Определение № 50195 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4747/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Образувано е по частните жалби на „Булбилд БГ“ ЕООД и „Булкар БГ“ ООД, чрез адв. Й. Ч. от САК, срещу определение № 10219 от 9.07.2021 год. по въззивно гр. д. № 853/2020 год. на Софийския апелативен съд. С него са оставени без уважение молбите им за изменение на постановеното по същото дело решение № 10314 от 16.04.2021 год. в частта за разноските и „Булбилд БГ“ ЕООД е осъден да заплати държавна такса в размер на 5 562.32 лв. по сметка на съда. Жалбоподателите считат определението за неправилно. Не е съобразено, че с въззивното решение съдът е уважил претенцията на първия жалбоподател за извършените в спорните имоти подобрения, като е осъдил първоначалния ищец Р. Т. да му заплати стойността им в размер на сумата 139 058 лв., като е без значение заявяването й в исковото производство чрез възражение. С оглед този изход на спора за подобренията в полза на дружеството, същото има право на присъждане на направените деловодни разноски, включващи заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата по делото, както и дължимата държавна такса върху уважения размер на тези претенции следва да се възложи на Р. Т., а не на дружеството. Поради допуснатите съществени процесуални нарушения на чл. 77 и чл. 78 ГПК се иска отмяна на обжалваното определение, като се измени въззивното решение в частта за разноските и се осъди Р. Т. да заплати на дружеството заплатения адвокатски хонорар в размер на по 4 311.16 лв. за всяка инстанция, както и същият да заплати дължимата държавна такса в полза на съда върху уважената претенция за подобренията в имотите. На съществено процесуално нарушение на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК се позовава и вторият жалбоподател, който поддържа, че предявеният срещу него иск на Р. Т. по чл. 108 ЗС е отхвърлен и с оглед този изход на спора той има право на разноски, а не ищецът, както неправилно е постановил въззивният съд. Произнасянето по иска в установителната му част в полза на ищеца не обосновава положителен изход за него по ревандикационния иск, който е един и изходът по него се определя от отхърлянето му в осъдителната част за предаване на владението върху имота. В този смисъл иска отмяна на обжалваното определение и изменение на въззивното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на ищеца разноски. И двете жалби се оспорват от Р. М. Т., чрез адв. Ел. И., по изложените в писмените отговори съображения за неоснователност, респ. недопустимост. Иска да се потвърди обжалваното определение. За да постанови обжалваното определение състав на Апелативен съд – София приел, че въпреки постановяването на решение по чл. 247 ГПК за отхвърляне на иска срещу „Булкар БГ“ ООД за предаване на държането на имотите, то същото не е основание за изменение на решението в частта, в която дружеството е осъдено да плати разноски на ищеца. Неоснователна е молбата и на второто дружество, тъй като то не е предявило искове, за да му се присъдят разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, нито е налице основание за това по чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като няма отхвърлена част от иска, а признати подобрения. С оглед направената от въззивния съд констатация, че с решението не е присъдена дължимата върху признатите подобрения държавна такса, ответникът по иска „Булбилд БГ“ ЕООД е осъден, на основание чл. 77 ГПК да заплати същата в размер на 5562.32 лв. по сметка на съда. Приел, че в тази част определението му не подлежи на обжалване, в какъвто смисъл е и поддържаният от ответника в настоящето производство довод за недопустимост на частната жалба. Настоящият съдебен състав на ВКС, II г. о., като съобрази данните по делото и съображенията на страните, намира, че частните жалби са постъпили в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са частично основателни, поради следните съображения: Предявените от Р. Т. искове по чл. 108 ЗС са уважени по отношение на двете дружества, ответници по тях, в установителната им част, като същият е признат за собственик на процесните имоти на основание договорите за продажба, като само едното от тях – „Булбилд БГ“ ЕООД е осъдено да му предаде владението върху тях. По отношение на второто - „Булкар БГ“ ООД, искът за предаване на държането върху спорните имоти е отхвърлен /допълнително решение № 10463 от 9.07.2021 год. по в. гр. д. № 853/2020 год. на САС/. Подадената касационна жалба на „Булкар БГ“ ООД срещу въззивното решение в тази част е оставена без разглеждане с определение № 314 от 6.07.2022 год. по гр. д. № 4748/2021 год. на ВКС, ІІ г. о., влязло в сила, а в останалата му част същото не е допуснато до касационно обжалване. С оглед горното произнасяне на съда, независимо от уважаване на иска за собственост в установителната му част и по отношение на второто дружество, по отношение на него същият е отхвърлен с оглед отхвърляне на искането за предаване на владението, респ. държането върху имота. В този смисъл е съдебната практика, на която се е позовал жалбоподателят - Опр. № 31 от 7.02.2018 год. по ч. гр. д. № 5128/2017 год. на І г. о. на ВКС, в което приетият извод е обоснован с мотивите в т. 2А от ТР № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС. В тях е прието, че искът по чл. 108 ЗС съдържа две искания за правна защита, и по всяко от тях съдът следва да се произнесе, но различното произнасяне по тях не означава частично уважаване на иска по чл. 108 ЗС, който е един. С уважаване на първото искане всъщност се установява наличието на една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС. В настоящият случай искът по чл. 108 ЗС срещу „Булкар БГ“ ООД е отхвърлен изцяло, поради което и ищецът по него няма право на разноски срещу този ответник. Молбата за изменение на въззивното решение в частта му, с която този ответник е осъден заедно с другото дружество да заплати на ищеца Р. Т. направените по делото разноски е основателна и следва да се уважи, като се измени решението с отмяната му в тази му част. Молбата на „Булкар БГ“ ООД за изменение на въззивното решение в частта му за разноските /вх. № 34155 от 26.05.2021 год./ не съдържа искане за присъждане на разноски в негова полза, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което и съдът не дължи произнасяне по такъв предмет. Произнасянето по заявеното искане в този смисъл в хода на въззивното производство е било в компетентността на въззивният съд, в т. ч. и по реда на чл. 248 ГПК. С въззивното решение е уважено направеното в условията на евентуалност възражение на „Булбилд БГ“ ЕООД за присъждане на направените от него подобрения в спорните имоти, като ищецът е осъден да му заплати сумата 139 058 лв., представляваща увеличената им стойност вследствие на тези подобрения. По този начин ответното дружество е получило съдебна защита на претендираното вземане за подобрения, упражнено от ответника срещу предявения ревандикационен иск с възражение, по което е налице произнасяне и е формирана сила на пресъдено нещо, като ищецът Р. Т. е осъден да заплати на дружеството горната сума. Макар и неблагоприятният резултат от произнасянето по възражението да е за последния и решаването на въпроса за отговорността за разноските да зависи от изхода по спора, жалбата на „Булбилд БГ“ ЕООД е неоснователна. Видно от договора за правна защита и съдействие от 3.02.20 год./л. 106/ направените от дружеството разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение във въззивното производство са за защита с предмет изготвяне и депозиране на отговор на въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд и представителство при извършване на необходимите съдопроизводствени действия до окончателното приключване на делото пред инстанцията, като няма данни да са уговорени разноски по повод поддържаното от дружеството евентуално възражение за подобренията. С оглед обжалването на резултата по делото пред първоинстнанционния съд, тази претенция не е била и предмет на въззивната жалба, подадена от ищеца с оглед отхвърляне на предявения от него ревандикационен иск. Липсва такова разграничение в уговорения размер на заплатеното адвокатско възнаграждение с оглед защитата на дружеството и в първоинстанционното производство /договор от 6.02.2019 год./ на л. 511. Поради това и произнасянето по възражението за подобренията в полза на дружеството, ответник по ревандикационния иск, не обосновава присъждане на разноски в претендирания от него размер съгласно предвиденото в Наредба № 1/2004 год., тъй като липсват доказателства такива да са направени именно по повод това възражение, като средство за защита в процеса по предявения ревандикационен иск срещу дружествата. Както е предвидено в ТР № 6 /2012 год. на ОСГТК на ВКС, т. 1 присъждат се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, когато страната го е заплатила, а в случая липсват представени доказателства за уговорено, респ. заплатено адвокатско възнаграждение за защитата срещу иска чрез възражението за подобрения и право на задържане. Макар и процесуално допустима частната жалба срещу определението на апелативния съд като въззивна инстанция в частта за държавната такса, с оглед на това, че производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, същата е неоснователна. Съображението за този извод се извежда от правната характеристика на възражението, което не е самостоятелен иск, макар и произнасянето по него да се ползва със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/. С предявяването на възражението ответникът не променя своето процесуално качество, поради което и неприложима е разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК да иска присъждане на разноски. Неприложим е и чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което и както е прието в Определение № 374 от 5.07.2019 год. по присъединените гр. д. №№ 3344 и 3345, двете по описа за 2018 год. на ВКС, ІІ г. о., поради липсата на правна норма, уреждаща сходен случай, общото правило следва да се изведе по аналогия на правото, като е прието е, че с оглед облекченото процесуално положение на добросъвестния владелец, направил възражението за подобрения, да плати държавната такса не при предявяването му, а след уважаване на възражението и съобразно уважения размер на подобренията /т. 10 от Тарифата за държавните такси/, и общите принципи на правовата държава в тяхното съчетание, не допускат възлагане на същата в тежест на ищеца с уважен иск, срещу който е предявено и уважено възражението за подобренията. Настоящият състав споделя извода в цитираното определение, в т. ч. и изложените съображения относно спазване на принципа на справедливостта, както и на цитирания принцип от римското частно право „Комуто ползите, нему и тежестите“. В подкрепа на същите, респ. на извод за неоснователност на частната жалба против определението на въззивния съд в частта му относно държавната такса, дължима от дружеството, жалбоподател, се явява и извода на въззивния съд в решението му за приетата недобросъвестност на този ответник, послужил му като основание да не уважи правото на задържане на имотите. Водим от горното настоящият състав на ВКС, II г. о.,