Определение № 353 от 07.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2012 г.

Образувано е по частна жалба на О. Р. О., подадена чрез процесуалния му представител адв.К.К. срещу определение № 130 от 06.03.2012 г. по т.д.№ 574/2011 г. на Варненския апелативен съд, с което е оставена без разглеждане молбата му по чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските. В частната жалба са въведени оплаквания за постановяване на обжалваното определение в нарушение на процесуалния закон – основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяната му като неправилно. Ответната страна Н. С. Д. изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, като взе предвид доводите във връзка с инвокираното оплакване съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК и данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С решението по т.д.№ 574/2011 г. предявеният срещу настоящия жалбоподател иск по чл.45 ЗЗД е отхвърлен изцяло – въззивният съд отменил първоинстанционното решение в частта, с която на ищеца Н. С. Д. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди и отхвърлил иска за сумата 30 000 лв., като потвърдил решението на окръжния съд в отхвърлителната му част. При постановяване на решението Варненският апелативен съд пропуснал да се произнесе по заявеното с въззивната жалба искане на ответника за присъждане на разноски за двете инстанции. С молба, подадена в срока по чл.248, ал.2 ГПК частният жалбоподател поискал от съда да допълни решението си в частта за разноските, като му присъди направените такива пред двете инстанции в размер общо на 2 100 лв., от които 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение и 600 лв. за държавна такса. С обжалваното определение съставът на апелативният съд оставил без разглеждане молбата на настоящия жалбоподател по съображения, че след като до приключване на последното заседание във въззивното производство същият не е представил списък по чл.80 ГПК, то съобразно правилото на чл.80, пр.2 ГПК той няма право да иска изменението му по реда на чл.248 ГПК. Изводът на въззивния съд относно процесуалната недопустимост на молбата по чл.248 ГПК, обоснован с нормата на чл.80 ГПК е направен в нарушение на процесуалния закон. Съчетаното тълкуване на разпоредбата на чл.80 ГПК и тази на чл.248, ал.1 ГПК дава основание да се приеме, че липсата на списък по чл.80 ГПК съставлява процесуална пречка да се иска изменение на решението в частта за разноските чрез пререшаване на въпроса за размера им, но не и за допълването му при пропуск на съда да се произнесе по отговорността за тях, което му задължение произтича от императивната разпоредба на чл.81 от ГПК при своевременно заявено искане за тяхното присъждане. Като е приел противното, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото да се върне на същия съд и състав за произнасяне по същество по искането за допълване на решението му в частта за разноските. След приключване на производството по чл.248 ГПК и администриране на подадената срещу въззивното решение касационна жалба, делото да се върне обратно на Върховния касационен съд. Водим от горното състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение