Решение № 3060 от 18.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11739/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Н. А. Н. против решение № 865/ 2.06.2025 г. по адм.д.№ 197/ 2024 г. по описа на Административен съд-Шумен. Иска отмяна на решението и уважаване на исковете. Твърди, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото не му е предоставена правна помощ. Допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото съдът не е назначил експертизи, който щяха да установят как се е отразило на жалбоподателя начина на провеждане на съдебния процес. Умственото натоварване намалява имунната система. Позовава се на съдебен протокол от 11.04.2025 г. Претендира разноски. Ответната страна Върховният административен съд оспорва касационната жалба като неоснователна. Посочва, че съдът правилно приема, че спорът е за приложението на националното законодателство, а не за правото на Съюза и процесуалните гаранции по Хартата са неприложими. Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи е международноправен акт и не е основание на иска по чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ. Претендира направените разноски. Административен съд - Варна не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211 от АПК от страна, за която решението е неблагоприятно, намира сащата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решение №865/ 2.06.2025 г. по описа на Административен съд- Шумен е отхвърлен като неоснователен предявен иск по чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от допуснати нарушения на правото на Съюза в съдебното производство по адм.д.№ 2019/ 2022 г. по описа на АС-Варна. След три разпореждания, с които съдът е давал указания до ищеца да отстрани нередовността на исковата си молба и уточни основанията на иска, с молба от 1.04.2025 г. ищецът уточнява, че непредоставянето на правна помощ с определение № 2838/ 5.10.2022 г. по адм.д.№ 2019/2021 г. на АС-Варна, потвърдено с определение № 9214/ 19.10.2022 г. по адм.д.№ 9642/2022 г. по описа на ВАС, пето отд., е нарушен чл. 6 от ЕКПЧ. Поради това съдебното производство по адм.д.№ 2019/2022 по описа на АС-Варна е проведено без да е предоставена правна помощ на жалбоподателя, постановено е решение №4498/ 29.04.2024 г. на АС-Варна, потвърдено с решение № 403/ 15.01.2025 г. по описа на ВАС, пето отд. Касационната инстанция не се е произнесла по оплакването, че първоинстанционното производство е "протекло" без правна помощ и така не е осигурен справедлив съдебен процес. Второто фактическо основание, посочено в исковата молба е неотвеждане на съдията от разглеждането на делото пред АС-Варна. С решение № 865/ 2.06.2025 г. по адм.д.№ 197/ 2024 г. по описа на АС-Шумен е отхвърлен като неоснователен иска на Н. А. Н. от гр. Варна против Административен съд- Варна и Върховен административен съд с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ. За да постанови този резултат съдът приема, че споделя съображенията на АС-Варна и ВАС, изложени в съдебните актове, постановени по искането за предоставяне на правна помощ по ЗПП. Непредоставянето на правна помощ с определение от 5.10.2022 г. на АС-Варна, потвърдено от ВАС, е съобразено с националните правни норми, в случая правната помощ не е била задължителна, това не рефлектира върху изхода на спора и не ограничава достъпа до правосъдие. Липсата на отвод на съдията също не лишава ищеца от ефективни средства за защита пред съд и право на справедлив съдебен процес. Решението е правилно и следва да се остави в сила. С Решение на СЕС от 19 декември 2024 година по дело С-369/23 е прието, че член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и чл. 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, съгласно която дадена юрисдикция разглежда като последна инстанция в рамките на касационното обжалване дело относно отговорността на държавата вследствие на твърдяно нарушение на правото на Съюза поради постановено от тази юрисдикция решение, по което дело посочената юрисдикция има качеството на ответник, при условие че тази национална права уредба и мерките, приети от разглеждането а това дело, позволяват да се отстрани всяко основателно съмнение у правните субекти в независимостта и безпристрастността на съответната юрисдикция. Тъй като настоящият съдебен състав не е участвал по адм.д.№ 7308/2024 г. и адм.д.№ 9642/2022 г. и двете по описа на ВАС, не е налице основание за съмнение в безпристрастността му при разрешаване на спора. Условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде задължена държава членка да обезщети за загуби и вреди, причинени на лица в резултат на нарушения на правото на Общността, за които държавата е отговорна са три: нарушената правна норма на правото на Съюза трябва да има за цел да предостави права на лицата; нарушението трябва да е достатъчно сериозно; и трябва да има пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, възложено на държавата, и загубата или вредата, понесени от пострадалите страни / решение по дело С - 46/93 и С - 48/93, EU: С: 1996: 79, решение по съединени дела С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, EU: С: 1996: 375/. При липсата на което и да е от посочените три условия не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Преценката дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции /решение на СЕС по дело С-446/04/. Прието е,че нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област. В настоящото производство тежестта на доказване е на ищеца за доказване основанията за претендираните неимуществени вреди и на техния размер. Ищецът твърди нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека. В случая ищецът цели в производство по ЗОДОВ да се преразгледа отново въпроса за законосъобразността на отказа на административния съд да предостави правна помощ в хода на съдебно производство по ЗЗЛД. Ищецът се позовава на нарушение на чл.6 от ЕКПЧ. Към настоящия момент Европейският съюз не е член на Съвета на Европа, както и на приетата от него ЕКПЧ, затова връзката на правото на Съюза с нея е само опосредена, чрез признанието от страна на Европейския съюз на ЕКПЧ като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. Това сътрудничество между ЕС и ЕКПЧ се извежда от член 6, пар. 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от ЕКПЧ, представляват общи принципи на правото на ЕС. Поради това влезлите в сила определения на административния и Върховния административен съд, с които е отказано предоставяне на правна помощ в съдебно производство по ЗЗЛД не представлява нарушение на норма на правото на Съюза право и следователно не е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността по чл.2в от ЗОДОВ. Ищецът не се позовава на чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който гласи, че всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван, а на лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. Видно от данните по делото реален достъп до правосъдие е налице, като спорът на ищеца с инспектор при РУ към ОД на МВР-Варна по адм.д.№ 2019/ 2021 г. по описа на АС-Варна е решен с акт по същество по ЗЗЛД, оставен в сила с решение № 403/ 15.01.2025 г. по описа на ВАС, пето отд. Следователно дори ищецът да беше навел като основание за претенцията си неспазване на чл.47 от ХОПЕС, твърдението щеше отново да е неоснователно по изложените съображения. Настоящата съдебна инстанция споделя правните изводи, че засиленото служебно начало, което е закрепено в чл. 9, ал. 3 и 4 от АПК в съдебната фаза гарантират реалния достъп до правосъдие, осъществен в конкретния случай, чрез упражняване на жалба и касационна жалби до първоинстанционния и Върховния административен съд. Следователно не са налице първата и втората предпоставка за успешно провеждане на иска по чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ. В хода на исковото производство не са ангажирани доказателства за претърпени неимуществени вреди, поради което и третата предпоставка не е доказана. Относно твърдения отказ за отвод, наведен с исковата молба, по делото въобще няма данни да поискан такъв по адм.д.№ 2019/2022 г. на АС-Варна, поради което съдът не е имал доказани факти за такъв отказ от отвод по адм.д.№ 2019/2022 г. и адм.д.№ 9642/2022 г. по описа на ВАС, които да се обсъждат в исковото производство. С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация Върховен административен съд на Република България за присъждане на разноски се явява основателна и следва да се уважи на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. С оглед фактическата и правна сложност на делото юрисконсултското възнаграждение се определя в размер на 130 евро/ сто и тридесет евро/, което е близо до минимума за една съдебна инстанция. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение