Определение № 403 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Д. И. И., чрез адв. Н. К., срещу въззивно определение № 1415/28.05.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1319/2025 г., от Софийския апелативен съд. Жалбоподателят излага съображения за неправилност Насрещната страна П. А. А., чрез адв. Т. П., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Адв. П. моли за определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, взе предвид следното: Д. И. И. предявил против П. А. А. иск за връщане на 1/2 ид.ч. от подробно описан недвижим имот, като получен на отпаднало основание. Посочил квалификация „чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 108 ЗС“. В исковата молба се твърди, че ответникът станал собственик на 1/2 ид.ч. от недвижимия имот „по документи“. Той и дъщерята на ищеца, с която имал намерение да създаде семейство, закупили от трето лице, на 18.10.2013 г., недвижимия имот, за който ищецът дал пазарната цена и платил разноските по прехвърлянето на собствеността. Отношенията между П. А. и дъщерята на ищеца, Д. И., се влошили. Той принудил последната и двете им деца да напуснат жилището в началото на 2023 г. Според ищеца, желанието му да подпомогне П. А. за придобиването на имота е отпаднало, като е възникнал правен интерес от предявяване на иск за „връщане на неоснователно полученото“, което, според петитума, е 1/2 ид.ч. от недвижимия имот. Допълнил е, че след като П. А. е получил 1/2 ид.ч. от имота, без да има договорно основание между него и Д. И. за това, а само и единствено поради желанието на последния да подпомогне материално дъщеря си, то след 2023 г. има нова фактическа обстановка, която попада изцяло в законовата хипотеза „за отпаднало основание“ - моралното основание е отпаднало; 1/2 ид.ч. от апартамента трябва да се върне по силата на закона в собственост на ищеца; съществуващата фактическа ситуация сочи на неоснователно разместване на блага и следва да се коригира от съда, като ответникът бъде осъден да предаде владението на ищеца, тъй като упражнява фактическа власт без основание. Първостепенният Софийски градски съд извършил размяна на книжата и след получаване на отговора от ответника, намерил, че е сезиран с иск по чл. 108 ЗС и оставил без движение производството по делото, като указал на ищеца да уточни придобивното основание на собствеността. С молба от 06.11.2024 г. ищецът уточнил, че предявеният иск е с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД - основанието за престиране на пари от ищеца в полза на ответника било налице, но впоследствие това основание отпаднало, поради което искът е за връщане на неоснователно полученото, което е 1/2 ид.ч. от недвижимия имот. Страната обяснила, че е привързала разпоредбата на чл. 108 ЗС към посочената чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, изхождайки от текста на чл. 57, ал. 1 ЗЗД; “ чисто формално“ ищецът не е придобил собствеността върху процесната вещ. Заявил, че за процесуална икономия „ще оттегли изцяло препратката към исковата претенция по чл. 108 ЗС и ще измени тук по-долу петитума на предявената искова молба като иск единствено по чл. 55, ал. 1 предл. 3 ЗЗД“, като пак, „за процесуална икономия“, предложил спогодба, с която ответникът да бъде задължен да му прехвърли 1/2 ид.ч. от имота, като накрая, „с оглед на горното“, ответникът бъде осъден да върне на ищеца 1/2 ид.ч. от пълния размер на всички суми, заплатени от ищеца за придобиване на съответната идеална част от процесния недвижим имот, а именно сумата от 372 120,63 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното издължаване.“ С определение от 05.03.2025 г. първостепенният съд прекратил производството и върнал исковата молба, като намерил, че производството по делото било образувано по иск с правно осн. чл. 108 ЗС, защото според петитума се иска връщане на владението върху 1/2 ид.ч. от имот, получен на отпаднало основание. Ищецът бил заявил, че го оттегля и поддържал иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, какъвто не бил предявен. Изменение на иска било недопустимо чрез прибавяне едновременно и на ново искане, и на ново основание. Не е ясно какви, в крайна сметка, са съображенията на първостепенния съд да прекрати производството по делото – оттегляне на иска (тогава няма причина да връща исковата молба, както е сторил в диспозитива) или неизпълнение на указанията за уточнение на иска. Въззивният съд потвърдил резултата. Според него в исковата молба няма несъответствие между петитум и изложени в исковата молба факти, и първостепенният съд не е давал указания за отстраняване на такива. Предявеният иск е по чл. 108 ЗС, няма петитум за връщане на дадената от ищеца сума. Ищецът десезирал съда чрез оттегляне на иска и, поради това, правилно СГС е прекратил производството по делото. Друг иск не е предявяван, вкл. и чрез изменение на първоначалния. Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: задължен ли е въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните; след като съдът следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството, съобразно ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК, ТР № 1/19.12.2013 г. и ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГТК на ВКС, то задължен ли е въззивният съд, при констатиране на нередовност на молбата по отношение на задължителните реквизити на исковата молба по см. на чл. 127, ал. 1 ГПК и по-конкретно тези по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, както и на връзката между тях, за редовността на исковата молба, да упражни правомощията си и даде указания за отстраняване на нередовности. Въпросите се основават на съображенията на касатора, че предявеният от него иск е по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – връщане на дадено без основание; съдът е трябвало да остави без движение исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част и петитум, като все още не е проведено и първото по делото открито съдебно заседание, в което съдът да изясни и уточни исканията на ищеца, който има възможност да направи и изявление за изменение на иска. