, 40 лв. до присъдените 196, 00 лв. за съдебни експертизи, а "Асфалтинг" ООД следва да се осъди на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на ВКС допълнителна държавна такса в размер 230 лв. /пълният дължим размер за трите инстанции е 1630 лв. и 196 лв. за хонорар за експертизи; с първоинстанционното решение са присъдени 1400 лв. държавна такса и 196 лв. за експертизи и остават дължими 230 лв./. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.