Решение № 5015 от 11.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7323/2025 г.

Производството е по чл. 176 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК. С Решение № 1047/30.01.2026 г. по административно дело № 7323/2025 г., Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, е обезсилил Решение №15028/02.05.2025 г. на Административен съд София - град (АССГ) по адм. дело №10307/2021 г., прекратил е производството по делото и е осъдил касатора да заплати на Агенцията по заетостта (Агенцията) разноски в размер на 200 лева. С молба от 05.02.2026 г., касационният жалбоподател – „Русалка 96 Р 13“ ЕООД, чрез процесуален представител, иска на основание чл. 176, ал. 1 АПК допълване на постановеното по настоящото дело решение, като е развил съображения, че съдът не се е произнесъл по всичките му искания – като не е върнал делото на съда за продължаване на съдопроизводствените действия. В допълнителна молба от 10.02.2025 г. сочи, че доводите за допълване на решението на съда са изложени в частната жалба, с която е обжалвано съдебното решение. В допълнителната молба касаторът цитира разпоредби от сключения между страните договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, както и разпоредбите на чл. 61, чл. 62, чл. 64 и чл. 27, ал. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ), свързани с верификацията на разходи. Твърди, че е налице ново обстоятелство, тъй като Върховният административен съд за първи път е приел, че исканията за плащания до Агенцията по заетостта са постъпили при органа. Моли съда да допълни решението си като върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С молбата от 10.02.2026 г. се прави и искане за изменение на решението в частта за разноските, като Агенцията по заетостта бъде осъдена да заплати всички направени от дружеството съдебни разноски. В условията на евентуалност, касаторът моли съда да върне делото на административния орган за „отпочване“ на верифициране, тъй като още в първото дело пред гражданския съд насрещната страна е твърдяла, че не е извършено верифициране. Ответната страна – Агенцията по заетостта, чрез процесуален представител, оспорва молбата и счита същата за неоснователна. В подадения до съда отговор от Агенцията от 20.02.2026 г. е инкорпорирана и молба от Агенцията по заетостта, с която на основание чл. 248 ГПК е направено искане съдът да измени съдебното решение, като присъди на Агенцията и направените пред първата инстанция съдебни разноски, които са доказани и своевременно поискани. Ответната страна - „Русалка 96 Р 13“ ЕООД изразява становище за неоснователност на искането за присъждане на разноски за първата инстанция на ответника. Счита същото за неоснователно и моли съда да го отхвърли като неоснователно. По искането с правно основание чл.176, ал.1 АПК: Искането за допълване на решението е процесуално допустимо, като подадено в преклузивния едномесечен срок по чл. 176, ал. 1 АПК от активно легитимирано за целта лице - страна по делото, но разгледано по същество, е неоснователно. Съгласно чл. 176, ал. 1 АПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й оспорване. С решението, чието допълване се иска, Върховният административен съд (ВАС) е извършил проверка на валидността, допустимостта и правилността на решението на АССГ, а с диспозитива се е произнесъл по целия предмет на спора, като е обезсилил съдебното решение и е прекратил производството. ВАС е изложил следните съображения защо намира решението на АССГ за недопустимо: „Настоящият състав на касационната инстанция счита, че не са налице процесуалните предпоставки за допустимост на предявения иск с правно основание чл.19ж, ал. 1 АПК. По делото е установено безспорно, че Договор за осигуряване на заетост ОЗ-ХУ-01-01-1171#6/27.11.2018 г. е прекратен с писмо от 30.05.2019 г., връчено на управителя на дружеството на 01.07.2019 г. По делото няма данни да са постановени изрични откази по предявените от дружеството искания за плащане за месеците март, април, май и юни 2019 г. В случая ищецът е разполагал с правната възможност да оспори пред съд мълчаливия отказ на ответника да извърши плащане по предявените искания за плащане за месеците март, април, май и юни 2019 г., който представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК, поради което претенцията за плащане на същите суми, предявена по исков ред на осн. чл. 19ж, ал. 1, пр. 2 АПК, е недопустима. Законът не предвижда алтернатива за доставчика на услуга – бенефициер, да предяви искането си за плащане директно пред съда, а гарантира право на защита пред съд срещу административните актове, постановени в производство по одобряване на плащането. Безспорно е, че сключеният между страните в производството договор има характеристиките на административен договор по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗУСЕФСУ, а правоотношенията между тях са се развивали в нормативната рамка, очертана от ЗУСЕФСУ. Договорът е сключен по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ 2014-2020, която се финансира от Европейския социален фонд, т.