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросите, поставени в изложението към частната касационна жалба имат отношение към съображенията на въззивния съд, но разглеждането им от касационния състав няма да доведе до промяна на крайния резултат. Несъмнено, правната квалификация се дава от съда, въз основа на изложените правопораждащи юридически факти и петитума, като ищецът няма задължение да сочи материалноправната норма, уреждаща спорното право или правоотношение; дори да го стори, няма обвързващ съда ефект. Същото се отнася и до използваните квалификации от страната, които могат да не съответстват по смисъл на вложеното в нормативен акт или на възприетото в правната доктрина. Естеството на извършваните процесуални действия от страните са определя от съда по тяхното съдържание, независимо как самите те ги наименоват, като съдът се произнася, прилагайки относимата правна норма (чл. 7, ал. 1 ГПК). В случая, използваната правна терминология и цитираните материалноправни разпоредби в исковата молба и уточнителната от 06.11.2024 г., са непрецизни, взаимно изключващи се и в голямата си част – неправилни. Иск по чл. 108 ЗС изобщо няма предявен, така че указанията на първостепенния съд за уточняване на същия, чрез посочване на придобивно основание, са неправилни. Липсва и волеизявление на ищеца, което да може да бъде квалифицирано като оттегляне на иск по чл. 232 ГПК. Заявлението му, че „оттегля“ правната квалификация „във вр. с чл. 108 ЗС“ не е молба по чл. 232 ГПК. Това изявление по естеството си няма и никакво отношение нито към квалификацията на предявения от ищеца иск, нито към предмета, с който е сезиран съда. Няма и валидно сезиране на съда по чл. 214 ГПК – допустимо или не. Такова по естеството си не е предложението на ищеца към ответника, съдържащо се в молбата от 06.11.2024 г. – за прехвърляне на 1/2 ид.ч. от имота или за заплащане на дадената от ищеца сума, с която е закупен имота и платени разноските по изповядване на сделката. Не се касае и за противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, както поддържа касатора, а за излагане от него на фактически твърдения, осъществяването на които не би могло да доведе до възникване на защитаваното от ищеца материално субективно право, т.е. при тези твърдения, няма как да се постигне преследвания от ищеца резултат: собственикът на имота и ответник по иска, да му предаде владението върху собствената си 1/2 ид. ч. от недвижимия имот. Този резултат, обаче вече не се и желае от ищеца в следващите инстанции, който счита, че петитум за прехвърляне на собственост или за заплащане на пари е заявил чрез „прибавяне на ново основание към вече съществуващо, заявено с исковата молба по чл. 55, ал. 1 ЗЗД“, чрез молбата от 06.11.2024 г., или че може да се заяви тепърва в първото по делото открито съдебно заседание, или чрез уточняване на исковата молба, която да бъде оставена без движение от СГС, след отмяна на въззивното определение на ВКС. Както стана ясно, изменение на иска не е заявявано (друг е въпросът доколко при изложените в исковата молба фактически твърдения, законът изобщо предвижда търсения от Д. И. резултат и според „изменените“ петитуми). В заключение, допускането на касационно обжалване на въззивното определение по повдигнатите правни въпроси няма да доведе до промяната, според желания от касатора/ищец резултат: разглеждане на иск за връщане на половината от дадените пари за закупуване на имота. Такъв иск не е предявен, а както стана вече ясно, за съда не е имало и задължение да отстранява противоречие между фактически твърдения и петитум на исковата молба, поради което въззивното определение не може да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с указание до СГС за предприемане на действия по чл. 129, ал. 1 ГПК. Съдът преценява редовността на исковата молба и предмета на сезиране към датата на подаване на исковата молба, съответно към датата на отстраняване на констатираните нередовности, ако такива е имало, а не според евентуално бъдещо уточнение/изменение на иска в първото по делото открито съдебно заседание, поради което съображенията на жалбоподателя в този смисъл са неотносими. Адв. Т. П. е поискал определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА (искането е лично, поради което молител се явява адвоката, в качеството му на процесуален представител на страната). По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е записано, че страните „се договарят възнаграждението за предоставената адвокатска помощ да бъде определено от съда за един адвокат, на осн. чл. 38, ал. 2, изр. второ, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗА“. Съдът приема, че адвокат П. е приел да представлява безплатно П. А., който му се явява близък. Доказателства за подобна връзка между тях няма, а във ВКС е висящо Тълкувателно дело № 3/2025 г. пред ОСГТК, по което един от поставените въпроси е: „Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда? При тези данни, произнасянето на настоящия състав по молбата на адв. П. включва преценката доколко той има право да получи възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 3 ЗЗД по настоящото дело, което е зависи от разрешението по цитираното тълкувателно дело. Ето защо, настоящото частно дело следва да бъде спряно само в частта относно разноските по чл. 38, ал. 2 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение