Решение № 7493 от 06.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2470/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Ц. К., чрез процесуален представител, срещу решение № 11697 от 23.12.2025 г., постановено по адм. д. № 1858/2025 г. по описа на Административен съд (АС) – Пловдив. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на П. Ц. К. против решение № 283/02.08.2023 г., постановено от петчленен разширен заседателен състав при Комисия за защита от дискриминация, по преписка № 172/2021 г., с което: е установено, че Директор на Технически университет София - филиал Пловдив - В. Н. Н. не е допуснал нарушение на забраната за дискриминация по смисъла на чл. 4, ал.2 от ЗЗДискр. във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. спрямо П. Ц. К., в качеството на жалбоподател, на основата на признаци „лично положение“ и „обществено положение“, и не е извършил нарушение на разпоредби на Закона за защита от дискриминация спрямо П. Ц. К., въз основа на членуване в синдикална организация по смисъла на чл. 8, ал. 3 от Кодекса на труда във връзка с упражняване правото на труд; оставена е без уважение жалба с вх. № 44-00-1411/27.04.2021 г. и допълнение с вх. №44-00-1789/25.05.2021г. по описа на КЗД, подадени от П. Ц. К.. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че първоинстанционният съд е приложил неправилно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 9 ЗЗДискр., поради липсата на проведено доказване на база сравнение между начина, по който жалбоподателката е третирана и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение като нея. Счита, че първоинстанционният съд не е извършил самостоятелен анализ дали описаното в жалбата поведение представлява тормоз. Твърди, че съдът без провеждане на подробен и задълбочен анализ е възприел едностранно и субективно релевантните за спора факти. Подробни съображения в подкрепа на доводите си излага в касационната жалба. Цитира практика на СЕС. Иска обжалваното решение да бъде отменено и да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира разноски за всички съдебни инстанции. Ответникът - Комисия за защита от дискриминация, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в съдебно заседание и в писмени бележки. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Ответникът - В. Н. Н., чрез процесуален представител, в писмен отговор и в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Иска оспорваното решение да бъде оставено в сила. Не претендира разноски. Ответникът - Технически университет – София, чрез процесуален представител, в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Иска оспорваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № 283/02.08.2023 г., постановено от петчленен разширен заседателен състав при Комисия за защита от дискриминация, по преписка № 172/2021 г., с което: е установено, че Директор на Технически университет София - филиал Пловдив - В. Н. Н. не е допуснал нарушение на забраната за дискриминация по смисъла на чл. 4, ал.2 от ЗЗДискр. във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. спрямо П. Ц. К., в качеството на жалбоподател, на основата на признаци „лично положение“ и „обществено положение“, и не е извършил нарушение на разпоредби на Закона за защита от дискриминация спрямо П. Ц. К., въз основа на членуване в синдикална организация по смисъла на чл. 8, ал. 3 от Кодекса на труда във връзка с упражняване правото на труд; оставена е без уважение жалба с вх. № 44-00-1411/27.04.2021 г. и допълнение с вх. №44-00-1789/25.05.2021г. по описа на КЗД, подадени от П. Ц. К.. Съдът е установил от фактическа страна, че доц. д-р инж. П. К. е подала жалба вх. №44-00-1411/27.04.2021 г. до КЗД, в която е посочила, че след три поредни избора, проведени съгласно установения чрез Закона за висшето образование (ЗВО) ред, на които била избрана за ръководител катедра „Машиностроене и уредостроене" към съответния факултет на филиал Пловдив на Технически университет - София (и трите провеждани по различно време), тя не била утвърдена от Факултетния съвет (ФС). Първият избор бил проведен на заседание на Факултетен съвет, описано в Протокол №7 /05.12.2019 г., от който било видно, че всички останали ръководители катедри - общо пет, без този на катедра МУ (П. К.), били утвърдени. Вторият и третият избор били проведени на заседание на ФС, описани съответно в Протокол №4/14.01.2021 г. и №7/15.04.2021 година. Посочила е още, че евентуалната дискриминация по признаци пол, лично и обществено положение в сфера „право на труд и професионална реализация“ била извършена от членовете на колективния орган ФС и от директора на филиала - проф. В. Н.. К. е поискала от КЗД да изясни обстоятелствата относно процедурата по утвърждаване на ръководител катедра, която не е изяснена от ЗВО и в Правилника за дейността на ТУ – София, както и кое налага за ръководител катедра да се прави утвърждаване. С писмо вх. №44-00-1789/25.05.2021 г. П. К. уточнява, че поддържа оплакванията си за евентуална дискриминация срещу проф. В. Н. – директор на ТУ София – филиал Пловдив по признаци „лично“ и „обществено положение“ в сфера „право на труд и професионална реализация“. Съдът е установил, че в решение № 283/02.08.2023 г. на КЗД е посочено, че оплакванията на К. не инкорпорират последователни и кохерентни данни по отношение на личното нежелано поведение на проф. Н., а от там и такова с дискриминационен характер. Изложено е, че доказателствата по делото не съдържат изявления, насочени пряко към жалбоподателката и касаещи посочен от нея признак. По отношение на признака „лично положение“ е посочено, че липсва дори и бегла информация относно това каква вътрешна иманентно присъща черта на жалбоподателката тя смята за стояща в причинна връзка с твърдението за осъществена дискриминация. Идентично е изложено и по отношение членуването в синдикална организация, което освен, че не е съпроводено с удостоверителна информация, то не става ясно и по какъв начин е била осуетена дейността й в това качество. По отношение на признака „обществено положение“ е посочено, че същият е обоснован от притежаваната научна степен и заемащата академична длъжност на хабилитиран преподавател от страна на К., но липсата на другите елементи от фактическия състав, не позволяват да бъде това в достатъчна степен за извод на осъществена дискриминация. Производството пред първоинстанционния съд се е развило при условията на чл. 226, ал. 1 АПК, след обезсилване на първоначално постановеното решение № 9428/04.11.2024 г. по адм. дело № 2156/2023 г. на АС - Пловдив, с решение № 8508/19.08.2025 г. по адм. дело № 760/2025 г. на Върховния административен съд, пето отделение, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане на делото, съдът е съобразил указанията на ВАС, дадени в решение № 8508/19.08.2025 г. по адм. дело № 760/2025 г., като не е обсъдил показанията на разпитания като свидетел при първото гледане на делото В. Н.. Последният е надлежна заинтересована страна и не може да бъде свидетел по делото, а единствено да даде обяснения по смисъла на чл.176 от ГПК, по изрично разпореждане на съда при необходимост или при искане на страна по делото. За да постанови обжалваното решение АС-Пловдив е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК – административният акт да съдържа правните и фактически основания за издаването му, както и съдържа всички реквизити посочени в чл. 66 от ЗЗДискр., при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и с неговата цел. Решението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразни са изводите на съда, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия, съгласно чл. 64, ал. 1 ЗЗДискр., в предписаната от закона форма, съобразно изискванията на чл. 65, т. 5 и чл. 66 ЗЗДискр., вр. чл. 59, ал. 2 АПК. Правилно съдът е приел, че при постановяване на решението административния орган не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят напълно и не е необходимо да се преповтарят. Ето защо на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, настоящият съдебен състав препраща към тях. Дискриминацията по смисъла на Закона за защита от дискриминация не представлява всяка форма на неравно третиране. За да се квалифицира поведение като дискриминационно, е необходимо неравното третиране да бъде осъществено въз основа на някой от изрично посочените в закона защитени признаци. Липсата на причинна връзка между твърдяното по-неблагоприятно третиране и конкретен защитен признак изключва възможността за прилагане на разпоредбите за защита от дискриминация. Следователно, във всеки конкретен случай следва да бъде установено не само наличие на различно третиране, но и че същото е резултат именно от наличие на посочен в закона защитен признак, което е кумулативно изискване за квалификацията на едно поведение като дискриминационно. Правилно първоинстанционният съд е достигнал до извод, че по отношение на признака „членуване в синдикална организация“, нито в хода на административното, нито в хода на съдебното производство са представени удостоверителни писмени доказателства за принадлежност на доц. К. към синдикална организация. За да е налице неблагоприятно третиране по признак членуване в синдикална организация в нарушение на чл. 8, ал. 3 КТ е необходимо и това да е във връзка с осъществяване на трудови права и задължения. Както обосновано е посочил АС - Пловдив, не става ясно по какъв начин е била осуетена дейността й в това качество. Законът за защита от дискриминация не съдържа легална дефиниция на понятието „обществено положение“, посочено в чл. 4, ал. 1 като един от защитените признаци. Това налага тълкуване на този термин съобразно целите и духа на закона, както и в съответствие с установените принципи в областта на недопускането на дискриминация. Понятието „обществено положение“ следва да се разбира като съвкупност от фактори, отразяващи социалния статус на дадено лице в рамките на обществото. То включва мястото, което лицето заема в социалната йерархия, и се определя от обективни белези, свързани с неговото социално поведение, изпълнявани функции, професионална ангажираност, икономическа роля и социална принадлежност. В този смисъл „обществено положение“ е отражение на начина, по който обществото възприема и оценява ролята на дадено лице в рамките на установения социален ред. Като релевантни елементи на общественото положение следва да се приемат професията на лицето, конкретното място, където упражнява трудова дейност, заеманата длъжност или роля в рамките на съответната институция или организация, както и други белези, свързани със социално-икономическия му статус. В конкретния случай П. К. обосновава признака „обществено положение“ от притежаваната научна степен и заеманата академична длъжност на хабилитиран преподавател, но както правилно е посочил първоинстанционният съд, липсват другите елементи от фактическия състав за неравно третиране. По делото при указана доказателствена тежест два пъти не е ангажирала доказателства относно твърденията за оказано въздействие чрез натиск и убеждаване от проф. Н. - директор на филиала на ТУ върху членовете на ФС на ФМУ. Тези твърдения са твърде общи, не са конкретизирани върху кои точно лица е указан натиск и убеждаване, присъствали и гласували по време на всяко заседание, в което не е утвърден избора на доц. К. да заеме длъжността ръководител катедра. Правилно съдът е посочил, че не се установява годен сравнител, което е задължителен елемент от фактическия състав на дискриминацията. Самото посочване „всички останали ръководители на катедри са утвърдени“, без ясна конкретика, не дава основание да се приеме, че касаторът е третиран по – неблагоприятно сравнено с тях, само защото ги посочва. Не е обосновано наличието и на защитения признак „лично положение“. В жалбата и развилото се производство пред КЗД не са посочени факти, които да дадат основание за определяне на съдържанието на признака „лично положение“. В жалбата на П. К. липсва твърдение за притежаването на какъвто и да е присъщ, иманентен на нейната личност белег, който да може да обоснове признака „лично положение“. В обхвата на признака „лично положение“ следва да са включват само трайни, значими и определящи личността характеристики, равностойни със същностните основни признаци, каквито са полът, расата, здравословното състояние, сексуалната ориентация, възрастта, вярата. Качеството – упражняване правото на труд не може да служи за отличителна характеристика на личността, доколкото зависи от различни обстоятелства извън личността, съответно не може да се приравни на другите иманентно присъщи белези по чл. 4 ЗЗДискр и не може да бъде приет за изпълващ съдържанието на признака „лично положение“. Неоснователни са доводите на касатора относно приложението на чл. 9 ЗЗДискр. Съгласно тази правна норма в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Противно на твърдението в касационната жалба, касаторът при условията на пълно и главно доказване не е опровергал фактите, сочещи за липса на осъществена спрямо него дискриминация по признак „обществено положение“, „лично положение“ и въз основа на членуване в синдикална организация по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Противно на изложеното от касатора обжалваното решение е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. АС-Пловдив е изпълнил задължението си по чл. 168 АПК като е извършил съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК и е установил релевантните за спора фактически обстоятелства. Решението на съда е постановено при разпределена тежест на доказване в процеса, съобразно доводите и възраженията на страните, на които е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдът без провеждане на подробен и задълбочен анализ е възприел едностранно и субективно релевантните за спора факти. Съгласно чл. 172а, ал. 2 АПК към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. В обжалваното решение подробно е описана установената от съда фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните по делото доказателства, които са обсъдени в тяхната съвкупност. Въз основа на установените факти, съдът е извел точно и ясно правните си изводи, противно на изложеното в касационната жалба. Неоснователно е оплакването на касатора за необоснованост на съдебния акт. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, правилно ги е анализирал и въз основа на това не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Изводите му са логични, последователни и почиват на доказателствения материал. По изложените съображения решението следва да бъде оставено в сила, при отсъствие на пороците, посочени от касатора като отменителни основания. При този изход на спора, основателна се явява претенцията на ответните страни – КЗД и Технически университет – София, за присъждане на разноски за касационната инстанция. Касационният жалбоподател П. К. следва да заплати на ответните страни – КЗД и Технически университет – София, юрисконсултско възнаграждение в размер на по 102,26 евро (сто и две евро и двадесет и шест евроцента) на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение