Определение № 4385 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4667/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 7147/17.11.2022 г. на Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В., чрез адвокат Б. Б., срещу определение № 609 от 27.10.2022 г. по гр. д. № 20223000500133/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за изменение на постановеното по делото решение № 110 от 21.07.2022 г. в частта му за разноските. Съдът е посочил, че с постановеното от него въззивно решение е потвърдено обжалваното от Р. Ц. В. и Ц. Ц. Ц. решение на Окръжен съд - Търговище по гр. д. № 329/2020 г. за отхвърляне на предявените от тях евентуално съединени искове с правно основание чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 25 ЗН и чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН. С оглед този изход от спора пред втората съдебна инстанция и на основание чл. 78 ГПК, на насрещната страна Х. Ц. Ц. с решението са присъдени разноски за адвокат в размер на 2500 лв. Визирал е, че съгласно константната съдебна практика и по аргумент от мотивите по т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, крайният срок за предявяване на исканията за разноски, за представянето на доказателства за тяхното реално извършване, както и за възражения срещу същите, в т.ч. и по чл. 78, ал. 5 ГПК, е съдебното заседание в което е даден ход по същество на спора. В случая доказателствата за заплащането на така присъденото адвокатско възнаграждение са представени в проведеното на 13.07.2022 г. открито съдебно заседание, за което Р. В. и Ц. Ц. са били редовно призовани, но не са взели участие - нито лично, нито чрез упълномощения от тях процесуален представител. Възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено за първи път с молбата по чл. 248 ГПК, поради което и предвид посочения краен срок, в който същото е следвало да бъде заявено, следва, че правото им да оспорват размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от Х. Ц., е преклудирано. Жалбоподателите оспорват мотивите на атакуваното от тях определение, като твърдят, че приетото от Апелативен съд – Варна е приложимо само в случай, че страната, която се позовава на прекомерност на разноските, е имала възможност да се запознае и да вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски. Сочат, че в случая не са участвали в проведеното на 13.07.2022 г. открито съдебно заседание, нито лично, нито чрез упълномощен от тях процесуален представител, като са депозирали молба за отлагане на заседанието, което искане е било оставено без уважение. Ето защо считат, че след като не са имали възможност да вземат отношение по доказателствата за заплащане на присъденото адвокатско възнаграждение, представени именно в съдебното заседание на 13.07.2022 г., не са загубили правото си да направят това по-късно, с депозираната молба по чл. 248 ГПК. Х. Ц. счита частната жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски за производството пред ВКС. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното: Видно от въззивното дело, образувано по жалба на Р. В. и Ц. Ц., чрез адвокат Б. Б., Апелативен съд – Варна е насрочил открито съдебно заседание на 13.07.2022 г., като за него страните са били редовно призовани. На 12.07.2022 г. адвокат Б. е подал молба за отлагане на насроченото открито съдебно заседание. Същата е оставена без уважение от въззивния съд, като в проведеното на 13.07.2022 г. съдебно заседание същият е дал ход на делото, както и ход по същество. В това заседание ответникът по въззивната жалба Х. Ц. е бил представляван от адвокат В. Д., която е представила договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК, и е направила искане за присъждане на направените разноски по делото. С решението си Апелативен съд – Варна е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение и е присъдил на ответника по въззивната жалба разноски в размер на 2500 лв. В срока за касационно обжалване адвокат Б. е подал молба по чл. 248 ГПК, с която е направено и възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение от 2500 лв. Въз основа на изложеното, настоящият съд счита частната жалба, с която е сезиран, за неоснователна. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК дава възможност, по искане на насрещната страна, да бъде намалено дължимото адвокатско възнаграждение, когато то се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Срокът за предявяване на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция, в който срок съгласно т. 11 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се правят исканията за присъждане на разноски. Когато по делото има открити съдебни заседания и страната, която се позовава на чл. 78, ал. 5 ГПК, е редовно призована за тях, тя следва да заяви възражението си за прекомерност срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява преклудирано (в този смисъл: определение № 135/18.03.2019 г. по ч. т. д. № 938/2018 г. на ВКС, І т. о.). Без значение е дали въпросната страна се е явила, респ. е изпратила процесуален представител в проведените открити съдебни заседания. Предвид изложеното, атакуваното определение на Апелативен съд – Варна се явява правилно и следва да бъде потвърдено. На Х. Ц. не се дължат разноски за настоящото производство. Налице е трайно установена практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, съгласно която производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер и не попада в приложното поле на чл. 81 ГПК, поради което в него не се носи отговорност за разноски. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, няма основание за присъждане на такива и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт, каквото е настоящото дело. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,