Решение № 420 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2004 г.

Решение № 420 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2004 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК от 2007 г. Образувано е по жалба на П. С. С. против въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд, постановено на 29.09.2004 г. по гр.д. № 982/2004 г. Касаторът твърди неправилност на атакуваните съдебни актове, като излага съображения за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете, евентуално връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, както и присъждане на съдебно-деловодни разноски. Ответникът по касация Регионална дирекция по г. - Пазарджик не взема становище. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. С обжалваното решение, въззивният Пазарджишки окръжен съд, като е потвърдил това на първостепенния Пазарджишки районен съд, е отхвърлил исковете. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че П. С. е бил в трудовоправна връзка по безсрочен трудов договор с ДДС "А", гр. В., като е заемал длъжността "горски стражар". Една от основните му трудови функции е била да опазва съоръженията и сградите в горския фонд и други обекти в границите на поверения му участък. От 01.07.2003 г. на осн. чл. 123, ал. 1, т. 4 КТ работодател по трудовото правоотношение е РУГ Пазарджик. На 03.07.2003 г. по време на негово дежурство от ГПП "Л"са изчезнали два броя каруци, задържани предходния ден и оставени на отговорно пазене на горските стражари от пункта. Същите са били предадени на С. от предходната смяна при постъпването му на дежурство в 19.00 ч. За случилото се С. е подал рапорт до бившия си работодател - директора на ДДС "А" Велинград. На 18.08.2003 г. главният специалист охрана на г. е подал рапорт до началника на РУГ Пазарджик за липсата на каруците. На същата дата от С. са изискани обяснения, които той е дал в писмен вид. Съдът, като е обсъдил показанията на разпитаните свидетели М. и Р., е приел за неустановено твърдението на служителя за влошено здравословно състояние при постъпването му на смяна, което да е било пречка да изпълнява задълженията си по време на дежурство. Установено е също така, че С. е ползвал отпуск по болест за времето от 16.08.2003 г. - 04.10.2003 г. На 22.10.2003 г. е издадена заповед за дисциплинарно уволнение, на осн. чл. 190, т. 7, вр. чл. 187, т. 3 КТ. Тя е подписана от заместник началника П. П., който по силата на заповед 086/26.09.2003 г. е изпълнявал функциите на работодател. При така установеното от фактическа страна, въззивната инстанция е приела, че към датата на уволнението ищецът е бил в трудовоправна връзка с РУГ Пазарджик, като лицето, подписало заповедта за уволнение е имал правомощия за това. Изложени са съображения, че по време на отпуска по болест, двумесечният преклузивен срок по чл. 194, ал. 1 КТ не е текъл и дори да се приеме, че още на 04.07.2003 г. работодателят е узнал за нарушението, то наложеното на 22.10.2003 г. наказание е в рамките на този срок. Съдът е приел още, че е налице неизпълнение на възложената работа, което съставлява нарушение на трудовата дисциплина и предвид неговото естество се явява тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Решението е правилно. Касаторът е поддържал пред инстанциите по същество, че заповедта за уволнение е издадена от некомпетентен орган, а не, че тя е неавтентична, поради което е неоснователно оплакването за необоснованост и допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд, който не е установил с помощта на графологична експертиза дали тя действително е подписана от П. П. Предвид съществуващия спор между страните относно относимите по делото факти и обстоятелства за правораздавателният орган не е имало задължение служебно да допусне сбиране на подобно доказателствено средство; няма подобно искане и от страните. Обоснован и законосъобразен е и крайният извод на въззивната инстанция за спазен срок по чл. 194, ал. 1 КТ. Вярно е, че наказанието е наложено с връчване на заповедта, станало на 28.10.2003 г., която дата, а не тази на издаване на заповедта е от значение за изчисляване на двумесечния преклузивен срок. Той, обаче, започва да тече от момента на узнаване от работодателя на нарушението, а това е станало едва с рапорта на инж. В до началника на РУГ Пазарджик. Следователно, след като времето от 16.08.2003 г. до 04.10.2003 г. се изключва при условията на чл. 194, ал. 3 КТ, от момента на откриване на нарушението - 18.08.2003 г. до налагане на дисциплинарното наказание - 28.10.2003 г., са изминали само 23 дни, като не е изтекъл и пределния едногодишен срок по чл. 194, ал. 1 КТ, считано от датата на извършване на нарушението - 03.07.2003 г. Обосновано се явява и заключението на втората инстанция, че опазването на двете каруци е част от трудовите задължения на П. С., поради което и неизпълнението съставлява нарушение на трудовата дисциплина. Същото, правилно е квалифицирано като тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Законосъобразен е и изводът, че наказанието е съобразено с критериите на чл. 189, ал. 1 КТ. Неоснователно е и оплакването на касатора, че въззивният съд е игнорирал свидетелски показания за здравословното му състояние по време на дружеството, когато са изчезнали двете каруци от пункта на ГПП "Л". Напротив, съдът е обсъдил всички доказателства, имащи отношение към този въпрос, но е приел за недоказано твърдението, че служителят, който се е явил на работа, не е поискал смяна и по време на дежурството, нито по-късно е потърсил медицинска помощ или лечение, да е бил в такова състояние, което да е съставлявало обективна пречка да опази предоставените му вещи. Мотивите на съда са ясни и логични, като могат да се допълнят и с фактите относно местоположението на каруците - в близост до пункта, техните габарити, а и начина, по който са били оставени - със спукани гуми, една върху друга. Дори С. да е имал временно неразположение, то това не би следвало да е пречка за установяване на действията по извозване на каруците. При тези съображения, следва да се приеме, че въззивното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, която се явява неоснователна Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение