Определение № 2221 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 833/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на М. К. Т. срещу определение № 5408/ 02.12.2025 г. по гр.д.№ 1190/ 2025 г. на Варненски окръжен съд /ВОС/, с което е оставена без уважение молба с вх.№ 32419/ 10.11.2025 г. от М. К. Т. за изменение в частта за разноските на постановеното по същото дело решение № 1010/ 10.10.2025 г.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо поради постановяването му в нарушение на императивни правни норми на КРБ и ДЕС. Освен това заявява, че въззивният съд въобще не се е докоснал до въведените в молбата му оплаквания. Счита, че процесуалният представител на ответницата е бил пасивен участник в производството, не извършил никакви проучвания и анализи, а отговорът му срещу въззивната жалба бил копиран от самата нея. Съдът не изходил за своето произнасяне по разноските от гледна точка на въпроса за вината на делинквента и дължимата от него грижа и нарушил конституционното право на частна собственост на ищеца с отказа му да не присъжда въобще или да редуцира дължимите на ответницата разноски. Накърнена била дължимата от съда на ищеца социална справедливост. Обжалваното определение не кореспондирало с принципите за законност, правна сигурност, пропорционалност и ефективност. По тези съображения жалбоподателят счита обжалваното определение за незаконосъобразно и моли за отмяната му и за неприсъждане на никакви разноски в полза на ответницата.

Ответната страна Г. С. М. оспорва частната жалба. Поддържа, че доводите на жалбоподателя са неоснователни, а обжалваното определение не нарушава никакви императивни норми или принципи на правото. Моли определението да бъде оставено в сила.

Съдът не обсъжда нито изложението към частната жалба на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, нито доводите на ответната страна по него. Обжалването не е касационно, а такова на общо основание /т.24 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г., ОСГТК, ВКС./.

Съдът намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество – за неоснователна.

Основното производство е образувано пред Варненски районен съд /ВРС/ - гр.д.№ 11234/ 2024 г. - по осъдителни искове на М. Т. срещу Г. М., претендирани са:

• сумата от 1 970 лева - дължимо, но незаплатено адвокатско възнаграждение по в.гр.д.№ 920/ 2019 г. по описа на ВОС, поради оттеглянето на правомощията на ищеца, ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на 1 123,66 лв. за периода от 05.09.2019г. до датата на завеждане на исковата молба - 03.09.2024г.;

• сумата от 8 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди изразяващи се в душевни терзания, емоционално страдание и стрес, накърняване на честта и доброто име и други от договорното неизпълнение, изразяващо се в оттегляне на пълномощията по в.гр.д.№ 920/ 2019 г. на ВОС, ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на 4 563,07 лева за периода от 16.09.2019 година до дата на завеждане на исковата молба 03.09.2024г.;

• сумата от 15 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди изразяващи се в душевни терзания, емоционално страдание и стрес, накърняване на честта и доброто име и др., от неоснователното искане до Адвокатски съвет - Варна за възбуждане на дисциплинарно производство, ведно с дължимата лихва за забава върху тази сума в размер на 8 530,75 лв. за периода от 17.09.2019 г. до дата на завеждане на исковата молба - 03.09.2024 г.;

• сумата от 12 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на отправени клеветнически и обидни твърдения за ищеца в публикации направени от ответницата в нейния личен „Фейсбук“ профил на 01.01.2020 г. - 02.01.2020 г., ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на 6 824,60 лева, за периода от 01.01.2020г. до дата на завеждане на исковата молба - 03.09.2024 г.

• законната лихва върху главниците от датата на завеждане на исковата молба 03.09.2024г. до окончателното им изплащане.

С решение от 29.04.2025 г. районният съд отхвърлил всички искове. Срещу решението била подадена въззивна жалба от М. Т., по нея било образувано гр.д.№ 1190/ 2025 г. на ВОС. С решение № 1010/ 10.10.2025 г. ВОС потвърдил изцяло решението на първата инстанция и осъдил М. Т. да заплати на Г. С. М. сумата 3 000 лева - сторени съдебно-деловодни разноски пред ВОС за адвокатско възнаграждение. По молба на М. Т. за изменение на така постановеното решение в частта за разноските е издадено обжалваното в настоящето производство определение. Съдът отхвърлил искането като посочил, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и обоснован, като за извършване на преценката се взема предвид от една страна защитавания интерес, а от друга фактическата и правна сложност на делото и извършената от процесуалния представител работа. Предвид фактическата и правна сложност на повдигнатите по делото правни въпроси, дължимото по тях правно разрешение и спецификата на адвокатския труд, съдът приел, че размерът на определеното по делото възнаграждение е справедлив и оправдан. Искови претенции като заявените от ищеца не били често срещани в практиката и защитата по тях изисквала задълбочено познаване на приложимите нормативни актове. Извършените процесуални действия не следвало да се отчитат като брой на написаните страници или продължителност на адвокатския труд по изготвянето им. Критерий не били отделните компоненти, а цялостната преценка за осъщественото процесуално представителство.

Определението е законосъобразно.

Няма съмнения по допустимостта му. То е постановено в рамките на заявеното искане, което е оставено без уважение. С постановяването му правото на жалба на ищеца е удовлетворено, независимо дали жалбата е счетена за неоснователна или не. Съдът се е произнесъл в рамките на искането и няма основания актът му да бъде счетен за недопустим. Всички доводи на ищеца за нарушени императивни разпоредби са относими към правилността на определението, не към неговата допустимост.

Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя за неправилност на този акт. Процесуалният представител на ответницата не е бил пасивен, а активен участник в производството и е извършил всичко необходимо за защита на правата на ответницата /показателен в това отношение е фактът, че исковете са отхвърлени и от въззивния съд, въпреки значителния обем на въззивната жалба на ищеца и многото поставени в нея фактически и правни въпроси/. Доводът на жалбоподателя, че съдът не изходил за своето произнасяне по разноските от гледна точка на въпроса за вината на делинквента и дължимата от него грижа, е неоснователен, тъй като при разпределяне на отговорността за разноски такова задължение за съда не съществува. Конституционното право на частна собственост на ищеца не може да бъде засегнато с това, че той е бил задължен да овъзмеди разноските, предизвикани от неоснователните му претенции, нито социалната справедливост е накърнена от това. Уредбата на възмездяването на разноските по граждански дела в ГПК не противоречи на принципите за законност, правна сигурност, пропорционалност и ефективност. Тази уредба е приложена правилно от въззивния съд и актът му следва да бъде потвърден.

По изложените съображения Върховният касационен съд