Решение № 163 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 676/2009 г.

Решение № 163 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 676/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 от ГПК. С определение № 828 от 3.08.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 69 от 22.12.2008 г. по гр. д. № 1425/2006 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК-2 състав, с което е обезсилено решение № 22 от 7.03.2003 г. по гр. д. № 1270/1999 г. на СГС, IГО-3 състав, с което М. на к. е осъдено да отстъпи собствеността и предаде владението на Синдиката на б. у. върху следния недвижим имот - масивна административна сграда на 6 етажа, находяща се в гр. С., пл. "С" № 11, без двата киносалона, магазина и обслужващите помещения към тях, намиращи се в партера и сутерена на сградата, построена в парцел ****, кв. 402 по плана на гр. С., м. "Ц" с площ от 1 000 кв. м. по плана на 1939 г. С решението е осъдена и С. Община, район"С" да отстъпи собствеността и предаде владението на Синдиката на б. у. върху следния недвижим имот - двата киносалона, магазина и обслужващите помещения към тях, намиращи се в партера и сутерена на сградата, находяща се в гр. С., пл. "С" № 11. Касационното обжалване е допуснато до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с поставените процесуалноправни въпроси относно характера на указанията, дадени от Върховния касационен съд при предходно разглеждане на делото и относно правомощията на въззивния съд и по точно- кога въззивния съд може да обезсили решението на първоинстанционния съд имайки предвид разпоредбите на чл. 208 ГПК (отм.), както и по материалноправните въпроси - намира ли приложение изменението на отмяна действието на Закона за ДЗИ при реституцията за образуваните преди ТР на ОСГК № 6/05 г. случаи и важат ли измененията по ЗОСОИ във връзка със ЗВСОНИ при условията на чл. 188 ГПК (отм.) за заварените случаи. За да се произнесе по жалбата Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение съобрази следното: Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на собствеността и предаване на владението на недвижим имот, находящ се на бул. "С" № 11 на ищеца, който е правоприемник на Учителска взаимоспомагателна и спомагателна каса, която е закупила имота с две сделки от 1909 г. и 1924 г. Тъй като имотът неправилно е актуван като държавен и основанието за актуването му е отпаднало, а е налице мълчалив отказ за деактуването му, спорът за материалното право на собственост е висящ. При първоначалното разглеждането на делото с решение от 28.02.2005 г. по гр. д. № 1518/03 г., поправено с решение от 31.05.2005 г. въззивният съд е отхвърлил иска по отношение на С. о. за предаване владението върху двата киносалона. На базата на съвкупен анализ на писмените доказателства и проследявайки законодателството от 1934 г. насам, уреждащо статута на взаимоспомагателната каса, както и реорганизацията на професионалните организации и преминаване на имуществата им към новоучредените или към ДЗИ с оглед предмета на дейността им, съдът е установил, че недвижимото имущество на касата не е било необходимо за покриване на загуби и недоимъци, липсва фактическо предаване на имуществото на ДЗИ-ЦУ, а към 1950 г. наемите за сградата са събирани от касата, поради което имотът не е преминал към държавата, а Синдикатът на б. у. е активно материалноправно легитимиран по ревандикационния иск. Установил е, че двата киносалона са включени в капитала и се ползват от "С" ЕАД, а магазина от "Ф"АД на базата на актовете за държавна и общинска собственост, а останалата част от сградата е предоставена за ползване на М. на културата. За да отхвърли иска по отношение на двата киносалона съдът е приел, че липсват данни от които да се установи, обектите да са били общинска собственост, да са владяни от общината, да е налице правоприемство, както и че сегашния владелец противопоставя права, придобити от държавата. По жалби на страните, ВКС се е произнесъл с решение № 823/06 от 31.07.2006 г. по гр. д. № 20/2006 г. и е приел, че въззивният съд е постановил решението си по нередовна искова молба, която не съдържа пълно и точно изложение на правопораждащите юридически факти, от които ищецът извлича защитаваното субективно материално право, като предмета на спора не е изяснен и в хода на процеса по реда на чл. 109, ал. 2 ГПК (отм.), а именно: не е изяснено твърди ли се реституция изобщо и ако се твърди при условията на коя от хипотезите на закона, за което не са изложени конкретни факти и са налице две противоречиви твърдения - собствеността е възстановена по силата на ЗВСОНИ и собствеността е останала на професионалната организация и не е преминала към ДЗИ, тъй като имотът не е бил необходим за покриване на недоимъци. При новото разглеждане на делото е постановено въззивното решение, което е предмет на допуснатата до разглеждане касационна жалба. Съгласно указанията досежно редовността на исковата молба въззивният съд е оставял три пъти производството без движение. За да обезсили решението съдът е приел, че ищецът е заявил и поддържал четири групи фактически твърдения/обективно съединени искове/, налагащи различна правна квалификация, което е недопустимо, тъй като са основани на взаимноизключващи се и противоречащи факти, което не позволява да се разграничи конкретния правен спор и да се определи неговия предмета, а това от своя страна затруднява и защитата. По приложението на чл. 218з ал. 1 ГПК /отм./ Съгласно чл. 218з ал. 1 ГПК (отм.)указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който делото е върнато. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да извърши тези процесуални действия, които са предписани от касационния съд или да провери възраженията и доводите на страните, необсъдени при първото разглеждане на делото. Дейността на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение до разрешаването на материалноправния спор. Правната квалификация на претендираното материално право се определя от съда, в чиито правомощия е да субсумира наведените правно-релевантни факти към съответната правна норма. За тази цел исковата молба, с която се въвежда спорния предмет, следва да отговаря на изискванията на чл. 98 и чл. 99 ГПК (отм.) за задължителните реквизити. Когато обаче е налице несъответствие в претендираното материално право и вида на търсената защита, посочена в петитума, съдът е длъжен да остави исковата молба без движение за привеждане в съответствие основанието на иска към петитума, който ще очертае границите на решаващата му дейност. Отстраняването на дефектите на исковата молба пред въззивния съд се отнася до всички нейни реквизити посочени в разпоредбите на чл. 98 и чл. 99 ГПК (отм.)при съобразяване, че когато се уточнява основанието, петитумът или страните по делото, то не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред тази инстанция в нарушение на чл. 116 и чл. 117 ГПК (отм.). В зависимост от изпълнението на указанията му съдът ще разгледа основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното решение и ще прекрати производството по делото. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че указанията на съда за уточняване на иска са изпълнени, като е индивидуализиран предмета на спора и са изложени обстоятелствата на които се основава искът, като петитум е съответен на фактическите твърдения. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира релевираните касационни оплаквания за основателни. С исковата молба и молбите уточнения в хода на съдебния процес, ищецът е поддържал, че е собственик на недвижим имот, представляващ масивна административна шест етажна сграда, построена в парцел ****, кв. 402 по плана на гр. С., м. "Ц" и находящ се на бул. "С" № 11,като правоприемник на Учителска взаимоспомагателна и спомагателна каса, която е закупила имота с две сделки от 1909 г. и 1924 г. На сградата е извършено надстрояване през 1934 г. и до настоящия момент съществува непроменена. Тя не е преминала към ДЗИ за покриване на недоимъци по приетите застраховки, нито е предадена на държавата, поради което е останала собственост на ищеца. Имотът бил актуван за държавен без да е налице каквото и да е материално-правно основание, легитимиращо държавата като собственик на редовен придобивен способ, поради което собствеността и владението се възстановява по силата на закона. И тъй като е налице мълчалив отказ за деактуването му, ищецът претендира по исков ред защита на накърненото му материалното право на собственост. При така въведените твърдения, въззивният съд е следвало да разгледа спора по същество, като се произнесе относно основателността или неоснователността на иска, съобразявайки допълнителните уточнения относно конкретните факти, съобразени с изменените във времето реституционни закони, а именно, че собствеността върху всички имоти одържавени по посочените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ отчуждителни закони, които съществуват реално към момента на влизането на този закон в сила е възстановена още от деня на влизането на закона в сила. Това означава, че от този ден имотите са престанали да бъдат собственост на държавата и са престанали да представляват част от дълготрайните активи на дружествата, независимо дали дружествата са изпълнили задължението си да ги отпишат от активите си, защото отписани или не, те вече не са част от активите на държавните и общински предприятия и по отношение на тях не са налице условията на чл. 18 от ЗППДОП. Още повече, че след изтичане на законоопределения срок при третото обездвижване на производството, съдът е продължил процесуалните действия по събиране на доказателства, имащи отношение към твърденията и доводите на ищеца за притежаваните от него вещни права. Несъобразявайки изложеното, а приемайки, че искът е недопустим, тъй като ищецът е заявил и поддържал четири групи фактически твърдения/обективно съединени искове/, основани на взаимноизключващи се и противоречащи факти налагащи различна правна квалификация и не позволяващи определяне предмета на спора, без да изложи никакви мотиви, което представлява съществено процесуално нарушение, което не може да бъде отстранено в настоящата инстанция, въззивният съд е постановил неправилно решение. С оглед изложеното, постановеното решение следва да бъде отменено при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК и делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане, като се отстранят допуснатите съществени процесуални нарушения. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о.