Определение № 2679 от 18.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 280/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Гаранционен фонд, представляван от юрисконсулт К. Я., срещу определение № 437 от 19.12.2024г. по в.т.д. № 384/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е изменено постановеното по това дело решение № 429 от 27.11.2024г. в частта за разноските, като Гаранционен фонд е осъден да заплати адв. Д. Н. допълнително сумата 2 146,87 лева – адвокатско възнаграждение за представителство на ищеца пред първоинстанционния съд над присъдения от окръжния съд размер от 3860 лева – съразмерно на уважената част от исковата претенция от въззивния съд, както и е отменено първоинстанционното решение № 14 от 16.02.2024г. по търг.д. № 20/2023г. на Окръжен съд Смолян в частта, с която И. Г. И. е осъден да заплати на Гаранционен фонд разноски в първоинстанционното производство над 50,01 лева до присъдения размер от 321,82 лева и вместо това е отхвърлена претенцията за разноски на Гаранционен фонд пред първоинстанционния съд за разликата над 50,01 лева до присъдения размер от 321,82 лева. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с процесуалния закон. Сочи, че въззивният съд не е следвало да изменя решението в частта за разноските пред първата инстанция, тъй като няма правомощия да извършва тази дейност служебно, а в случая въззивникът И. И. не е формулирал такова искане във въззивното производство, а го е направил за първи път едва в производството по чл.248 ГПК при вече настъпила преклузия. Поддържа още, че определението в частта му за разноските за адвокатски хонорар на адв. Д. Н. и присъдените в полза на ГФ разноски противоречи на актуалната практика на ВКС, според която при определяне на размера на дължимото се адвокатско възнаграждение по дела за обезщетение за неимуществени вреди цената на исковете не е определяща за размера на възнаграждението за осъществяване на процесуално представителство. В тази връзка сочи, че въззивният съд не се е съобразил, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, нито с множество процесуални действия или проведени съдебни заседания. Твърди, че въззивният съд е допуснал и очевидна непропорционалност при определяне на размера на възнаграждението за процесуално представителство при положен труд от юристите, представляващи двете страни по делото. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът адв. Д. Д. Н., пълномощник на И. Г. И., оспорва подадената частна жалба. Оспорва довода на частния жалбоподател, че не е било направено искане за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение, като сочи, че такова искане е направено във въззивната жалба и е било съобразено от решаващия състав с оглед крайния изход на спора и уважената/отхвърлената част от исковете. Поддържа, че нито пред първата, нито пред въззивната инстанция насрещната страна е била направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение с искане за намаляването му под определения в Наредба № 1/2004г. размер. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. В обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че в постановеното по делото решение липсва произнасяне относно размера на разноските, сторени от И. Г. И. в първоинстанционното производство съобразно увеличения размер на обезщетението за неимуществени вреди, намерено за справедливо от въззивния съд. Посочил е, че с първоинстанционното решение Гаранционен фонд е осъден да заплати на адв. Д. Н. адвокатско възнаграждение за представително на ищеца пред първоинстанционния съд в размер на 3860 лева, която сума е била съобразена с уважената част от претенцията от този съд. Приел е, че допълнително над този размер са дължими и следва да се присъдят още 2146,87 лева поради уважаването на претенцията в по-висок размер от въззивния съд, като е изтъкнал, че това е основанието, на което е дължимо увеличението. Приел е, че определянето на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от въззивния съд следва да доведе и до корекция в размер на разноските, сторени пред първата инстанция и присъдени с първоинстанционното решение, които ищецът е осъден да заплати на Гаранционен фонд, като разноските за разликата над 50,01 лева до присъдения размер на 321,82 лева не се дължат. Обжалваното определение е правилно. С постановеното по делото въззивно решение е отменено частично обжалваното пред него първоинстанционно решение и ответникът Гаранционен фонд е осъден да заплати на И. Г. И. още 28 000 лева /допълнително над присъдените от първоинстанционния съд 32 000 лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило ПТП. В решението си въззивният съд е пропуснал да се произнесе по отговорността на страните за разноски в първоинстанционното производство съобразно променения изход на делото по предявения иск. Този пропуск е отстранен с обжалваното пред настоящия състав определение по подадена от ищеца И. И. молба по чл.248 ГПК. Неоснователен е изводът на въззивния съд за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради произнасяне по преклудирано искане за присъждане на допълнителни разноски. Ищецът по делото своевременно в първоинстанционното производство е поискал да му бъдат присъдени направените по делото разноски, а на пълномощника му – адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, като такова искане е направено и във въззивната жалба. С оглед постановеното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхърлителната му част на ищеца е било присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд дължи на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК да се произнесе и по отговорността на страните за разноски съобразно променения изход на делото. Неоснователно е и оплакването на частния жалбоподател по отношение на размера на допълнително присъденото на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство. От една страна, размерът на допълнително присъденото адвокатско възнаграждение е съобразен с размера на вече присъденото с влязлата в сила част от първоинстанционното решение адвокатско възнаграждение, срещу което частният жалбоподател не е възразил по реда на чл.248 ГПК. От друга страна, е неоснователен доводът на частния жалбоподател, че определеното адвокатско възнаграждение не е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на спора. Настоящият състав, като съобразява предмета на делото, броя на проведените пред първоинстанционния съд открити съдебни заседания, събраните доказателства, в това число свидетелски показания и комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, намира, че определеното от въззивния съд допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 2146,87 лева не е прекомерно. Неоснователен е и доводът на частния жалбоподател за непропорционалност на присъдените на двете страни разноски за процесуално представителство от юрист. При определяне на дължимите на частния жалбоподател разноски за първоинстанционното производство въззивният съд е съобразил променения изход на делото и съобразно него е преизчислил определените от първоинстанционния съд разноски, дължими на тази страна, срещу чийто размер същата не е възразила по реда на чл.248 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Въпреки изхода на делото, с оглед предмета му – частна жалба срещу определение по разноските, на пълномощника на ответника не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение