Определение № 60251 от 09.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 533/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Н. Б. против решение № 260025 от 14.09.2020 г.по гр.д.№ 13821/2019 г. на СГС, в частта, с която е потвърдено решение от 24.06.2019. г., по гр. д. № 67728/2018 г. на Софийски районен съд, в частта, в която е уважен предявеният от А. М. И. установителен иск за собственост против касаторката, като е признато за установено, че ищецът е собственик на 1/2 идеални части от поземлен имот с идентификатор ...., находящ се в [населено място], Столична община, р. П., [улица], съставляващ УПИ .... от кв. .... по регулационния план, с площ 491 кв.м. ведно с 1/2 ид.ч. от находящата се в него сграда с идентификатор ...., със застроена площ 86 кв.м. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт №.... г. на нотариус В.К. до размер на 1/2 идеални части от предмета му. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон относно това кой може да се позове на придобивна давност, до кой момент и кого ползва това позоваване, за необоснованост на извода, че ищеца е собственик на 1/2 ид.ч. от имота – дворно място с къща, а касаторката не го е придобила по давност и за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане и преценка на свидетелските показания. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1.При какви предпоставки едно лице може да придобие право на собственост на основание чл. 79, ал.1 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможно ли е неговите права да се придобият от негов наследник, ако не е продължил владението и не е изразил воля за придобиване на имота; 2.допустимо ли е въззивният съд да достигне до извод, че констатациите на нотариуса относно изтеклата придобивна давност са оборени и да обоснове изводите си само на базата на взаимно изключващи се свидетелски показания; 3.Правното значение на уговореното приживе с наследодателя за предаване на владението на недвижим имот, за намерението на наследника, упражняващ фактическа власт върху имота в срока на придобивната давност при изрично позоваване на последиците на придобивната давност; 4. Прецизно ли е изпълнено задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 236, ал.2 ГПК. Ответникът А. М. И. оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като решението е съобразено със задължителната и казуална съдебна практика и е правилно. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: С исковата молба и уточнението, направено в първото съдебно заседание, ищецът е претендирал установяване правото му на собственост на основание давност, изтекла в полза на наследодателката му С. И. /негова баба/ и наследство от нея върху 1/2 ид.ч. от имот с идентификатор ...., в [населено място], съставляващ УПИ ... от кв. .... по регулационния план на селото, с площ 491 кв.м. ведно с 1/2 ид.ч. от находящата се в него сграда. Ответницата е направила възражение за придобивна давност и се е позовала на пот. акт № .... г. на нотариус В.К., с който само тя е призната за собственик по наследство и давност. Счита, че ищецът не може да се позове на придобивна давност щом наследодателката не се е позовала, а той не е владял имота след смъртта й. Установено е следното: Ищецът е наследник на М. Н. И., починал на 22.12.2010 г. – той е негов син. Бащата М. и ответницата са брат и сестра. Тяхната майка С. С. И. е купила с договор в писмена форма на 20.10.1969 г. дворно място, в което тя и съпругът й, починал 1972 г. са построили къща. На 14.11.1985 г. е подала заявление пред Общината за служебно изпращане на документи за снабдяването й с нот. акт по регулация след като с квитанция от 17.10.1985 г. е платила придаваемото по дврорищно регулационния план към парцела место с площ 50 кв.м. На 16.10.1992 г. е подпълнена молба-декларация за снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка, но не се е стигнало до издаване на нотариален акт. С. И. е починала на 02.04.2016 г. От 2009 г. до 2016 г. за имота не е плащана консумираната ел.енергия и електроподаването за имота е спряно. Страните са имали среща чрез представител за ищеца за снабдяване с нот. акт за имота на името на двамата наследници на С. И.. Издаден е обаче нот. акт № .... г. на нотариус В.К., с който само ответницата е призната за собственик по наследство и давност. РС е уважил иска по отношение на касаторката и съпруга й, като е приел, че имота е придобит по давност още от наследодателката С. И.. Прието е за безспорно установено, че наследодателката го е владяла, а след смъртта й ответницата не го е придобила по давност и изводите на нотариуса в смисъл, че ответницата е единствен собственик на имота е приет за опроверган от доказателствата по делото. Въззивният съд е обезсилил решението в частта, в която иска е уважен и против съпругът на ответницата, тъй като няма данни той да е оспорил собствеността на ищеца. В тази част решението е влязло в сила. С обжалваната пред настоящата инстанция част от решението е потвърдено решението на РС, с което иска е уважен против касаторката. СГС е поделил е фактическите констатации на РС, но е анализирал писмените и гласните доказателства и е направил собствени изводи от тях. Съдът се е позовал на становищата на страните, писмените доказателства и показанията на свидетелите, които без противоречиво установяват, че в периода от 1972 г. до смъртта си през 2016 г. в имота е живяла майка на ответницата и баба на ищеца. Обстоятелството, че като нейна дъщеря, ответницата й е помагала в стопанисването му и поддържането на двора е преценено като недоказващо и не обуславящо извод за съвместно владение до датата на смъртта й през 2016 г. От показанията на нито един от свидетелите не може да се направи извод че е предадено владението на ответницата приживе от майка й – всички свидетели сочи като собственик до 2016 г. С. И.. Затова съдът е приел, че С. И. е придобила по давност имота и е била негов собственик към момента на смъртта си независимо, че не се е снабдила с нот. акт, удостоверяващ това. Като неоснователно е преценено възражението за липса на идентичност на имота, описан в писмените документи и процесния имот, като съдът се е позовал на отразеното в представената по дело на л. 12 скица от 12.01.2018 г., в която са вписани данни за имота по предходен план: квартал ..., парцел: ...., и отразените такива в писмото с изх. № 199/14.11.2085 г. до нотариуса при РС – София, на които се е позовала и ответницата в производството по обстоятелствена проверка, а и на взетото от нея становище в отговора на исковата молба. Първият формулиран въпрос е: при какви предпоставки едно лице може да придобие право на собственост на основание чл. 79, ал.1 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможно ли е неговите права да се придобият на негов наследник, ако не е продължил владението и не е изразил воля за придобиване на имота. