Решение № 583 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1483/2009 г.

Решение № 583 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1483/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат М. като процесуален представител на Е. В. К. и В. Х. К. лично и като законни представители на Х. В. К. и Г. В. К. срещу въззивното решение на СГС от 27.IV.2009 г. по в. гр. д. № 117/2008 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност. Твърди се, че неправилно въззивният съд е кредитирал запис на заповед от 8.IХ.2000 г. - той е неотносим към разглеждания спор, тъй като не е посочен в исковата молба и не е въведен чрез изменение на иска, което би било недопустимо, тъй като е представен пред втората инстанция, до сега съдебните инстанции, разглеждали делото, не са съобразявали изводите си с него. Твърди се и наличие на свръхобезпеченост на кредитора - ищец. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Претендират се и разноски. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 156 от 4.II.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса следва ли въззивния съд да основе изводите си на запис на заповед от 8.IХ.2000 г., задължението по който не е посочено в исковата молба и не е въведено чрез изменение на иска и поради това е неотносим към спора. Ответникът по касационната жалба К. В. Б. от [населено място] не е заявил становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по жалбата, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение СГС след връщането на делото от ВКС на РБ за частично ново разглеждане е оставил в сила решението на СРС от 11.VI.2004 г. по гр. д. № 20717/2003 г. в частта, с която са обявени за недействителни по отношение на К. В. Б. на основание чл. 135 от ЗЗД договор, обективиран в нот. акт № . 2000 г., с който Е. К. е дарила на съпруга си В. К. апартамент № 1, находящ се в София, и договор, обективиран в нот. акт 2002 г., с който Е. К. и В. К. са дарили на децата си Х. К. и Г. К. апартамент №, находящ се в София. За да постанови решението, СГС е взел предвид съобразно чл. 188, ал. 3 от ГПК (отм.), че с влязло в сила на 18.I.2008 г. /относно записа на заповед от 13.IХ.2000 г. с падеж 15.I.2000 г./ и на 18.VI.2008 г. /относно записите на заповед от 13.IХ.2000 г. с падежи 15.II.2000 г. и 15.III.2000 г./ решение № 340/20.ХII.2006 г. по гр. д. № 198/2005 г. на П.. ОС е установено между Б. и К., че издадените на 13.IХ.2000 г. от К. в полза на Б. три записа на заповед за по 91500 германски марки с падежи 15.I. 2000 г., 15.II.2000 г. и 15.III.2000 г. са нищожни. С оглед на това с влязло в сила на 9.09.2008 г. постановление от 25.VII.2008 г. по изп. д. № 8201/2003 г. на СИС при ПРС е прекратено изпълнителното производство по издаден на Б. изпълнителен лист по трите записа на заповед и са вдигнати наложените запори и възбрани върху имущество на длъжниците К. и [фирма] - върху 1/2 ид. част от дворно място в София, върху апартамент № в София, външен гараж № и апартамент "" в София. К. е издала в полза на Б. и запис на заповед от 8.IХ.2000 г. за сумата 25000 щ. д. с падеж 11.ХII.2000 г., който не е посочен в обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на който е издаден изпълнителен лист и е образувано изп. д. № 4066/2004 г., по което няма доказателства за плащане изцяло или частично. При това положение въпреки нищожността на посочените три записа на заповед от 13.IХ.2000 г. ищецът е запазил качеството си на кредитор по отношение на К., имуществените интереси на който с безвъзмездните разпоредителни действия на последната по нотариалните актове № /2000 г. и № /2002 г. са увредени. Ето защо в имуществената му сфера следва да се върнат и двата дарени имота, тъй като не е установено цената на единия от тях да е достатъчна за погасяване на вземането му. Не е опровергана и презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД за знанието на К. за увреждането на кредитора. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ счита следното: Съгласно чл. 2 от ГПК (отм.) съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице /или по искане на прокурора в определени от закон случаи/, като съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Следователно предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от търсещия защита и съдействие. Предметът на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца /чл. 15, ал. 1 от ГПК (отм.) чрез страни /носителите на спорното правоотношение/, правопораждащи - при претендиране съществуването на правото /или правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи - при отричане съществуването на спорното право/ юридически факти /основание на иска/ и петитум. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес /съдържащо се в разпоредбата на чл. 2 от ГПК (отм.) съдът има право и задължение да се произнесе само в рамките на заявеното въз основа на конкретни фактически обстоятелства искане. При това положение в случай, че в обстоятелствената част на исковата молба претенцията по чл. 135 от ЗЗД не е основана на юридически факт, какъвто представлява конкретен запис на заповед, обуславящ качеството на ищеца на кредитор, и този факт не е въведен и в течение на производството по предвидения в чл. 116 от ГПК (отм.) ред, съдът не може да разреши спора въз основа на него. По основателността на касационната жалба: В. решение е неправилно. Несъмнено установено е с представените по делото доказателства, че трите записи на заповед, издадени от ответницата Е. К. на 13.IХ.2000 г., с всеки от които тя се задължила да изплати на ищеца К. Б. по 91 500 лв. с падежи 15.I.2000 г., 15.II.2000 г. и 15.III.2000 г., са обявени за нищожни с влязло в сила след приключване на устните състезания пред първия въззивен съд решение № 340/20.ХII.2006 г. по гр. д. № 198/2005 г. на ПОС. С това задължението на ответницата по тях спрямо ищеца е отпаднало, и, респективно, отпаднало е и качеството й на длъжник по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, което е една от предвидените в тази разпоредба предпоставки за обявяване недействителността на увреждащите кредитора действия /в случая сключени между ответниците безвъзмездни сделки/. Несъмнено установено е и че ищецът е основал претенциите си по делото само на тези записи на заповед /и само те са били предмет на преценка при досегашното произнасяне на съдилищата по спора/, като в течение на производството той не е заявил и не е допускано по реда на чл. 116 от ГПК (отм.) изменение на основанието на исковете с въвеждане към предмета на делото и на вземането му по записа на заповед, издаден от ответницата К. на 8.IХ.2000 г. При това положение и с оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, неправилно въззивният съд е основал изводите си на този запис на заповед. Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД относно правните сделки, извършени от Е. Вл. К. с нот. акт № /2000 г. и с нот. акт № /2002 г., бъдат отхвърлени, тъй като не са налице предвидените в разпоредбата в кумулативна връзка предпоставки - качества на ищеца и на ответниците съответно на кредитор и на длъжници, както и на увреждащи кредитора действия. С оглед този извод е безпредметно произнасянето по останалите оплаквания в касационната жалба. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на касаторите следва да бъдат присъдени 2511 лв. разноски за производството. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,