Определение № 60351 от 30.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1943/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2, вр. ал.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ж. В. Т. в качеството й на адвокат, осъществил процесуално представителство на въззивниците -ищци П. Н. К. и Я. Н. К., срещу определение №10196 от 11.06.2021г., постановено по в.гр.д.№718/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е отхвърлена молбата на адвокат Ж. Т. за допълване на основание чл.248 ГПК на решение №10287/01.04.2021г. по в.гр.д.№718/2020г. на САС в частта за разноските. В частната жалба се поддържа, че атакуваното определение, с което не е уважена молбата на адвокат Ж. Т. по чл.248, ал.1 ГПК за присъждане на адвокатски хонорар за въззивната инстанция на основание чл.38, ал.2 ЗА, е неправилно. Оспорват се изводите на въззивния съд в обжалваното определение, че въззивниците-ищци не попадат в кръга на лицата по чл.38, ал.1 ЗА, както и че не се дължат разноски в полза на пълномощника на ищците, доколкото тяхната въззивна жалба не е уважена. Твърди се, че въззивната жалба на П. и Я. К. е била частично уважена с оглед приетия от въззивния съд по нисък размер на съпричиняване, както и че адвокат Т. има право за получи възнаграждение с оглед частичното неуважаване на въззивната жалба на ответното дружество ЗД „Бул Инс“ АД. Претендира се присъждане в полза на адвокат Т. на адвокатско възнаграждение в размер съобразно тарифите в Наредба №1/2004г. на В.адв.С. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на частната жалба от ЗД „Бул Инс“ АД. Върховен касационен съд, състав на второ търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на основание чл.248, ал.3 ГПК. С решение №10287/01.04.2021г. по по в.гр.д.№718/2020г. въззивният състав от САС е потвърдил първоинстанционното решение на ОС Враца в частта му, с която искът на П. Н. К. и Я. Н. К. против ЗД „Бул Инс“ АД е отхвърлен за разликата от 250 000лв. (по 125 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от ищците) до претендираните 500 000лв. (по 250 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от ищците). Със същото решение апелативният състав е отменил частично решението на първата инстанция, с която исковете са били уважени за разликата от 120 000лв. до 125 000лв. за всеки един от ищците като вместо това е постановил отхвърляне на исковете за посочената разлика общо в размер на 10 000лв. Присъдени са разноски в полза на ответното дружество съобразно частичната основателност на въззивната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД. С обжалваното определение №10196/11.06.2021г., по в.гр.д.№718/2020г. на САС е отхвърлена молбата на адвокат Ж. Т. за допълване на основание чл.248, ал.1 ГПК на решението от 01.04.2021г. в частта за разноските. Въззивният състав е приел, че с оглед издадените изпълнителни листове от първоинстанционния съд за по 75 000лв., ищците не попадат в кръга на лицата, имащи право на безплатна защита по чл.38, ал.1 ЗА. Отделно съдът е посочил, че не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищците с оглед факта, че тяхната въззивна жалба не е уважена. Неправилно в обжалваното определение е приета неоснователност на молбата по чл.248, ал.1 ГПК по съображение, че ищците не попадали в кръга на лицата, имащи право на безплатна защита по чл.38, ал.1 ЗА. Влязлото в сила частично в осъдителната част първоинстанционно решение не удостоверява наличие на материално състояние, позволяващо на ищците да заплатят на процесуалния им представител дължимото адвокатско възнаграждение, тъй като по делото липсват твърдения и данни, че застрахователното дружество е заплатило съответната част от застрахователното обезщетение, за която са издадени изпълнителни листове. Отделен е въпросът доколко съдът има право да преценява наличието на основанията по чл.38, ал.1 ЗА – за разлика от правомощието му да освобождава от ДТ по чл.83, ал.2 ГПК при законово предвидена преценка от съда за липсата на достатъчно средства. Настоящият състав намира за неоснователно твърдението в частната жалба, че възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА се дължи на пълномощника на ищците за осъществено процесуално представителство по тяхната въззивна жалба доколкото въззивният съд частично е уважил жалбата, приемайки по-нисък размер на съпричиняване. Меродавно за това дали една въззивна жалба е уважена или не, е крайния резултат от разглеждането й. В случая въззивният състав е приел по-нисък от първата инстанция размер на съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД (1/3 вместо 1/2), но и по-нисък размер на справедливото обезщетение за неимуществени вреди (180 000лв. вместо 250 000 лв. за всеки от ищците) и като краен резултат е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, от което следва че въззивната жалба на ищците изцяло не е уважена. Основателно е оплакването в частната жалба, че пълномощникът на ищците има право да получи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъществената от него процесуална защита по въззивната жалба на ответника съобразно отхвърлената част от тази жалба. Обжалваемият интерес по въззивната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД е в размер общо на 100 000лв. (по 50 000лв. по отношение на всеки един от ищците, тъй като се обжалват решението на първата инстанция за разликата от 75 000лв. до 125 000лв. за всеки един от тях). Ето защо и доколкото въззивната жалба на застрахователя е уважена общо за 10 000лв., пълномощникът на ищците има право на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за неуважената част от жалбата в размер на общо 90 000лв. На основание чл.248, ал.1 ГПК въззивното решение следва да бъде допълнено в частта за разноските като ответното дружество следва бъде осъдено да заплати на адвокат Ж. Т. възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 3 230 лв. (830лв. + 3% от горницата от 80 000лв.). Сумата се дължи от ответника без ДДС, тъй като не е представено удостоверение за регистрация на адв.Т. по ДДС. Мотивиран от горното, ВКС, Търговска колегия, състав на второ отделение