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. С ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС се преодоля дългогодишният спор в теорията и съдебната практика относно Фактическият състав на придобивната давност за недвижими имоти, съгласно чл. 79 ЗС. Спорен бе въпроса дали с изтичане на изискуемият се от закона срок на владение автоматично се придобива правото на собственост, или е необходимо, като трети отделен елемент от фактическия състав на придобивната давност да има и позоваване на нея като оригинерен способ за придобиване на собствеността. Със задължителна сила за съдилищата и страните по делата, съгласно чл. 130 ЗСВ, с разясненията към т.1 се прие, че фактическият състав на придобивната давност включва два елемента - владение и изтичане на десет годишен период от време. Срокът започва да тече от установяване на владението. Изтече ли срокът, владението се трансформира автоматично в право на собственост. Изискването в чл. 120 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗЗД за позоваване на изтеклата придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивната давност. Прие се, че позоваването е процесуално средство за защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, които се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. Това означава че след изтичане на срока владелецът става автоматично собственик с произтичащите от това права и задължения. Затова е без значение ако след изтичане на пирдобивата давност придобилия собствеността бивш владелец, респективно неговите правоприемници не упражнява фактическа власт върху имота. Придобитото право на собственост не се губи от неупражняването му - аргумент от чл. 99 ЗС. В конкретния случай съдът е приел, че наследодателката е станала собственик след изтичане на десет години от установяване на владение върху имота и при откриване на наследството през 2016 г. страните по настоящото дело са придобили правото на собственост по наследство при равни права. Наследството се приема и с конкулдентни действия без ограничение във времето. Придобитото право на собственост по наследство не се губи освен ако друг не го придобие по някои от способите, предвидени в закона – чл. 99 ЗС. Затова е без значение дали ищецът след смъртта на баба си през 2016 г. е владял имота. Така въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика – ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Първият въпрос, така както е формулиран, касае случай, в който към момента на откриване на наследството не е изтекъл срока за пирдобиване по давност от наследодателя. Тъй като наследодателката на страните е придобила по давност правото на собственост преди смъртта си, формулираният първи въпрос е неотносим към спора и по него не се допуска касационно обжалване. Вторият въпрос – „допустимо ли е въззивният съд да достигне до извод, че констатациите на нотариуса относно изтеклата придобивна давност са оборени и да обоснове изводите си само на базата на взаимно изключващи свидетелски показания“, също не кореспондира на доказателствата по делото и становищата на страните, включително и изложеното от ответницата. Относно това, че наследодателката е владяла имота за себе си има писмени доказателства, еднотипни са становищата на страните и свидетелските показания. Не се установява тя да е отстъпвала приживе владението на дъщеря си, а факта, че я е подпомагала / дори да се приеме за доказано това обстоятелство/ не доказва предаване на владение. Затова и по този въпрос не се допуска касация. Не се установява уговорка и предаване на владението приживе от наследодателката на ответницата, поради което третия въпрос – „правното значение на уговореното приживе с наследодателя за предаване на владението на недвижим имот, …“, не обуславя допускане до касация. От изложеното по-горе за мотивите на въззивния съд е видно, че съдът е обсъдил оплакванията на касаторката във въззивната жалба, формирал е и самостоятелни изводи от доказателствата, поради което съдът счита, че не е налице основание за допускане до касация по последния четвърти въпрос. Касаторката се е позовала и на очевидна неправилност, но не е посочила в какво се изразява тя. Съдебната практика приема, че това основание за допускане до касация е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми – противоречие с материалния закон, когато не е приложена или е приложена неправилно императивна правна норма, при допуснати съществени процесуални правила, които са проявление на основни принципи в гражданския процес като равенството на страните, служебното начало, задължението за установяване на истината и др. или когато при излагане на мотивите са нарушени правилата на логиката. За да са явни тези пороци следва да могат да се установят без да се извършва същинския касационен контрол, какъвто съдът извършва само ако допусне касационно обжалване. Настоящия състав не констатира подобни пороци на възивното решение, поради което е на това основание не се допуска касационно обжалване. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на наведените основания по чл. 280, ГПК. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ размер 1000 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение