Определение № 632 от 28.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4961/2017 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. първо, предл. първо ГПК. Образувано е по частната жалба на Б. С., с българско име Б. С. С., представляван от адв. П. В., против определение № 3433 от 23 октомври 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 4688/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е оставена без разглеждане частна жалба на С. срещу разпореждане № 25905/09.06.2017 г., постановено по гр.д. № 3043/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искане за продължаване на срок. В частната жалба се заявява, че въззивното определение е неправилно, тъй като е немотивирано и бланкетно. С обжалваното определение апелативният съд в [населено място] приема, че актовете на съда, с които се отказва продължаването на процесуален срок, не подлежат на обжалване. Изводът е сторен във връзка с развитието на делото: предявен е иск от Б. С. С., без гражданство, срещу Летище „Ф. Ш.“ в [населено място], Полша, с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 30000 лева обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат на противоправни действия, извършени от служителите на ответника. С разпореждане от 19 април 2017 г. първата инстанция е оставила исковата му молба без движение с указания за отстраняване на констатираните в нея нередовности. С молба от 15 май 2017 г. ищецът е депозирал молба за продължаване на указания му с разпореждането срок за отстраняването на нередовностите, която съдът е оставил без уважение с разпореждане от 9 юни 2017 г., предмет на обжалване пред въззивния съд. Съдът още сочи, че съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона, а обжалваното разпореждане не попада в която и да било от двете изрично и императивно уредени от процесуалния закон хипотези. Частната жалба е неоснователна. Разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК изчерпателно урежда подлежащите на обжалване определения и разпореждания на съда пред въззивна инстанция. Процесуалното право на обжалване законът предоставя в случаите, в които ходът на делото е преграден и то не може да постигне предназначението си да разреши поставения за разглеждане от съда спор за субективно материално право, или в случаи, изрично предвидени в друга разпоредба на закона. Основателно въззивният съд е приел, че правото на жалба срещу актовете на съда, с които се отказва продължаването на пропуснат срок, не е изрично предвидено в правилата на процесуалния закон, поради което и първоинстанционното разпореждане на съда, с което оставена без уважение молбата на ищеца в този смисъл, не подлежи на обжалване. Изрично указание за обжалваемостта на тази категория определения или разпореждания на съда липсва в разпоредбата на чл. 63 ГПК, което потвърждава, че изцяло в прерогативите на съда, пред който следва да се извърши съответното процесуално действие, е дали да уважи молбата за продължаване на срока, и неговата преценка не подлежи на инстанционен контрол. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,