е. от фонд по чл. 1, ал. 2 ЗУСЕФСУ. От горното следва, че ЗУСЕФСУ намира приложение досежно правното регламентиране на отношенията между страните по делото, включително във връзка с плащанията в рамките на процесната процедура за директно предоставяне на безвъзмездна помощ по програмата. Според разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗУСЕФСУ, междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи, а в чл. 64 ЗУСЕФСУ са очертани предпоставките при които административният орган може да откаже верифициране на плащане, както и правото на съдебно оспорване на отказите за верификация (плащане) по реда на чл. 27, ал. 1 ЗУСЕФСУ. В тази връзка, актовете на УО, с които се одобрява или отказва плащане по даден проект (включително и мълчаливия отказ за плащане) представляват по своята същност индивидуални административни актове, съдържащи властнически волеизявления, като в този смисъл и съгласно чл. 27, ал. 1 ЗУСЕФСУ, подлежат на оспорване пред съд по реда на АПК. В случая, както се посочи по-горе, ответникът не се е произнесъл по подадените искания за плащания за месеците март, април, май и юни 2019 г. и по отношение на тези искания за плащане е формиран мълчалив отказ. По делото няма данни мълчаливият отказ за плащане да е оспорен по съдебен ред, но като индивидуален административен акт, същият е подлежал на съдебен контрол за законосъобразност. Предвиденият ред за защита чрез предявяване на жалба срещу издадения отказ, изключва процесуалната възможност за подаване на иск по реда на АПК за изплащане на отказаната сума, респ. чрез иницииране на исково производство ищецът не може да замести и преодолее последиците от постановения отказ за плащане. Одобряването на плащане при изпълнение на проект, финансиран със средства от фондовете по чл. 1, ал. 2 ЗУСЕФСУ, е предпоставено от преценката на управляващия орган за допустимост в съответствие с нормативно регламентираните условия. Законът не предвижда алтернатива за бенефициера да предяви искането си за плащане директно пред съда, а гарантира право на защита срещу административните актове, постановени в производство по одобряване на плащанията. Правната възможност за оспорване на отказа за плащане по реда на чл. 27 ЗУСЕФСУ е отрицателна процесуална предпоставка, процесуална пречка, за предявяване на осъдителен иск по чл. 19ж, ал. 1 АПК за същата сума. Пропускът на административният съд да констатира недопустимост на предявения иск предвид изложените доводи, е довел до постановяване на недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили на осн. чл. 221, ал. 3 АПК, а съдебното производство да се прекрати. Недопустимостта на съдебното производство прави ненужно обсъждането на останалите доводи на касатора и възраженията на ответника по съществото на спора.“ ВАС изрично е посочил, че търсената от касатора защита чрез предявяване на иск с правно основание чл.19ж АПК е недопустима, доколкото са били налице други способи за защита (като напр. обжалване на мълчалив отказ за произнасяне по искания за плащане или на изричен такъв, ако е налице произнасяне по искането за плащане). По делото няма данни касаторът да се е възползвал от другите способи за защита. Евентуалното пропускане на сроковете за оспорване на мълчалив или изричен отказ за плащане не води до възможност за използване на защитата по чл.19ж АПК. ВАС е приел, че съдебното производство е било недопустимо и първоинстанционният съд е следвало да прекрати съдебното производство, защото касаторът вместо да предявява иск с правно основание чл. 19ж АПК е следвало да обжалва мълчалив (изричен) отказ по заявените от него искания за плащания. Дали действително е подал заявленията за плащания за месеците май 2019 и юни 2019 г. (както той твърди) е факт, който е следвало да се установи именно в производството по оспорване на мълчалив отказ (но такова оспорване липсва). Никъде в исковата си молба или в някоя от по-късно подадените от него молби до съда той не е заявил, че оспорва мълчалив отказ за произнасяне по неговите искания за плащания. Неговите твърдения и доводи са единствено за неизпълнение на договорни задължения от страна на административния орган по административен договор (чл. 19ж, ал. 1, пр.2 АПК) и относно това какъв е конкретният размер на дължимата от органа сума – т.е. това са факти, които се установяват в едно исково производство. Няма как касационната инстанция да върне делото на съда и да го задължи да се произнася по жалба на касатора срещу мълчалив отказ на органа по неговите заявления, без да има и най-малката индикация по делото, че последният обжалва мълчалив отказ. Отделен въпрос е дали са били спазени сроковете по чл. 149, ал. 2 АПК за обжалване на мълчалив отказ, но този въпрос не стои пред настоящата съдебна инстанция, тъй като не е бил предмет на първоинстанционното производство. Самият касатор в касационната жалба изрично посочва многократно, че неговото искане до първоинстанционния съд е иск (по чл.19ж, ал. 1, пр. 2 АПК), а не жалба, както неправилно е посочил съдът. Настоящата съдебна инстанция е приела, че образуваното пред АССГ съдебно производство по иск с правно основание чл.19ж, ал. 1, пр.2 АПК, е било недопустимо, обезсилила е първоинстанционното решение и вместо АССГ е прекратила производството по делото. В случая производството пред първата инстанция е прекратено изцяло и е недопустимо да бъде върнато делото на съда за продължаване на съдопроизводствените действия. Неправилно предприетата съдебна защита (предявеният иск с правно основание чл. 19ж, ал. 1, пр. 2 АПК) не е по вина на съда, а по вина на самия касатор, който не е определил правилно и вероятно своевременно предмета на своето искане до съда. Без значение в случая е дали първоинстанционното решение е било правилно или не. При положение, че то е било недопустимо, касационният съд го обезсилва и не се произнася по неговата правилност, защото недопустимостта е по-тежкият порок и налага обезсилване на съдебното решение. От изложеното до тук следва, че съдът се е произнесъл по целия предмет на спора. Решението, чието допълване се иска, се явява пълно, понеже изчерпва предмета на делото и никоя част от спора не е останала висяща. По искането на касатора с правно основание чл. 248 ГПК: Съдът намира искането за допустимо, но за неоснователно предвид крайния изход на спора – решението е благоприятно за Агенцията по заетостта и неблагоприятно за касатора, следователно същият няма право на съдебни разноски. По искането на ответника с правно основание чл. 248 ГПК: Съдът намира същото за допустимо и основателно предвид крайния изход на спора. Претенцията на ответника за присъждане на съдебни разноски пред първата инстанция е била направена своевременно и първата инстанция е присъдила съдебни разноски. Касационната инстанция е обезсилила решението на АССГ в цялост. Като резултат съдебното решение е благоприятно за ответника, но касационният състав е пропуснал да присъди съдебни разноски за първата инстанция. По делото са представени доказателства за платени от ответника депозити за вещи лица в размер на 600 лева, липсват доказателства за изплащане на допълнителния депозит в размер на 1026 лева. На ответника следва да се присъди и юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция, което съдът определя на 200 лева, предвид разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Ето защо касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника допълнителни разноски за първата инстанция в общ размер на 800 лева. Така общият размер на съдебните разноски за двете инстанции възлиза на 1000 лева. По изложените съображения решението на касационната инстанция, в частта за разноските, следва да се измени, като дружеството бъде осъдено да заплати на Агенцията по заетостта разноски по делото в размер на 511,29 евро - представляващи евровата равностойност на 1000 лева (превалутирани съгласно чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България), вместо присъдените 102,26 евро (сто и две евро и двадесет и шест евроцента), представляващи евровата равностойност на 200 лева. Така мотивиран и на основание чл. 176, ал. 2 АПК и чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав,