Определение № 1987 от 19.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 876/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по жалба на Е. Б. П. – адвокат от Софийска адвокатска колегия против Определение №33116/09.10.2025 г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело №7753/2025 г., с което съдът отхвърля жалбата на Е. Б. П. против отказ за разглеждане на нейно Заявление peг. № РС- 25-173/10.03.2025 г., подадено по реда на Глава трета „а“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ), обективиран в писмо с изх. №94-Е-41/18.06.2025 г. на заместник-министъра на правосъдието. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. С оглед на така релевираните касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК жалбоподателят моли касационната инстанция да отмени определението на първоинстанционния административен съд, да отмени отказ за разглеждане на Заявление peг. № РС- 25-173/10.03.2025 г., подадено по реда на Глава трета „а“ ЗСВ, обективиран в писмо с изх. № 94-Е-41/18.06.2025 г. на заместник-министъра на правосъдието и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне. Изложените в частната жалба доводи, свързани с неправилно приложение на материалния закон се изразяват в това, че отказът е немотивиран. Жалбоподателката не оспорва обстоятелството, че производството за допълване на решението в частта за разноските по чл. 248 ГПК не е самостоятелно, но счита, че настоящият случай не касае хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, а процесуалноправното положение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Сочи, че Административен съд София – град изцяло игнорирал наличието на проведените производства пред Софийски градски съд и Върховен касационен съд по повод на подаваните от нея частни жалби, във връзка с поддържани искания да й бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение като особен представител на страна по делото. Счита, че в случая от бавното правосъдие са засегнати правата й като физическо лице, поради което следва да се счита за страна по смисъла на чл. 60а, ал.2, т. 1 ЗСВ. Ответникът - заместник - министър на правосъдието, чрез пълномощника гл. юриск. Рътарова, в писмено възражение изразява становище за неоснователност на частната жалба и за правилност на оспорения първоинстанционен съдебен акт. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като провери обжалваното определение по реда на чл. 218 АПК във връзка с чл. 236 АПК, приема от фактическа и правна страна следното: Частната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК срещу подлежащ на оспорване съдебен акт по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК, във връзка с чл. 200, ал. 2 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. От събраните по делото доказателства се установява, че първоинстанционният административен съд е бил сезиран с жалба от Е. Б. П. – адвокат от САК против отказ за разглеждане на нейно Заявление peг. № РС-25-173/10.03.2025 г., подадено по реда на Глава трета „а“ ЗСВ, обективиран в писмо с изх. № 94-Е-41/18.06.2025 г. на заместник-министъра на правосъдието. За да се произнесе в посочения по-горе смисъл Административен съд София – град е приел от фактическа страна, че жалбоподателката е сезирала министъра на правосъдието чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет със свое заявление вх. peг. № РС-25-173/10.03.2025 г., с което е поискала да бъде констатирано нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на дело относно присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в разумен срок. За доказване на твърдените от жалбоподателката обстоятелства, относими за правния спор, а именно - действията и бездействията на правораздавателните органи, съдът е приел Констативен протокол с изх. peг. № РС-25-173/14.04.2025 г., в който е посочено, че заявителката не попада в кръга на оправомощените да подадат заявление лица, по реда на Глава трета „а“ ЗСВ. С писмо изх. № РС-25-173/14.04.2025 г. /вх. peг. № 94-Е-41/17.04.2025 г. по описа на МП/ цялата преписка е изпратена на министъра на правосъдието по компетентност. Първоначалното становище на органа е, че заявлението подлежи на разглеждане по същество. При повторното обсъждане на случая с докладна записка с peг. № 94-Е-41/17.06.2025 г. на директора на дирекция ППРБЕСПЧ до заместник-министъра на правосъдието, е предложено заявлението да бъде оставено без разглеждане. С оспореното в настоящото производство писмо изх. peг. № 94-Е-41/18.06.2025 г. на заместник-министъра на правосъдието жалбоподателката е уведомена, че заявлението й не подлежи на разглеждане по реда на Глава трета „а“ ЗСВ на основание чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, тъй като същата няма качеството на страна по частни граждански дела. Определението е правилно. Правото, което жалбоподателката претендира с подаденото заявление по чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ, произтича от разпоредбата на чл. 60а, ал. 4 ЗСВ. Същото касае претенция за обезщетение срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото на лицето на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Правилно съдът е приел, че е спазена процедурата за проверка на заявлението по реда на чл. 60в, ал. 1 ЗСВ, като специализирано звено в Инспектората към Висшия съдебен съвет, е съставило на основание чл. чл. 60г ЗСВ съответния констативен протокол, който е свидетелство за фактите, които са възприети от звеното, имащи отношение към формираното становище за недопустимост на заявлението. Оспореното писмо е издадено от заместник-министър – С. Кинчева, оправомощена със Заповед № ЛС-01-18/22.04.2024 г. на министъра на правосъдието, с оглед на което актът е издаден от компетентен орган и в предвидените в закона форма и съдържание, като са спазени и административнопроизводствените правила. Спорен по делото е въпросът свързан с материалната законосъобразност на акта, а именно дали жалбоподателката се явява страна по смисъла на чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ, за да подаде заявление за установяване, че правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок й е нарушено. В случая, преди пристъпване към произнасяне по същество административният съд е извършил аргументирана преценка за допустимостта на заявеното искане, като е преценил, че жалбоподателката няма качеството на страна по смисъла на чл. 60а, ал. 2 т. 1 ЗСВ. Върховният административен съд в свое Определение № 11936 от 26.11.2025 г. по адм. д. № 10171/2025 г., VІ отд. на ВАС вече е имал възможност да се произнесе по аналогичен случай, като е приел, че в разпоредбата на чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ е определен предметния обхват на административното средство за защита срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като от една страна се посочва, че заявленията за обезщетение се подават срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, а от друга страна - оплакването за прекомерна продължителност трябва да касае приключени граждански, административни и наказателни производства. Персоналният обхват на горната разпоредба, поставя допустимостта на производството в зависимост от качеството на заявителя на страна по приключено гражданско, административно и наказателно производство. Следователно, лицата с право да подадат заявление срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, са лимитативно и изчерпателно изброени в чл. 60а, ал. 2 ЗСВ. Разпоредбата не подлежи на разширително тълкуване и в кръга на субектите по чл. 60а ЗСВ не могат да бъдат включвани лица, които са участвали в граждански, административни и наказателни производства в друго качество, което е извън кръга на предвидените в случая в чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ. В установената съдебна практика на Върховния административен съд относно субсидиарното за процесния случай приложение на чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, се приема, че производството по изменение на съдебния акт в частта за разноските, не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски - чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва актът по същество. В допълнение, видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, дори размерът на възнаграждението за особен представител да се определя при условията и по реда на чл. 36а от Закона за адвокатурата, същността на това вземане на адвоката произтича от общото задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78 ГПК. Несамостоятелният /акцесорният/ характер на производството по чл. 248 ГПК е предпоставка да се определи единствено отговорността за разноските по делото, но с него не се разрешава материалноправен спор. От горното следва, че жалбоподателката макар да е претендирала допълнително адвокатско възнаграждение, дължимо в качеството й на особен представител в производство по чл. 248 ГПК, не придобива поради несамостоятелния му характер качеството страна по смисъла на чл. 60а, ал. 2, т.1 ЗСВ на собствено правно основание. Предвид горното, съдът намира за неоснователни наведените от частната жалбоподателка възражения за буквално, стеснително и неправилно тълкуване на качеството "страна" в производството по чл. 248 ГПК и доводите, че същата е страна като носител на правото, което упражнява по чл. 47, ал. 6 ГПК, а оттам и че е правоимаща по чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ. Обосновани от фактите по делото са констатациите на първоинстанционния съд, че въз основа на установените от ИВСС при проверката факти и обстоятелства, заместник - министърът на правосъдието е извел законосъобразни правни изводи за отказ да разгледа заявлението по същество. Обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236, във вр. с чл. 200, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,