Определение № 8730 от 26.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8099/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на адв. А. Л. М., с адрес: гр. София, [улица]срещу определение № 1098 от 08.07.2026 г., постановено по адм. дело № 269/2026 г. по описа на Административен съд – Ловеч, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Разрешение за строеж № 44/18.05.2026 г., издадено от главния архитект на община Ловеч за обект „Вилна сграда“ в поземлен имот с идентификатор [номер], местност [местност], гр. Ловеч и е оставено без разглеждане искането му за спиране изпълнението на разрешението за строеж, като е прекратено производството по адм. дело № 269/2026 г. по описа на Административен съд – Ловеч. В частната жалба са изложени съображения за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се определението да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Като взе предвид изложените в частната жалба доводи и данните по делото Върховният административен съд, второ отделение, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК от страна, за която определението е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на А. Л. М. срещу Разрешение за строеж № 44/18.05.2026 г., издадено от главния архитект на община Ловеч за обект „Вилна сграда“ в поземлен имот с идентификатор [номер], местност [местност]- гр. Ловеч, като в същата е направено и искане съдът да спре предварителното изпълнение на оспорения административен акт. За да прекрати производството по делото първоинстанционният съд е приел, че законодателят е определил лимитативно кръга на заинтересовани лица в чл. 149, ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), които следва да бъдат уведомени за издаденото разрешение за строеж и съответно имат право да оспорват същото. След обсъждане на доводите на жалбоподателя и наличните по делото доказателства, съдът е приел, че по отношение на М. не е налице правен интерес да обжалва индивидуалния административен акт, тъй като той не е доказал собствеността си с официални писмени доказателства (нотариален акт, съдебно решение и др.). Направен е извод, че същия не е представил доказателства, че е собственик и носител на ограничени вещни права върху УПИ ХХIII -521.520, няма данни да има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, случаят не представлява преустройство и промяна на предназначението на заварен строеж, не е собственик и носител на ограничени вещни права на преустройван обект, не е собственик в етажната собственост и в тази връзка оспорващият не е заинтересовано лице по чл. 149, ал.2 ЗУТ. Тъй като за лицето липсва правен интерес от оспорване на административния акт, съдът е приел, че не следва да се произнася и по направеното искане за спиране на изпълнението на разрешението за строеж. Определението е валидно, допустимо и правилно. В частната жалба е направено оплакване, че определението на административния съд е нищожно. Съгласно правната теория и съдебната практика, нищожен е съдебният акт, който не отговаря на изискванията за валиден акт – не е издаден от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, не е съставен в писмена форма и не е подписан. От данните по делото е видно, че определението на първоинстанционния съд е постановено от законен състав, в писмена форма и е надлежно подписано. По изложените съображения наведените оплаквания за нищожност са неоснователни. Несподелимо е и твърдението на частния жалбоподател, че постановеното определение е недопустимо. Недопустимо е това определение, което е постановено при наличие на отрицателни процесуални предпоставки за съществуването на правото на жалба или при липсата на някоя от положителните процесуални предпоставки за упражняване на това правно. В конкретния случай такива пороци на акта не се установяват. Разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ изчерпателно изброява заинтересованите лица, които имат право да обжалват разрешението за строеж. В случаите на нов строеж, какъвто е процесният, това са: възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 – възложителят и собственикът на земята. Правилен е изводът на административния съд, че М. не попадат в нито една от посочените категории лица с право на жалба против издадения административен акт. Частният жалбоподател твърди, че е собственик на поземления имот в който е разрешено строителство, както и на три съседни имота. Твърди, че имотът му е бил присвоен с невалидни документи на прекупвачи, аферисти и длъжници по кредити. За удостоверяване правото на собственост представя решение № 174 от 12.12.1994 г. на общинска служба по земеделие гр. Ловеч и удостоверение за наследници на Г. П. Б., сред които и е оспорващия. С цитираното решение на общинска служба по земеделие гр. Ловеч е възстановено правото на собственост на наследниците на Г. Б. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху лозе от 7.000 дка., девета категория, находящо се в терен по параграф 4 на град Ловеч в местността [местност]. Към решението не са представени скици или други документи, чрез който да може да се направи извод за идентичност на този имот с имота, касаещ Разрешение за строеж № 44/18.05.2026 г. на главния архитект на община Ловеч с идентификатор [номер], местност [местност], гр. Ловеч. Нещо повече, в решение № 174 от 12.12.1994 г. на общинска служба по земеделие гр. Ловеч изрично е посочено, че ограничението на ползването е до уреждане правата на ползвателя по параграф 4. Решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68 от 1999 г., по правило имат конститутивно действие, но само тогава когато възстановеният имот е индивидуализиран. В настоящият случай, обаче, процесният имот не е индивидуализиран в решението на ОЗС, тъй като не са посочени граници и местонахождение или номер по стар план на имота. Предвид изложеното, решението на ОСЗ няма конститутивно действие, а само признава правото на възстановяване на собствеността, като процедурата по възстановяване приключва след влизане в сила на плана на новообразуваните имоти и издаване на заповед по §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Представените от оспорващия документи не установяват финализиране на процедурата по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ по отношение на наследниците на Г. Б. и не доказват право на собственост на М. върху имота, в който е разрешено строителство, поради което не легитимират жалбоподателя като заинтересовано лице по смисъла на чл.147, ал.2 ЗУТ. В подкрепа на горния извод е и издадената заповед от 2009г. за придобиване на собственост върху имота от ползвателя К. К., по оспорването на която е образувано гр.д.№1390/2026г. на Районен съд - Ловеч. В случая оспорващия твърди, че е налице спор за собственост, който обаче не е преюдициален за административното производство, образувано по жалба срещу издадено разрешение за строеж. Законосъобразността на акта се преценява към момента на издаването му и към този момент се определя кръгът на заинтересуваните лица, които могат да го обжалват, поради което изходът от решаването на спора за собственост няма значение за правилното решаване на административния спор. В съдебното административно производство по обжалване на административни актове по ЗУТ не се установява собственост и не се решават спорове относно собственост върху имоти. В случая по административната преписка е представен нотариален акт от 2025г., по силата на който собственици на имота в който е разрешено процесното строителство са А. А. и Г. Д., а представеното решение на ОЗС - Ловеч не може да се противопостави на правото на собственост на лицата в полза на които е издадено разрешението за строеж. Предвид изложеното, извода на първоинстанционния съд, че в случая М. не може да се легитимира като собственик на имота, за който е издадено разрешението за строеж и съответно да обоснове правния си интерес от оспорването му е правилен. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното обжалване, а отсъствието му е пречка да се осъществи валидно това процесуално правомощие и прави подадената жалба недопустима. Обосновано е прието от първоинстанционния съд, че с оглед аргументите за недопустимост на оспорването, не следва да се разглежда по същество и искането по чл. 166 АПК за спиране изпълнението на оспорения административен акт. По изложените съображения Административен съд – Ловеч е постановил определение в съответствие с материалния закон, което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,