Решение № 3345 от 24.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12083/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Х. Х. Б., [ЛНЧ], гражданин на Сирия, подадена чрез особен представител адв. Сръндев, против Решение № 33429/14.10.2025 г., постановено по адм. дело № 6401/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), с което на Х. Х. Б., [ЛНЧ] на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 8 от ЗУБ и чл. 75, ал.1, т. 4 от ЗУБ е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът поддържа на първо място частична недопустимост на съдебния акт – настоява, че предмет на оспорване не е била частта от Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, с която му е отказано предоставянето на статут на бежанец, и съставът на АССГ недопустимо се е произнесъл по законосъобразността му и в тази му част. На второ – излага съображения за неправилност на съдебното решение в частта му, с която е отхвърлена жалбата против Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, в частта му с която е отказано предоставянето на хуманитарен статут, поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че неправилна е преценката на съда относно фактите по делото, относно ситуацията в Сирия – продължаващ въоръжен конфликт, инциденти на насилие вкл. и срещу цивилни лица, данните за реален риск за живота и здравето му при връщането му в страната по произход, както и не е взет в предвид „висшия интерес“ на детето, доколкото към дата на постановяване на индивидуалния административен акт касаторът е бил със статут на „непридружен непълнолетен“. Предвид тези неправилни фактически установявания, се настоява и че съдът неправилно е приложил и материалния закон в тази му част. Моли съдебното решение да бъде частично обезсилен, респ. – отменено в останалата му част със съответна отмяна на оспорената част на Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС. Ответникът - Председателят на ДАБ при МС, се представлява от юрк. Кръстева, която оспорва касационната жалба като неоснователна в съдебно заседание. Представя писмени доказателства: актуални справки за обществено-политическата обстановка в Сирия. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението по заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна, но не по всички изложени в нея съображения. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Х. Х. Б., [ЛНЧ], гражданин на Сирия, подадена чрез особения представител адв. Сръндев, против Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 вр. чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган и в изискуемата по закон писмена форма, като при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон. Споделени са изводите на административния орган за липса на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй заявената причина лицето да напусне Сирия е със социално-икономически характер. Съдът е заключил, че не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗУБ. При разглеждането на този въпрос е споделено становището на административния орган, че Република Турция, откъдето търсещият закрила е влязъл нелегално в РБългария, е „трета сигурна страна“ по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), на нейната територия липсва ситуация на „безогледно насилие“, което наред с факта, че семейството на „непридружения непълнолетен“ (тогава) пребива легално в РТурция, преценката за висшия интерес на детето налага същото да бъде отглеждано в семейна среда. Разгледани са предпоставките по чл. 33, § 2, б.“в“ от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила и кумулативните изискванията на чл. 38 от същата Директива в светлината на практиката на СЕС, изразена в Решение от 19 март 2020 г. по дело С-564/2018, при което и е установено, че при събраната информация за Република Турция и конкретното индивидуално положение на Х. Х. Б. тези кумулативни условия са изпълнени изцяло. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, в съответствие с изискванията на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимост, валидност и съответствие на обжалвания акт с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: По повдигнатото касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК и при осъществения служебен контрол в рамките на чл. 218 от АПК настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е частично недопустимо, поради следните аргументи. Видно от обстоятелствената част и петитум на жалбата, с която първоинстанционният съд е бил сезиран, предмет на обжалване е Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, единствено и само в частта му, с която на Х. Х. Б., [ЛНЧ], „непридружен непълнолетен“ (към онзи момент, бел. моя) на основание чл. 75, ал. 1, т. 4 от ЗУБ е отказано предоставянето на хуманитарен статут, поради липсата на предпоставките по чл. 9 от ЗУБ. При това положение следва да се приеме за основателно оплакването на касатора, че в частта му с която е отменено Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, в частта му, с която на Х. Х. Б., [ЛНЧ], „непридружен непълнолетен“ на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 от ЗУБ е отказано предоставянето на статут на бежанец, поради липсата на предпоставките по чл. 8 от ЗУБ, решението на Административен съд – София-град е недопустимо и подлежи на обезсилване, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл „свръх петитум“, с прекратяване на делото в тази му част на основание чл. 221, ал. 3 от АПК. В останалата му оспорена част касационната инстанция счита, че решението на АССГ е валидно и допустимо, но неправилно поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. В по-общ план следва да бъде съобразено следното. С Решение от 05 февруари 2026 г. по дело С -718/24 СЕС изрично приема че „Член 33, параграф 2, буква в) и член 38 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила трябва да се тълкуват в смисъл, че: - основанието за недопустимост, посочено в член 33, параграф 2, буква в) от тази директива, не трябва непременно да се прилага при разглеждането по същество на молба за международна закрила, - молба, разгледана по същество, може да бъде отхвърлена като недопустима с мотива, че трета страна се счита за сигурна трета страна за кандидата, дори когато компетентният орган е констатирал, че този кандидат отговаря на условията за предоставяне на международна закрила, предвидени в Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. Обратно, такава молба може да бъде отхвърлена като неоснователна или дори като явно неоснователна само при условията, посочени в член 32 от Директива 2013/32, и във всички случаи не може да бъде отхвърлена като неоснователна по силата на основанието за недопустимост, предвидено в член 33, параграф 2, буква в) от последната директива.“. Както е прието в мотивите на същото решение законодателят на съюза ясно е разграничил критериите за основателност и недопустимост на молбите за международна закрила (виж т. 40), като разглеждането на основанията за недопустимост по чл. 33, § 2, вкл. и това по б. “в“ от Директива 2013/32 всъщност следва да прехожда разглеждането на молбата за международна закрила по същество и не следва да се извършва непременно едновременно (т. 36 и цитираната там съдебна практика), поради което и „в съответствие с член 32 от Директива 2013/32 молбата за международна закрила може, съобразно случая, да бъде отхвърлена като неоснователна или явно неоснователна, едва след разглеждането й по същество. За сметка на това, прилагането на основание за недопустимост по смисъла на член 33, параграф 2 от тази директива може да доведе само до отхвърляне на молбата като недопустима, и то независимо от такова разглеждане на същата“ (т. 41). Налага се изводът че националният законодател изключително непрецизно е транспонирал посочените процедури, не е направил каквото и да било разграничение между проверката за допустимостта на молбата за международна закрила в хипотезата на чл. 33, § 2, б.“в“ от Директива 2013/32/ЕС и производството по разглеждане на същата по същество. Всъщност нормалното развитие на всяко едно административно производство, следва логиката на предварително разрешаване на въпросите относно неговата допустимост, едва след което и при положително разрешаване на този въпрос – произнасяне по съществото по искането, с което е сезиран административният орган. Производствата по ЗУБ не разкриват каквито и да било различия и/или специфики в този смисъл. Или следва да се приеме, че в нарушение на изискванията на чл. 32 и чл. 33 от Директива 2013/32/ЕС с чл. 13, ал. 1, т. 14 от ЗУБ (така както е разяснено в цитираната практика на СЕС) националният законодател е предвидил „отхвърлянето на молба за международна закрила като „явно неоснователна" на основание, че чужденецът „идва от трета сигурна държава", с други думи, на основание за недопустимост по смисъла на чл. 33, § 2, б.“в“ от Директива 2013/32/ЕС, като е смесил двете производства (по допустимост и основателност). Този извод не се променя от обстоятелството, че от чл. 13, ал. 5 от ЗУБ следва, че едва при недопускане на чужденеца до територията на третата сигурна държава, след „отхвърляне на молбата като явно неоснователна“ в хипотезата на чл. 13, ал. 1, т. 14 от ЗУБ при наличието на предпоставките по чл. 13, ал. 4 от ЗУБ, му се осигурява достъп до производство за предоставяне на международна закрила в Република България, както и че едновременното провеждане на двете производства (преценката за допустимост да е съчетана с преценката по същество) принципно не е изключена съобразно и цитираното Решение от 05 февруари 2026 г. по дело С -718/24 СЕС. Същественото в случая е, че видно от мотивите на състава на АССГ е възприета законосъобразността на Решение № 3675/03.06.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, в частта му, с която е отказано предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 75, ал. 1, т. 4 вр. чл. 9 от ЗУБ, по съображения за наличието на кумулативните предпоставки по чл. 33, § 2, б. „в“ от Директива 2013/32/ЕС, т.е. счетено е че кандидатът не отговаря на условията за международна закрила по чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (наричана по-долу само Директива 2011/95/ЕС), съответно по чл. 9 от ЗУБ, без да са изложени каквито и да било съответни съображения и на практика в пряко противоречие с разрешението, дадено с диспозитива по т. 1, второ тире, последно изречение на Решение от 05 февруари 2026 г. по дело С -718/24 СЕС. Това повече от очевидно препятства осъществяването на касационния контрол в обема, очертан в чл. 218 от АПК. Не е съобразено, че съдържанието на атакуваната част от Решението на Председателя на ДАБ при МС кумулира едновременното произнасяне по недопустимостта на молбата за международна закрила на основание чл. 33, § 2, б. „в“ от Директива 2013/32/ЕС и нейното отхвърляне по същество с аргументи за липсата на основания за предоставяне на хуманитарен статут в обхвата на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС, респ. чл.9 от ЗУБ, като разпоредителната част следва националното законодателно разрешение, но това е налагало излагане от състава на АССГ съответни мотиви – фактически и правни установяване по всяко едно от посочените основания, което не е сторено. Същественото е, че административният орган е кумулирал на практика две различни административни производства, всяко едно от които разкрива определени различия относно съответните му административно-производствени правила, респ. изходът по същество на всяко едно от тях зависи от наличието на различни материално правни предпоставки, поради което и задължение на съда е било да провери законосъобразността на оспорената част от Решението на Председателя на ДАБ при МС на всяко едно от основанията, дефинирани в чл. 146 от АПК, като извърши съответната проверка в изпълнени на задължението си по чл. 168 от АПК. Това както се посочи по-горе не е сторено. Решението следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в тази му част. При новото разглеждане на делото, при съобразяване изложеното по-горе и разрешението, дадено с Решение от 05 февруари 2026 г. по дело С -718/24 СЕС, първоинстанционният съд следва да изложи релевантна фактическа и правна обосновка по законосъобразността на оспорената част на процесния индивидуален административен акт – както относно приложението на чл. 33, § 2, б. „в“ от Директива 2013/32/ЕС, така и относно липсата или наличието на основания за предоставяне на хуманитарен статут в обхвата на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС, респ. чл. 9 от ЗУБ. Водим от гореизложеното и в този смисъл, Върховният административен съд, състав на осмо отделение