Определение № 1854 от 25.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 154/2025 г.

Производството е по реда на чл. 213а, ал. 6, т. 2 във вр. с чл. 229, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две частни жалба на Н. В. В. от гр. София, първата от тях срещу определение № 16768 от 13.09.2024 г. по адм. дело № 4520/2024 г. по описа на Административен съд София град/АССГ/ и втората срещу определение № 25489 от 01.12.2024 г. по същото дело на АССГ. В частна жалби се твърди, че определенията са нищожни и се иска обезсилването им, евентуално тяхната отмяна като недопустими и неправилни. С първото определение от 13.09.2024г. първоинстанционния съд е оставил без уважение исканията на В. да бъде освободен от заплащане на сумата 10 лева дължима държавна такса и предоставяне на правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство по делото. Дадени са указания на жалбоподателя да внесе сочената сума за дължима за държавна такса, както и, че при неизпълнение на даденото указание в срок, производството по делото ще бъде прекратено. Съдът не е уважил исканията на В., приемайки, че с оглед имущественото му състояние за същия сумата от 10 лева не е непреодолимо препятствие за достъп до правосъдие. Предоставянето на правна помощ, в конкретния случай не е оправдано от гледна точка на ползата която тя би донесла на лицето. С определението от 01.12.2024г. са оставени без уважения исканията на В. да бъде освободен от заплащане на сумата от 30 лева – дължима държавна такса за подадена частна жалба срещу първото определение № 16768 от 13.09.2024 г. и за предоставяне на правна помощ – приподписване на частната жалба. Дадени са указания за внасяне на дължимата държавна такса и последиците от невнасянето й. Идентични са мотивите на съда да не уважи исканията на В.. Частните жалби, насочени срещу определенията в тяхната цялост, са частично допустими, но неоснователни. Частните жалби са недопустими в частта с която В. оспорва дадените му указания да внесе дължимите държавни такси и последиците от неизпълнение на това задължения. В тази част жалбите са насочени против съдебни актове, който не подлежи на обжалване. Разпореждането с указание за внасяне на държавна такса в размери на 10 лв., съответно 30 лева, съгласно чл. 227а, ал. 1 от АПК няма характер на акт по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК - не прегражда развитието на производството, не е и акт по смисъла па чл. 229, ал. 1, т. 2 от АПК, тъй като за него не е предвидено изрично обжалване, поради което не подлежи на последващ инстанционен контрол. В останалата част частните жалби са допустими, но неоснователни. Настоящата съдебна инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че за В., с оглед имущественото му състояние, съобразявайки извършени плащания от негова страна по множество идентични дела, сумите от 10 и 30 лева, не са непосилни и не биха го затруднили особено - за да защити правото му на достъп до търсената от него обществена информация. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение,