Решение № 3946 от 08.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1338/2025 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Е. Д. М., понастоящем в Затвора – [населено място], чрез адв. И. Юруков срещу решение № 27113 от 13.12.2024 г., постановено по адм. д. № 2995/2024 г. по описа на Административен съд – София град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено, и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения от Е. Д. М. срещу Върховен административен съд иск по чл. 2в, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ. Редовно призован за съдебно заседание, Е. Д. М. се явява лично. Поддържа касационната жалба, а по същество твърди неправилност на съдебното решение по съображения, развити в касационната жалба и устно – в хода по същество. Ответникът по касация, Върховният административен съд, редовно призован, се представлява от юриск. Ковачева, която оспорва касационната жалба. Твърди правилност на обжалваното съдебно решение по съображения, подробно изложени устно в хода по същество. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която подлежащото на инстанционен съдебен контрол съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледани по същество, касационната жалба е изцяло неоснователна по следните съображения: Производството по адм.д. № 2995/2024г. по описа на АССГ, след постановяване на Определение № 4824/13.05.2024г. по същото дело, се движи по искова молба, предявена от Е. Д. М., понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – [населено място], срещу Върховен административен съд – София с правно основание чл.2в, ал.1,т.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лв, търпени в периода 23.03.2023г. до 24.03.2023г., в резултат от нарушение на норми на ЕС, изразяващо се в отказ на ответника да свали белезниците от краката на ищеца по време на провеждането на съдебно заседание по адм.д. № 1060/2023г. по описа на ВАС. Ищецът твърди, че в резултат на това поведение са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на личното му достойнство, презумпцията за невиновност и забраната за изтезания и унижение. След оставяне на исковата молба без движение с указание в 7-дневен срок от съобщението ищецът да уточни кои точно негови лични права и кои норми на ЕС, които му ги предоставят, са нарушени, Е. М. с нарочна молба от 11.04.2024 г. е уточнил, че е нарушена забраната за изтезания-т.е. нарушени са разпоредбите на чл.1, чл.3, чл.13, чл.14, чл.17 и чл.18 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/ и чл.1 и чл.4 от Хартата за основните права на ЕС /ХОПЕС/; нарушена е забраната за злоупотреба с права по см. на чл.54 от ХОПЕС и чл.18 от ЕКПЧОС; нарушена е разпоредбата на т.20 от Съображенията и чл.5, параграф 1 от Директива 2016/343 на ЕС. Ищецът твърди, че е унизяван пред присъстващите в с.з,. като е представен за виновен чрез непремахване на крачните му белезници, с което е нарушена и презумпцията за невиновност по чл.6, ал.2 от ЕКПЧОС и чл.48 от ХОПЕС. С обжалваното в настоящото производство съдебно решение АССГ е отхвърлил изцяло иска с правно основание чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, предявен от Е. Д. М. против Върховния административен съд с произтичащите от това правни последици. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че предявеният по чл. 2в, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ иск е допустим като насочен срещу надлежен ответник по смисъла на чл. 205 от АПК. След подробен анализ на събраните по делото доказателства – писмени и показанията на един, посочен от ищеца свидетел– поотделно и в тяхната цялост, съдът е заключил, че по делото не се установява наличието на която и да било от кумулативно изискуемите по закон материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди по чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ :1. Не се установява наличието на правна норма от първичното или вторично право на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, която да е нарушена; 2. Нарушението на такава правна да е достатъчно съществено и 3. Да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между съществено нарушената правна норма на ЕС и евентуално претърпените от ищеца вреди, чиято обезвреда се търси. АССГ е заключил, че, доколкото установяването на всички тези елементи от сложния фактически състав на отговорността по чл.2в от ЗОДОВ е в доказателствена тежест на ищеца и същият неуспешно е провел пълното им и главно доказване, то искът му остава недоказан, съответно – неоснователен. Съдът е развил съображения за това, че всички сочени от М. като нарушени от ВАС разпоредби на ЕКПЧОС и ХОПЕС, включително разпоредбите на чл.1,чл.4,чл.47, чл.53 и чл.54 от ХОПЕС, уреждат само основни принципи, но не предвиждат конкретни материалноправни права за М. като частноправен субект. Според съда такива конкретни права за М., пряко произтичащи от правната норма на правото на ЕС, не възникват и от сочената от него за нарушена разпоредба на чл.5 от Директива 2016/343 на ЕП, съгласно която държавите-членки следва да вземат подходящи мерки, за да гарантират, че заподозрените и обвиняемите не са представяни като виновни в съда или пред обществеността чрез използването на мерки за обществено възпиране. Съдът е приел, че цитираната по-горе директива се прилага само в областта на процесуалните права на заподозрените и обвиняемите в рамките на наказателното производство, но не и в рамките на административно производство, инициирано от самия М. по чл.2в от ЗОДОВ – от една страна, а от друга – дори и в рамките на наказателното производство съгласно Параграф 2 от същия чл.5 от Директивата е предвидена възможност държавите – членки да прилагат такива мерки за физическо възпиране, които са необходими по специфични за делото съображения във връзка със сигурността или за да се попречи на заподозрени или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица. Именно от тази възможност се е възползвала и РБългария, уреждайки в разпоредбите на Инструкция № И-1 от 30.09.2022г. за организацията и реда за осъществяване на конвойна дейност от ГД“ИН“ /чл.1 и чл.17/ в кои случаи задължително се поставят специални колани с фиксирани белезници на ръцете и на краката - при конвоиране на особено опасни за бягство лица. Изхождайки от обясненията, дадени от конвоиращите М. на процесното открито съдебно заседание по адм.д. № 1060/2023г., проведено на 23.03.2023г. и обстоятелството, че в същото с.з. М. не се е противопоставил на квалифицирането му като“особено опасно за бягство лице“, АССГ е заключил, че предприетите от ВАС мерки по несваляне белезниците от краката на М. са оправдани както от гледна точка опасността от и за личността му, така и от гледна точка осигуряване реда и безопасността в съдебната зала, още повече че крачните белезници по никакъв начин не препятстват участието му като равноправна страна в съдебния процес. Съдът, изхождайки от обстоятелството, че към 23.03.2023г. М. е или задържан под стража със законно наложена му мярка за неотклонение, или вече изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязла в сила присъда, е изложил съображения за това,че наличието на крачни белезници в съдебно заседание не съставлява акт на изтезание или унижение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧ, съответно –чл.4 от ХОПЕС. Според АССГ с ангажираните по делото доказателства- включително разпитания по делото свидетел, Е. М. не е успял да установи настъпването на реални вреди от присъствието му в съдебна зала с белезници на краката – от една страна, а от друга – не е доказал и наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между евентуални вреди и нарушение на разпоредба от правото на ЕС. По горните съображения АССГ е отхвърлил изцяло предявения от Е. Д. М. срещу Върховния административен съд на РБългария иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ с произтичащите от това правни последици. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, макар и по частично различни от изложените от административния съд съображения: Обосновано АССГ е заключил, че Е. Д. М. претендира вреди от нарушаване на правна норма от вторичното право на ЕС, а именно: разпоредбата на чл.5, параграф1 от Директива /ЕС/2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство /Директивата/ във вр. със Съображение № 20 от същата. Разпоредбата на чл.5, параграф 1 от Директивата гласи: „Държавите членки вземат подходящи мерки, за да гарантират, че заподозрените и обвиняемите не са представяни като виновни, в съда или пред обществеността, чрез използване на мерки за физическо възпиране.