Определение № 60421 от 29.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2674/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, вр. чл.274, ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв.Л. Т. от САК ,назначена като особен представител по чл.47,ал.6 ГПК на непълнолетната Ж. Д., страна-жалбоподател в касационно производство ,приключило с постановяване на решение №114/13.10.2020г по гр.д №889/2020г на ВКС ,3-то г.о,с което искът срещу непълнолетната ответница е отхвърлен. Обжалваното понастоящем определение №104 от 26.03.2021г по гр.д №889/2020г на ВКС ,3-то г.о е постановено в производство по допълване на решението в частта за разноските,по молба на настоящата жалбоподателка адв.Л. Т. от САК, в частност относно нейното възнаграждение. Съдът е постановил решението да се допълни с осъждане на ищцата А. В. Д. -К. да плати на адв.Л. Т. от САК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 500 лв ,като се е мотивирал с чл.38, ал.2 ЗАдв.В хода на касационното производство,до постановяването на обжалваното определение, съдът не е определял възнаграждението на особения представител за ВКС и не е задължавал ищцата по делото да го внесе предварително.След постановяване на определение №104 от 26.03.2021г по гр.д №889/2020г на ВКС ,3-то г.о,съобщено включително на ищцата, последната е внесла определения размер възнаграждение на особения представител по сметка на ВКС. С частната жалба се оспорва законосъобразността и правилността на определението, както по отношение осъждането на ищцата по делото да заплати възнажраждението пряко на адвоката – особен представител ,така и касателно размера ,който съдът е определил.Съдът в инстанционното производство не е определил своевременно възнаграждението и не е задължил другата страна да го внесе ,като не се е произнесъл по направените в тази връзка искания. С обжалваното определение незаконосъобразно е поставил адвоката – особен представител в положение на страна относно разноските и неправилно са изтъкнати правилата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв, които са неприложими .Поддържа се ,че след като съдът не е задължил ищцата да внесе предварително възнаграждението, същото следва да бъде изплатено от бюджета на съда ,следвало е да бъде издаден РКО, а ишцата да бъде осъдена да възстанови същото на ВКС. Ответницата по частната жалба А. В. Д. -К.,чрез адв В Х. от САК счита за излишно да се изменя, или отменя обжалваното определение №104 от 26.03.2021г на ВКС, след като получавайки уведомление за постановяването му е представила по делото вносен докумен за определеното възнаграждение в определениа от съда размер - молба вх.№3703/28.04.2021г, към която е приложен и вносен документ разписка №0200012982992573 от 28.04.2021г .За сумата би следвало да издаде РКО,което е и крайната цел на жалбоподателката -да получи хонорара, който й се полага и който вече е заплатен по сметка на ВКС. Жалбата е частично основателна. За случай,при който съдът в съответната инстнация е пропуснал своевременно,т.е предварително и още при администрирането на жалбата да изиска от ищеца и осигури авансово внасяне на възнаграждението за назначения особения представител на ответника(в случая и касационен жалбоподател ) ,поради което и самото възнаграждение не е налично по сметката на съда към момента на приключване на производството по делото, /съответно,не е изплатено на особения представител/ ,единственото правно средство,което законът предоставя и с което съдът разполага за отстраняване на пропуска,е допълване на крайния съдебен акт с осъдителен диспозитив спрямо задълженото за тези разноски лице В съответствие с разясненията в т.6 от ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице.Тази е необходимостта, съобразена при утвърждаването на вътрешните правила на ВКС относно събираемостта на съдебни вземания, утв. със Заповед №888/18.03.2019г на Председателя на ВКС. В практиката на ВКС се застъпват две виждания относно законосъобразното съдържание на дължимия за тези случаи осъдителен диспозитив.Според опр. №12/2017 по ч.т.д № 2016/2017 2-ро т.о ,при пропуск на съда да задължи своевременно ищеца да внесе възнаграждението за особения представител, не намира опора в закона и разясненията, дадени с т.6 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС изплащането му да се поема от бюджета на съда. Липсата на дадени от съда указания на ищеца да внесе предварително възнаграждението по сметката на съда, за да бъде изплатено на особения представител в хода на производството, което, предполага се, ищецът няма интерес да направи при обжалване от особения представител на решение, което го удовлетворява ,не освобождава ищеца от законовото задължение и е достатъчно основание последният да бъде осъден с решението/или по реда на допълването му/да плати възнаграждението направо на особения представител.В този смисъл са и определение № 139 от 26.02.2014г. по ч.т.д. № 416/3024г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 863 от 26.11.2014г. по ч.т.д. № 2743/2014г. на ВКС, ТК, I т.о.в които независимо от поддържаното разрешение,свеждащо се на практика до възприемане на основание за снабдяване на особения предстваител с изпълнителен лист /в качество на адвокат /,се подчертава условието,че възнаграждението може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК,които го определят като задължено лице. Според определение № 39/2021 по ч т.д № 44/20 2-ро т.о, когато поради пропуска на съда да изиска авансово внасяне на възнаграждението ,или поради неизпълнение от ищеца на задължението да го внесе по сметката на съда след определянето му, директното осъждане на ищеца да заплати възнаграждението в полза на особения представител е незаконосъобразно. Размерът на възнаграждението се определя от съда, внася се авансово от ищеца по сметка на съда и се изплаща от съда на съответния особен представител, който не е страна по делото. Поради това ищецът следва да бъде осъден да заплати дължимото не пряко на особения представител,а по сметка на съответния съд, където след постъпването му, сумата да се изплати чрез съда. По отношение съдържанието на осъдителния диспозитив ,настоящият състав на ВКС споделя разрешението ,застъпено в определение № 39/2021 по ч т.д № 44/20 2-ро т.о, тъй като намира практиката за директно присъждане на възнаграждението в полза на особения представител за накърняваща легитимното очакване на последния ,че ще получи възнаграждението си чрез съда възложил представителството, осигурил внасяне на дължимото възнаграждение авансово от ищеца и наред с това разпоредител относно неговото получаване, без оглед изхода на делото. Да се компенсира неосигуряването на сумата по възнаграждението на особения представител в сметката на съда,с изпълнително основание ,което законът не предвижда за този случай, има за последица дискредитиране на публичноправните гаранции ,с които законът скрепва правото на определена категория участници в процеса /вещи лица, преводачи, особени представители/да получат възнаграждението си по съдебно нареждане и означава подмяната му със съдебно признаване на вземане от частен характер, с всички възможни неблагоприятни последици за кредитора от това, включително прехвърляне върху него на риска от съществуване на препятстващи реалното принудително изпълнение обстоятелства Следва обаче да се подчертае,че особеният предствител има право да получи внесеното от ищеца възнаграждение от сметката на съда,а не да изисква плащането му от бюджета на съда, както неоснователно се поддържа от настоящата жалбоподателка. Освен поради гореизложените съображения,отмяна на обжалваното определение се налага и поради друго.В случая ищцата, след като е известена за определението, с което е осъдена да заплати възнаграждение пряко на адвоката- особен представител ,незабавно е внесла определения размер от 500лева по сметка на съда.Този факт, макар настъпил след постановяване на определението и отчасти резултатен от него, следва да се съобрази от настоящия съд. Поради това,в осъдителната част обжалваното определение следва да се отмени,да се остави без уважение искането на частната жалбоподателка плащането да е от бюджета на съда,като се постанови плащане на сумата,постъпила по вносния документ, която е постъпила по сметка на съда. Не се налага понастощем задължената страна да бъде осъждана да плати възнаграждението по сметката на съда, откъдето особеният представител да го получи, тъй като ищцата вече го е сторила .Необходимо е да се постанови изплащане на внесената сума ,което може да бъде разпоредено и от докладчика по касационното дело предвид установените в настоящето производство нови факти,но няма пречка да се постанови и с настоящето определение. Неоснователно е искането на частната жалбоподателка за завишаване на определения размер възнаграждение.Определението в тази част е законосъобразно. В дискрецията на съда по делото е определянето на възнаграждението за особения предствител за съответната инстанция, което възнаграждение, съгласно чл.47, ал.6 ГПК / изм.ДВ бр.86/2017г / е съобразно преценката на съда за фактическа и правна сложност на делото ,по размер може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал2 ЗАдв .В случая съдът не е накърнил гаранцията в чл.47, ал.6, предл. последно ГПК при определяне на възнаграждение от 500 лв ,предвид минималното предвидено възнаграждение по чл.9, ал.2 от Наредба №1/2004г на Висшия адвокатски съвет. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III- то г.о,