Решение № 556 от 10.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г.

Решение № 556 от 10.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Б. О. А., Е. Б. О. и С. Б. О. обжалват и искат да се отмени въззивно Решение от 16.05.2009 г. по гр. възз. д. № 40/2009 г. на Силистренския окръжен съд. С касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на съществени процесуални правила - чл. 267 ГПК във вр. с чл. 146 ГПК, чл. 133 ГПК и материалния закон - чл. 79, ал. 1 ЗС, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Касационното обжалване e допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради възприетия довода на касаторите, че засегнатите процесуални въпроси за правомощията на въззивната инстанция при проверка на посочените процесуални нарушения от първоинстанционния съд, свързани с отказа от допускане на доказателства с доклада по делото - чл. 146 ГПК и по приложение на разпоредбата на чл. 133 ГПК, поради липсва съдебна практика, тъй като самите текстове на ГПК са нови институти за въззивната инстанция, налагат тълкуване от касационния съд поради необходимостта за правилното, еднакво и законосъобразно приложение на новите разпоредби на ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касация, с които се релевират доводите касаещи основателността на подадената касационна жалба, но не и допустимостта на посоченото основание. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 527 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 1201/2008 г. на Силистренския районен съд по уважения положителен установителен иск са собственост, с който е прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Р. Р. и Х. Р. са собственици на недвижим имот- УПИ 12 в кв. 56 по плана на с. И. от 1997 г., заедно с построената в мястото жилищна сграда и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, е отменен НА № 82/2006 г. и са присъдени разноски по делото. За да уважи иска, решаващият съд е приел, че по силата на НА № 117/80 г., Р. Р., по време на брака си с Х. Р., е закупил дворно място от 450 кв. м., заедно с къща от две стаи и салон, стопански сгради, трайни насаждения и подобрения, а в последствие през 1981 г. с частен писмен договор са закупени останалите 800 кв. м. от терена, за който е бил отреден парцел 13, пл. № 359 кв. 43 с площ от 1270 кв. м. по плана на с. И., община С., идентичен с претендирания по делото недвижим имот, първоначално уточнен като УПИ с площ от 1250 кв. м., пл. № 546, парцел XI от кв. 50 по РП от 1990 г., заедно с построената в имота жилищна сграда на 55 кв. м., а според последния РП от 2007 г. - УПИ XII кв. 56 имот 501.0546 с площ 1246 кв. м., заедно с построената жилищна сграда. Прието е, че собствеността на закупените с частния писмен договор 800 кв. м. е придобита на основание давностно владение, което за времето след изселването на семейството в Т. през 1989 г., тъй като владението е упражнявано чрез трети лица. Защитата на ответниците се позовава на придобити на собствено основание вещни права на основание придобивна давност, изтекла за времето от 1996 до 2006 г., когато ответникът Б. А. се снабдява с НА № 42/2006 г., което правоизключващо възражение, не е уважено като недоказано. Поставените процесуално -правни въпроси налагат отговор относно правомощията на въззивната инстанция при проверка на посочените процесуални нарушения от първоинстанционния съд, свързани с отказа от допускане на доказателства с доклада по делото - чл. 146 ГПК и по приложение на разпоредбата на чл. 133 ГПК, обусловен от необходимостта за правилното, еднакво и законосъобразно приложение на новите разпоредби на ГПК. С разпоредбата на чл. 146 ГПК е очертана предметната рамка на доклада по делото, който следва да бъде направен от съда. Начина на новата детайлна уредба сочи, че ролята на това процесуално задължение на съда, израз на засиленото служебно начало в процеса- арг. на чл. 146, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 7, ал. 1 in fine ГПК и чл. 10 ГПК, е изключително важна както от гл. т. на предмет на спора, така и от гл. т. на изясняване на спора от фактическа страна и събиране на релевантните доказателства. ето защо и несъобразяването с посочените изисквания - в т. ч. отказ да бъдат събрани относими към възраженията на защитата на ответника доказателства, съставлява съществено нарушение на процесуалните правила от страна на първата инстанция при въведения принцип на преклузия и ограничена възможност за събиране на доказателства пред втората инстанция. Уредбата на въззивното производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК, сочи на съществено различие от гл. т. правомощията на тази инстанция за събиране на нови доказателства, възможността за релевиране на нови защитни средства, за изменение на иска в т. ч. и за конституиране на нови страни в процеса. При действието на въведения ограничен въззив, пред втората инстанция страните могат да сочат и представят само доказателства в хипотезите на чл. 266, ал. 2 ГПК, т. е. те не могат, при действието на чл. 133 ГПК и настъпилата преклузия в първоинстанционното производство, да поправят собствената си небрежност от попълване на делото с релевантни за спора доказателства. С разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК законодателят е предоставил възможността на страната- жалбоподател да попълни делото с относими за спорното право доказателства, когато несъбирането им се дължи на допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, релевирано като основание за отмяна с въззвната жалба и искане за събирането им пред втората инстанция - чл. 260, т. 6 ГПК. Това са хипотези, когато доказателствата са поискани своевременно, но не са били събрани от съда в нарушение на процесуалните му задължения по чл. 146 ГПК. С оглед на изложените съображения за правомощията на втората инстанция, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Решението на въззивния съд е постановено в нарушение на процесуалните правила - 267 ГПК, след като не е съобразил, че с отговора си по чл. 131 ГПК, ответникът Б. А. чрез правоизключващото възражения за придобивна давност е заявил самостоятелни права по отношение на процесния недвижим имот и е поискал да докаже твърденията за упражняваха фактическа власт по отношение на имота със свидетелки показания. Преценката на първоинстанционния съд / както и изложените в самото решение ненужни мотиви/, за недопускане на свидетели, поради неуточнени имена, след като са поискани и доведени в заседанието по събиране на доказателства, без указания /ако действително съдът е счел, че следва да се посочат имената им/ съобразно изискванията на закона, посочени по-горе, съставлява съществено нарушаване на процесуалните правила. Въззивният съд, пред която инстанция е релевирано това нарушение и е поискано събирането на тези доказателства, неоснователно е отказал, позоавайки се в мотивите на решението с преклузията по чл. 133 ГПК. Страната е заявила с отговора си- т. е. в срока и по начина определен от закона, както правната си позиция, така и основанието, на която претендира самостоятелни права, начина на доказване и нужните доказателства, поради което позоваването на чл. 133 ГПК е неправилно. Като е отказала събирането на доказателствата за установяване на правно-релевантните факти по възражението за придобивна давност на ответника, призната като придобивно основание с НА № 42/2006 г., въззвиният съд е също е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, обуславящи отмяна на обжалвания съдебен акт. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото се върне на въззивния съд за надлежно събиране на доказателствата на ответника. По изложените съображения, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия