Определение № 10085 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9513/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 95, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чл. 144 и чл. 213а, ал. 7 АПК. Образувано е по частна жалба на Г. В. К. срещу разпореждане № 1917 от 13.08.2026 г. по същото дело в частта, с която е оставена без разглеждане частната му жалба срещу определение № 1676 от 16.07.2026 г. относно отказите за назначаване на преводач и за отвод на съдията-докладчик и е прекратено производството по нея в тези части. Към производството е приобщено производството по частна жалба на същото лице срещу определение № 1676 от 16.07.2026 г., постановено по адм. дело № 42/2026 г. по описа на Административен съд – Перник, в частта, с която е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ за процесуално представителство. В частните жалби се поддържат доводи за неправилност на обжалваните актове и за нарушаване на правото на ефективен достъп до правосъдие. Жалбоподателят твърди, че като руски гражданин не владее български език в степен, позволяваща му да защитава правата и законните си интереси пред институциите в Република България, и че се нуждае от преводач и правна помощ. В тази връзка се позовава на съдебни актове на Софийския апелативен съд - НО, както и на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и чл. 47 и чл. 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС). Излага и твърдения за пристрастност на съдията-докладчик. Иска отмяна на обжалваните актове и уважаване на направените искания. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, след като обсъди доводите в частните жалби и данните по делото, приема следното: Производството пред Административен съд – Перник е образувано по искова молба на Г. В. К. срещу Административен съд – София-град, Административен съд – София-област и Върховния административен съд за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 000 евро за твърдени имуществени и неимуществени вреди, настъпили в периода от 08.10.2024 г. до 17.12.2025 г. Според изложеното в исковата молба вредите злоупотреба с право, отказ от правосъдие, ограничаване на достъп до правосъдие и съд, изразяващи се в откази за освобождаване от държавни такси по административни дела. С определение № 231 от 04.02.2026 г., постановено по адм. дело № 42/2026 г. първоинстанционният съд е освободил Г. К. от заплащане на държавна такса и е оставил без уважение направеното с исковата молба искане за предоставяне на правна помощ и назначаване на преводач от руски на български език. Определението е оставено в сила с определение № 3554 от 30.03.2026 г., постановено по адм.д. № 2594/2026 г. на Върховния административен съд. На 17.02.2026 година с изричана молба ищецът К. е поискал отвод на съдията докладчик по адм. дело № 42/2026 г. по описа на Административен съд – Перник - М. Христова, тъй като смята, че същият не е безпристрастен. Независимо, че докладчикът е счел твърденията за голословни с Определение № 354 от 19.02.2026 г. се е отвел от разглеждане на делото. При последващата проверка на редовността на исковата молба от новия докладчик по делото – съдия С. Георгиева, същият е констатирал нередовности и с разпореждане № 774 от 07.04.2026 г. е дал указания за отстраняването им. Срещу това разпореждане е подадена частна жалба с искане за „отмяна“, която е оставена без разглеждане с определение № 1041 от 12.05.2026 г., оставено в сила с определение № 6630 от 16.06.2026 г. на Върховния административен съд. Успоредно с обжалването на разпореждане № 774 от 07.04.2026 г. ищецът е направил искания за отвод и на този съдия-докладчик, за предоставяне на правна помощ и за назначаване на преводач. С определение № 1676 от 16.07.2026 г. Административен съд – Перник оставя тези искания без уважение. Срещу определение № 1676 от 16.07.2026 г. е подадена частна жалба, постъпила първоначално във Върховния административен съд с вх. № 20689 от 27.07.2026 г. и изпратена на първоинстанционния съд за администриране, където е заведена с вх. № 2524 от 31.07.2026 г. С разпореждане № 1917 от 13.08.2026 г. Административен съд – Перник е изпратил частната жалба на Върховния административен съд в частта срещу отказа за предоставяне на правна помощ. В останалите части, насочени срещу отказите за назначаване на преводач и за отвод на съдията-докладчик, при извършена предварителна проверка за редовност и допустимост е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по нея, като е приел, че тези произнасяния не подлежат на самостоятелно обжалване. Разпореждане № 1917 от 13.08.2026 г. в прекратителната му част също е обжалвано от Г. В. К., като производството по тази частна жалба е присъединено към производството по жалбата срещу отказа за предоставяне на правна помощ. Частната жалба срещу определение № 1676 от 16.07.2026 г. в частта за отказа за предоставяне на правна помощ е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване съгласно чл. 95, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Разпореждане № 1917 от 13.08.2026 г. в частта за оставяне на частната жалба без разглеждане и прекратяване на производството подлежи на обжалване на основание чл. 213а, ал. 7 във връзка с чл. 236 АПК. Частната жалба срещу него е подадена от лице, за което тази част от акта е неблагоприятна. Жалбата е подадена в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима. Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни. По частната жалба срещу разпореждане № 1917 от 13.08.2026 г.: Съгласно чл. 229, ал. 1 АПК определенията и разпорежданията на съда подлежат на обжалване с частна жалба, когато преграждат по-нататъшното развитие на производството или в изрично посочените от закона случаи. Следователно неблагоприятният за страната характер на дадено произнасяне не е достатъчен, за да възникне право на самостоятелното му обжалване. Отказът за отвод на съдията-докладчик и отказът за назначаване на преводач не преграждат по-нататъшното развитие на делото. Самостоятелното им обжалване не е предвидено и в приложимите разпоредби на ГПК, към които препраща чл. 144 АПК. Обстоятелството, че тези произнасяния се съдържат в един съдебен акт с отказа за предоставяне на правна помощ, не ги прави самостоятелно обжалваеми. Допустимостта на оспорването се преценява отделно за всяко от обективираните в акта произнасяния съобразно неговото съдържание и правни последици. По силата на чл. 213а, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК първоинстанционният съд извършва проверка за допустимост на частната жалба и я оставя без разглеждане при наличие на основание по чл. 215 АПК. В случая правилно е приложено основанието по чл. 215, т. 4 АПК, тъй като в частите относно преводача и отвода жалбата е насочена срещу произнасяния, които не подлежат на самостоятелно обжалване. Предмет на проверката в настоящото производство е законосъобразността на оставянето на частната жалба без разглеждане, а не основателността на исканията за назначаване на преводач и за отвод. Ето защо доводите, с които жалбоподателят обосновава необходимостта от преводач или оспорва безпристрастността на съдията-докладчик, не могат да обусловят отмяна на разпореждането, след като законът не допуска самостоятелно обжалване на съответните откази. Липсата на самостоятелен инстанционен контрол не изключва защитата срещу евентуални нарушения при тези произнасяния. Възраженията за нарушено право на защита вследствие на отказа за назначаване на преводач и за разглеждане на делото от съдебен състав, за който са били налице основания за отвод, могат да бъдат релевирани при обжалване на крайния съдебен акт. Наред с това отказът за назначаване на преводач на настоящия етап не освобождава съда от задължението да осигури участието на такъв, ако в по-нататъшното развитие на производството се установят предпоставките по чл. 4, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. По изложените съображения разпореждане № 1917 от 13.08.2026 г. в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. По частната жалба срещу определение № 1676 от 16.07.2026 г. в частта за отказа за предоставяне на правна помощ: Съгласно чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ (ЗПП) предоставянето на правна помощ предполага страната да не разполага със средства за заплащане на адвокат, да желае да има такъв и интересите на правосъдието да изискват това. Преценката за липсата на средства се извършва съобразно обстоятелствата по чл. 23, ал. 3 ЗПП. Наред с тези предпоставки следва да се съобразят и основанията по чл. 24 ЗПП, при които правна помощ не се предоставя, включително когато предоставянето не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла на лицето. Липсата на средства не поражда сама по себе си безусловно право на назначаване на адвокат по всяко гражданско или административно дело. Необходима е конкретна преценка на характера и сложността на спора, етапа на производството, възможностите на страната да участва ефективно в него и значението на професионалното представителство за упражняване на правото на защита. Чуждото гражданство и обстоятелството, че лицето се намира в място за лишаване от свобода, са относими към тази преценка, но не заместват установените в закона предпоставки. Те следва да бъдат съобразени с конкретните затруднения, които създават за участието на страната в съответното производство. Искането на К. за предоставяне на правна помощ вече е било разгледано и отхвърлено с определение № 231 от 04.02.2026 г., оставено в сила с определение № 3554 от 30.03.2026 г. на Върховния административен съд. Наличието на предходен отказ не прави последващото искане недопустимо и не освобождава съда от задължението да прецени необходимостта от правна помощ според обстоятелствата към момента на новото произнасяне. Различен извод може да бъде обусловен както от промяна в личното и имущественото състояние на страната, така и от развитието на производството и възникването на необходимост от извършване на процесуални действия, за които професионалната помощ е съществена за ефективното упражняване на правото на защита. В случая повторното искане е направено във връзка с оставянето на исковата молба без движение. Самото постановяване на акт с указания за отстраняване на нередовности не обуславя автоматично необходимост от предоставяне на правна помощ, но изисква да се прецени дали страната може да изпълни конкретните указания без участието на адвокат. На този етап ищецът следва да изложи ясно фактите, на които основава претенцията си, и да уточни търсената защита съобразно дадените от съда указания. Определянето на приложимата правна квалификация е задължение на съда и не предполага ищецът да разполага със специални правни знания. Дадените указания се отнасят до конкретизиране на твърденията за увреждащото поведение, вредите и исканията спрямо ответниците. Изпълнението им изисква уточняване на факти, на които самият ищец основава претенцията си, а не разрешаване на сложни правни въпроси. От съдържанието на подадените лично частни жалби се установява, че жалбоподателят разграничава постановените по делото актове, посочва конкретните произнасяния, с които не е съгласен, излага основанията за несъгласието си и формулира исканията си към съда. Тези обстоятелства са относими към способността му да изложи позицията си на настоящия процесуален етап. Изводът за липса на необходимост от процесуално представителство не се основава единствено на факта, че е подал жалби, а на съдържанието на изявленията му, преценено във връзка с действията, които следва да извърши. Засиленото служебно начало в административния процес и липсата на задължително адвокатско представителство не изключват възможността за предоставяне на правна помощ. Те обаче следва да бъдат съобразени наред с останалите обстоятелства при преценката дали участието на адвокат е необходимо за ефективния достъп до съд. В случая тази преценка се отнася до конкретния етап на проверка на редовността на исковата молба, а не до евентуалната необходимост от професионално представителство при последващото разглеждане на спора по същество. Позоваването на затруднения при използването на български език също подлежи на съобразяване при преценката за правна помощ. То обаче не обуславя автоматично необходимост от назначаване на адвокат. Правната помощ и участието на преводач изпълняват различни процесуални функции. Професионалното представителство осигурява правна защита, докато преводът позволява на лице, което не знае езика на производството, да разбира и извършва съдопроизводствените действия. Посочените в жалбите актове на Софийския апелативен съд са постановени в други производства. Констатациите в тях относно езиковите затруднения на жалбоподателя могат да имат доказателствено значение, но не създават безусловно право на процесуално представителство по настоящото дело. Необходимостта от правна помощ се преценява с оглед актуалните обстоятелства и конкретните изисквания на производството. Неоснователно е разбирането на жалбоподателя, че чл. 6 ЕКПЧ задължава съда да предоставя безплатна правна помощ на всеки чужденец, който не разполага със средства. При спорове относно граждански права и задължения Конвенцията изисква достъпът до съд да бъде практически и ефективен. Необходимостта от адвокатска помощ се определя според конкретните обстоятелства, включително сложността на производството и възможността на лицето да представи делото си. Гаранциите за безплатна защита и преводач по чл. 6, § 3, букви „с“ и „е“ ЕКПЧ се отнасят до лицата, срещу които е повдигнато наказателно обвинение, и не се прилагат непосредствено към настоящото исково производство. Позоваването на Хартата на основните права на Европейския съюз също не обосновава различен извод. Съгласно чл. 51, § 1 от Хартата нейните разпоредби се прилагат спрямо държавите членки, когато те прилагат правото на Съюза. Самото позоваване на Хартата не установява такава връзка. Независимо от това и чл. 47, трета алинея обвързва предоставянето на правна помощ на лица без достатъчно средства с необходимостта да се осигури ефективен достъп до правосъдие. Член 49 урежда принципите на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието и е неотносим към разглежданото искане. При съвкупната преценка на изложените обстоятелства доводите в повторното искане и в частната жалба не обосновават необходимост от правна помощ за изпълнение на конкретните процесуални действия на настоящия етап. Поради това крайният извод на първоинстанционния съд за отказ да предостави правна помощ е правилен. Тази преценка не изключва предоставянето на такава при последващо възникване или установяване на обстоятелства, които налагат участието на адвокат. По изложените съображения определение № 1676 от 16.07.2026 г. в частта, с която е отказано предоставяне на правна помощ, също следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, трето отделение,