“ Съображение № 20 от същата Директива предвижда следното: „Компетентните органи следва да се въздържат от представяне на заподозрения или обвиняемия като виновен, в съда или в обществеността, чрез използването на мерки за физическо възпиране, като например белезници, стъклени клетки, клетки и окови, освен ако използването на тези мерки е необходимо по специфични за делото съображения, които са свързани или със сигурността, включително с цел възпрепятстване на заподозрения или обвиняемия да се самонарани, да нарани други лица или да повреди имущество, или с възпрепятстването на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица, например свидетели и жертви. Правилен е решаващият извод на АССГ за това, че дори да се приеме, че цитираните разпоредби от Директивата създават за М. пряко материални права / доколкото няма данни тази Директива да е имплементирана в националното ни законодателство чрез НПК /, то същите са неприложими в конкретния случай, доколкото Директивата предвижда права за заподозрени и подсъдими, съответно – задължения за държавните органи на държавите членки, относими само към наказателното производство, но не и в производство по ЗОДОВ за вреди, инициирано от самия ищец, след като наказателното производство е приключило. Отделно от гореизложеното, тези разпоредби не са нарушени / още по-малко „съществено“ по смисъла на чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ/, тъй като разпоредбата на параграф 2 от чл.5 на Директивата изрично предвижда, че параграф 1 от същия чл.5 от Директивата не възпрепятства държавите членки да прилагат мерки за физическо възпиране, които са необходими по специфични за делата съображения във връзка със сигурността или за да се попречи на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица. Именно ползвайки се от тази възможност, част от националното ни законодателство е Инструкция № И-1 от 30.09.2022г. за организацията и реда за осъществяване на конвойна дейност от ГД“ИН“ /чл.1 и чл.17/, уреждаща в кои случаи задължително се поставят специални колани с фиксирани белезници на ръцете и на краката. Настоящият състав на ВАС споделя изцяло развитите от АССГ доводи за това ,че с оглед съдържащите се в протокола от о.с.з., проведено по адм.д. № 1060/2023г. по описа на ВАС изявления на конвоиращите относно обществената опасност на М., както и липсата на каквото и да било вписано опровержение за тези обстоятелства от страна на присъстващия лично на това заседание ищец, съставът на ВАС,разглеждащ делото правилно е заключил, че не следва да се махат белезниците от краката на М. както с оглед сигурността в залата, така и с оглед обстоятелството, че М. към този момент съставлява опасно лице, което би могло да се укрие.Обосновани са и изводите на АССГ, че оставането на ищеца с крачни белезници по никакъв начин не препятства достъпа му до съд и възможността му за ефективна защита, включително с ангажиране и представяне на писмени доказателства. Не могат да бъдат споделени твърденията на М., че стоенето с крачни белезници в съдебната зала го унижава пред присъстващите в залата. На първо място – при провеждане на открити съдебни заседание по ЗОДОВ със страна – затворник, ВАС разглежда делата при закрити врата- т.е. по делото присъстват само участниците в процеса и конвоиращите затворника лица. На следващо място – видно от представената за първи път в касационното производство от М. жалба /л.24 от адм.д. №1338/2025г./ВАС/, същият признава, че е осъден с влязла в сила присъда по НАХД № 1018/2019г. по описа на ВКС. Това твърдение на ищеца следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК наред с всички събрани по делото доказателства и води до правния извод,че към датата на провеждане на откритото съдебно заседание по адм.д. №1060/2023г. по описа на ВАС / когато не са му свалени белезниците на краката, от което М. претендира обезщетение за вреди /, същият вече е бил осъден с влязла в сила присъда на наказание „лишаване от свобода“/независимо от това дали се счита за справедливо и законно осъден или не /. При това положение и с оглед охарактеризирането на лишения от свобода от конвоиращите го, оставането му с белезници на краката не съставлява действие по унижаване или изтезание. Настоящият състав на ВАС споделя изцяло и развитите от АССГ доводи за това, че цитираните от Е. М. разпоредби на ЕКПЧОС и ХОПЕС не са нарушени, а отделно от това – не представляват норми от първичното и вторичното право на ЕС, които създават конкретни права за частноправните субекти, макар ЕС да възприема тези норми като основни принципи, от които се ръководи. Предвид гореизложеното касационната жалба на Е. Д. М. е неоснователна, а обжалваното с нея решение на АССГ, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора Е. Д. М., понастоящем в Затвора – [населено място], би дължал съдебни разноски за касационната инстанция в размер на 51,12 евро / петдесет и едно евро и 12 евроцента/, равностойни на 100 лв за юрисконсултско възнаграждение. Доколкото обаче, същият е освободен от заплащането на държавни такси за производство, присъждане на разноски в полза на ответника ,Върховен административен съд, не се дължи. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение