Определение № 29 от 11.03.2020 г. на ВКС по н. д. № 186/2020 г.

Производството е по реда на чл.44,ал.1 НПК. С разпореждане от 19.02.20 г., постановено по Н.Ч.Д.691/20 г., съдията – докладчик при Софийски градски съд- СГС- е прекратил производството по посоченото дело и е повдигнал спор за подсъдност между този съд и ОС-Плевен, изпращайки същото на ВКС на РБ за произнасяне по реда на чл.44,ал.1 НПК. Прокурорът от ВКП изразява мнение, че компетентен да разгледа делото е ОС-Плевен. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като провери данните по производството, намери за установено следното: В ОС-Ловеч е образувано Н.Ч.Д.62/20 г. по реда на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (ЗПИИСАННЛСМЛС), по повод на молба на пълномощника на осъдения М. К. Г.. В същата е посочено, че молителят, с адрес [населено място], област Ловеч, пребивава в място за лишаване от свобода в [населено място], Република Гърция в качеството на осъдено лице, с влязъл в сила съдебен акт №158/04.04.19 г. на Тричленен второинстанционен Апелативен наказателен съд на Тракия, [населено място], Република Гърция. ОС-Ловеч е направил служебна справка в Националната база данни „Население“ и е изискал справка за съдимост, като и от двете се установява, че настоящият адрес на молителя е в [населено място], [община],област П.. С определение №72/06.02.20 г. цитираният съд е прекратил производството по Н.Ч.Д.62/20 г. по съображения, че компетентен да разгледа искането е окръжният съд по местоживеене на лицето съгласно чл.7,ал.1 ЗПИИСАННЛСМЛС, като в случая е приел, че такъв е ОС- Плевен. В тази връзка е образувано Н.Ч.Д.101/20 г. по описа на последния. С разпореждане №89/11.02.20 г. съдебното производство е прекратено и на основание чл.7,ал.2 ЗПИИСАННЛСМЛС делото е изпратено на СГС. Образувано е Н.Ч.Д.691/20 г. С разпореждане №580/ 19.02.20 г. съдията-докладчик при СГС е прекратил съдебното производство и на основание чл.44, ал.1 НПК е повдигнал спор за подсъдност пред ВКС. Предвид посоченото процесуално движение на делото и в съобразие със съответната регламентация, този съд преценява следното: Съгласно чл.7,ал.1 ЗПИИСАННЛСМЛС компетентен да признае съдебните актове за налагане на наказание лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, е окръжният съд по местоживеене на осъденото лице. Понятието „местоживеене“ е уредено в чл. 93-96 от Закона за гражданската регистрация-ЗГР, като свързано с мястото, на което едно лице е избрало преимуществено да живее. В настоящия казус е установено, че осъденият М. Г. е с постоянен адрес в [населено място], [улица], обл. Л., а по настоящ адрес е регистриран в [населено място], [улица], общ. Л., обл. П.. Съгласно разпоредбата на чл.93,ал.5 вр.ал.1 ЗГР, на територията на Република България постоянният адрес е адресът за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. А съгласно чл.94 от същия настоящ е адресът, на който лицето живее. Доводите на ОС-Плевен за наличие на хипотезата по чл.7,ал.2,пр.2 ЗПИИСАННЛСМЛС не могат да бъдат споделени, тъй като лицето не се намира в страната не по причина, че живее извън нея, задоволявайки свои социални, семейни, трудови и др. потребности, а защото спрямо него е наложено наказание „лишаване от свобода“,търпимо на територия извън границите на Република България. Българското право достатъчно ясно посочва, че настоящият адрес е този, на който лицето живее. Това следователно покрива критериите на ЗПИИСАННЛСМЛС относно„местоживеене“. Самото лице е декларирало своя „настоящ адрес“ пред надлежните органи и по този начин е заявило трайни връзки със съответното населено място и адрес-лични, социални, професионални. Водим от изложените съображения и на основание чл.44,ал.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение,