Определение № 1718 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 688/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат З. Т. лично и като процесуален представител на синдика на „Еър Лоджистикс Лимитид, Инк.“ /н/, САЩ, „Рудерсдал“ ЕООД, „Ол сийз пропърти 2“ ООД и „Асет мениджмънт“ ЕАД срещу определение №522 от 27.02.2024 г. по в.ч.т.д.№413/2024 г. на САС. С обжалваното определение е оставено без уважение искане за отправяне на преюдициално запитване и е потвърдено определение №204 от 05.01.2024 г. по гр.д.№5232/2022 г. на СГС, с което е прекратено производството и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд София – град. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на СЕС и ВКС: 1. Определянето и ролята на приложимото право към спорната мярка „събиране на задълженията към КТБ, за което са употребени задграничните фондове на Еър в КТБ“, и на основанията, въз основа на които следва да бъде отхвърлена релевантността на правото на ЕС за разглеждането и произнасянето на спора относно подсъдността на предявените в гр.д.№ 5232/2022 искове. 2. Значението на автономните понятия – „парични средства, с частноправен произход, намиращи се в разположение на държавата“; „предоставяне на предимство по селективен признак, за което се използват средства на разположение на държавата“; „дългове под контрола на държавата“; „публични мерки за облекчаване активите на банката“; „оператор в условията на пазарна икономика (ОУПИ)“, „мярка за разпределяне на имуществото в международното производство по несъстоятелност“ - за определянето на връзката на исковете с частното, съответно с публичното право, и съответно на това, за разглеждането и произнасяне на повдигнатия спор относно подсъдността на гр.д.№ 5232/2022. 3. Приложимостта на механизма на преюдициалното тълкуване от чл.267 ДФЕС в производството по разглеждане и произнасяне на спор за подсъдност на искове за вреди от нарушаване правото на ЕС, и допустимите дерогационни основания, който изключват неговото приложение. 4. Изведеният в чл.6, §1 ЕКПЧ и в чл.47 Хартата принцип за „преразглеждане на спора“, и разпоредбите от Регламентите, имат ли характера на процесуални правила от общностното право, с пряк и задължителен ефект за държавите - членки на ЕС и за националните съдилища, и същите намират ли приложение при разглеждането и произнасянето на повдигат пред тях спор за юрисдикционността на исковете на международното производство по несъстоятелност за вреди от нарушаване на това право. 5. Релевантните фактически и правни основания, въз основа на които нарушаването на доверителните отношения от съхранението, управлението и разпореждането със задграничните фондове на Еър в КТБ, се определя като тясно свързано с „надзорните правомощия и дейност на БНБ в областта на банките и банковите активи”. 6. В контекста на Регламентите, как следва да се тълкува и прилага „принципът за национална автономност”, и задължени ли са националните съдилища да приложат изведените в тях понятия и критерии при определянето на естеството на исковете и на приложимия към тях процесуален закон, в случаите, когато трябва да разгледат и да произнесат спор, в основата на който стоят релевантни за тези Регламенти обстоятелства. 7. Обусловено ли е определянето на приложимия национален процесуален закон - ГПК, АПК, ЗОДОВ, ЗДП, от приложимото право към основополагащите спора в делото обстоятелства, и допустимо ли е естеството и юрисдикционноста на този спор да се определи независимо от и въпреки това приложимо право. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно, като иска от съда да отправи преюдициално запитване в контекста на поставените въпроси. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е изложил съображения, че институтът на извъндоговорната отговорност на държава членка за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС, е част от това право, като този принцип трайно е прилаган от СЕС в неговата практика. Посочил е, че в българското национално право, със Закона за изменението и допълнението на ЗОДОВ, също е предвидена възможност за търсене отговорност от Държавата за нарушение правото на ЕС, ДВ, бр. 94 от 2019 г. - чл.2в ЗОДОВ, който урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за съществено нарушаване правото на ЕС. Изразил е становище, че правото на ЕС не съдържа норми относно процесуалните правила за разглеждане на исковете за вреди от нарушаване на правото на ЕС, поради това: съобразно принципа за процесуалната автономия, който произтича от чл.19, §1, ал.2 ДЕС, всяка държава членка трябва да уреди във вътрешния си правов ред процесуалните правила, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на ЕС; съобразно принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4 §3 ДЕС, тези национални съдопроизводствени правила следва да не бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства (принцип на равностойност) и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност). Счел е, че като част от тези процесуални правила са и въпросите за подсъдността на иска, както и това кой държавен орган следва да представлява Държавата, при спазване на посочените два принципа. Анализирайки процесуалните правила в българския правопорядък, предвидени в ЗОДОВ и в АПК - чл.2в, ал.1 ЗОДОВ и чл.203 АПК, както и наведените от ищците твърдения и петитум на исковата молба пред първата инстанция и нейните уточнения (въпреки липсата на уточнение дали установителният петитум касае отделно предявен иск или просто съдържа искане съдът да установи твърдените нарушения като част от деликтния фактически състав на осъдителния иск), е достигнал до извод, че следва да се приеме, че предявеният осъдителен иск е такъв по чл.2в ЗОДОВ – иск за заплащане на обезщетение от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, за което отговаря Държавата. Намерил е, че в случая е допустим осъдителен иск срещу БНБ като процесуален субституент на Държавата, като за разрешаване на спорния в настоящото производство въпрос дали спорът следва да бъде разгледан по реда на АПК (от административен съд) или по реда на ГПК (от гражданския съд) следва да се отговори на въпроса дали твърдените от ищците вреди са причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на БНБ и нейни длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност или пък са от друга дейност, която не попада в посочената. Разглеждайки разпоредбите на чл.2, ал.6 ЗБНБ, чл.79, чл.13, чл.36, чл.115, чл.116 и чл.151 ЗКИ, е приел че при упражняване на надзора върху останалите банки в страната БНБ не действа в отношения на равнопоставеност, а в отношение на власт и подчинение, като осъществява предоставени й по силата на закона властнически правомощия, което е основание тази й дейност да бъде определена като административна такава. С оглед на това е счел, че отговорността за вреди при или по повод извършването на тази дейност попада в хипотезата на чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ, при който определящото за възникването на отговорността е това дали вредите са причинени при или по повод на изпълнение на административна дейност, а не от мястото на органа в структурата на държавните органи. Предвид изложеното и тъй като се сочи от ищците, че вредите са причинени именно при упражняване от БНБ на възложената й от закона надзорна дейност (чрез две решения на УС, с които се дават разпореждания и/или разрешения от БНБ относно дейността на КТБ и чрез бездействия на служителите на банката да упражнят дължимия от тях контрол), е достигнал до извод, че няма съмнение, че става дума за вреди, причинени при осъществяване на административна дейност, поради което и исковете за заплащане на обезщетение за вреди от тази дейност, за която се поддържа да е в нарушение на правото на ЕС, следва да бъдат разгледани от компетентния Административен съд – София, както правилно е приел и първоинстанционният СГС. Посочил е, че твърдението на жалбоподателите, че сочените от тях две решения на УС на БНБ водели до предоставяне на капиталова инжекция или още до нерегламентирана държавна помощ е относимо към съществото на спора и е установимо при разглеждане на въпроса дали действително с тези актове на УС на БНБ е нарушено правото на ЕС по съществен начин, а не към процесуалноправния въпрос относно подсъдността /дейността на БНБ е основно контролна и с властнически характер, поради което и евентуалният правен ефект (нерегламентирана държавна помощ) на издадените при упражняването й актове не променя характера й на административна дейност/. В този смисъл е изложил съображения за неоснователност на позоваването на правото на ЕС, касаещо свободното движение на капитали и забраната за предоставяне на държавна помощ, както и позоваването на автономни за правото на ЕС понятия, тъй като същото не съдържа норми, относими към въпроса за подсъдността на делото пред националните съдилища, освен неговите принципи на равностойност и ефективност, които принципи са изцяло съобразени в посочените по-горе национални процесуални норми от ЗОДОВ и АПК, предвиждащи ред за разглеждане на исковете за вреди срещу Държавата от нарушение на правото на ЕС, идентичен с реда за разглеждане на сходните производства за отговорността на Държавата за вреди от нарушения на вътрешното право. По отношение на исканията за преюдициално тълкуване по различни въпроси, е счел че същите следва да се квалифицират като такива за отправяне на преюдициално запитване пред СЕС, който единствен е компетентен да тълкува по задължителен начин правото на ЕС в производството по чл. 267 ДФЕС, но тъй като едно от условията такова преюдициално запитване да бъде отправено е същото да има връзка с въпроса, който се разглежда по делото, а в случая този въпрос не е обусловен от понятията и въпросите, които жалбоподателят поставя, е приел, че преюдициално запитване не следва да бъде отправяно по реда на чл. 267 ДФЕС. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси /доколкото изобщо може да се приеме, че такива са формулирани/ са израз на поддържаната от частния касатор теза, че правото на ЕС определя процесуалните правила, които държавите-членки следва да прилагат при разглеждането на иск за обезщетение на вреди от нарушение на правото на ЕС, с които правила въззивният съд не се е съобразил при решаване на въпроса относно компетентния съд, който следва да разгледа предявените по реда на ЗОДОВ искове срещу БНБ. Следва да се посочи обаче, че развитата от частния касатор теза, не намира опора нито в конкретна разпоредба от правото на ЕС, нито може да бъде изведена от практиката на съда на ЕС. Съгласно чл.19, ал.2 ДЕС, от който произтича и принципът на процесуална автономия, държавите-членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Според посочения принцип, всяка държава-членка следва да уреди във вътрешния си правен ред компетентните юрисдикции и да определи процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза /решения по дела C-213/89, C-312/93, C-13/01/. При определянето им всяка държава-членка е обвързана от принципите на равностойност, ефективност и правна сигурност. Принципът за равностойност изисква процесуалните средства за защита срещу нарушаването на правото на ЕС да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право /решение по дело С-26/95/, а приложимите национални процесуални правила следва да се прилагат по еднакъв начин за исковете и жалбите, основаващи се на правото на Съюза и за исковете и жалбите, основаващи се на вътрешното /решения по дела С-231/96, С-326/96, С-78/98 и др./. Принципът за ефективност, изрично закрепен в чл.47 от Хартата и провъзгласен в чл.6 и чл.13 ЕКПЧ, изисква националните процесуални правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза /решения по дела С-199/82 и С-93/12/. Принципът за правната сигурност, основен на правото на ЕС, изисква правните норми да са точни и ясни, а от друга страна, прилагането им да е предвидимо за лицата, до които се отнасят /решение по дело С-201/08/. При постановяване на обжалваното определение, прилагайки процесуалните правила, предвидени в ЗОДОВ и в АПК - чл.2в, ал.1 ЗОДОВ и чл.203 АПК /които са изцяло съобразени с визираните принципи/ и вземайки предвид наведените от ищците твърдения и петитум на исковата молба пред първата инстанция и нейните уточнения, въззивният съд се е съобразил изцяло със съществуващата практика на съда на ЕС и на ВКС, поради което по тези въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. Не следва да бъде отправяно и преюдициално запитване, предвид наличието на многобройна практика на СЕС, с която се дава недвусмислен отговор на въпросите относно процесуалните правила, по които държавите членки следва да разглеждат исковете за заплащане на обезщетение от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, за което отговаря Държавата. В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение