Решение № 577 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3419/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Р. М., представляван от адвокат М., срещу решение № 79 от 25.03.2025 г., поправено с решение № 80 от 25.03.2025 г., и двете постановени по в.гр.д. № 14/2025 г. по описа на Окръжен съд- Смолян, с които е потвърдено решение № 47/ 30.04.2024 г., поправено с решение № 112 от 09.10.2024 г., и двете по гр.д. № 263/ 2022 г. на Златоградски районен съд, в частта, с която е отхвърлен искът за делба между жалбоподателя, Е. Р. Д. и В. Й. Д. на сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], построена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ от 79 кв.м., на един етаж. В останалата си част решенията на ОС-Смолян, с които са потвърдени решенията на РС-Златоград, с които е допусната делба на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], между и при квоти: 1/6 идеална част за М. Р. М. и 5/6 идеални части общо за Е. Р. Д. и В. Й. Д. и сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], построена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ от 102 кв.м., между и при квоти: 1/6 идеална част за М. Р. М.; 1/6 идеална част за Е. Р. Д. и 4/6 идеални части за Ф. А. М. е влязло в сила, като с определение от 14.01.2026 г. по делото същото не е допуснато до касация. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния, процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът неправилно е приел, че Ф. М. е придобила имота по давност. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск за делба на описания имот да бъде уважен. Ответниците по касация Е. Р. Д. и В. Й. Д. оспорват касационната жалба. Считат решението на ОС-Смолян за правилно, законосъобразно и обосновано. Молят същото да бъде оставено в сила. В открито съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адвокат М., който поддържа касационната жалба. Възразява, че по делото не се установява процесният имот да е бил владян и придобит от някой от съсобствениците по давност. Претендира разноските, направени по делото, съобразно списък по чл.80 ГПК, който представя. Претендира и разносктите направени в производствата пред първата и въззивната инстанция. С определение № 144 от 14.01.2026 г., постановено по чл. 288 ГПК, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: С какви действия сънаследникът следва да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне съвладението на другия сънаследник? По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: В практиката на ВКС еднозначно е прието, че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, каквато хипотеза в отношенията между съсобственици не е налице (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 192/16.02.2017 г. по гр.д. № 763/2016 г. на ВКС, I г.о и др.) Приема се също така в съдебната практика, че за да се придобие по давност съсобствен / сънаследствен имот, е необходимо фактическата власт на съсобственика/ сънаследника за неговите идеални части да бъде отблъсната чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че ползващият имота съсобственик е започнал да свои цялата обща вещ, чрез действия, които демонстрират отричане на правата на съсобственика върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на тези права, и които са достигнали до знанието на съсобственика, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 518 от 15.09.2025 г. по гр.д. №4736/2023 г. на ВКС, I г.о.). Тези действия, с които съсобственикът демонстрира завладяването на идеалните части на другите съсобственици, са различни, съобразно конкретиката на всяко дело. С решението, цитирано от касатора в неговата жалба - решение №1 от 08.05.2019 г. по гр.д. № 231/2018 г. на ВКС, I г.о. – се приема, че промяната на намерението предполага външна изява не просто чрез извършване на активни действия, а на такива, които не могат да се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на другите сънаследници, и които са от естество да бъдат възприети по този начин от всички, за да се приеме, че съсобствениците, които не са дезинтересирали от имота, обективно също са могли да узнаят за тях и да предприемат необходимото за защита на правата си. Прието е, че докато останалите сънаследници са в неведение относно промененото намерение на един от тях да завладее и да придобие техните идеални части, докато то не бъде изявено по несъмнен начин, сънаследникът-владелец не може да им противопостави владението си. Тази практика се споделя от настоящия съдебен състав. С оглед така възприетото тълкуване на закона следва да се приеме като извод и отговор на поставения въпрос, че действията, с които съсобственик демонстрира намерението си да завладее цялата съсобствена вещ следва да са такива, че да са обичайно присъщи на собственик на вещ, да отричат правата на съсобственика, да могат да се възприемат от всички, и съответно – да са достигнали до знанието на другия съсобственик, така че той да е узнал или е имал възможност да узнае за промяната в намеренията на владелеца. По правилността на въззивното решение: При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. По делото е заявен за разглеждане иск за делба на съсобствен поземлен имот и построените в него магазин и жилищна сграда. С влязлото в сила решение на ОС-Смолян е допусната делба на поземления имот с идентификатор [№], при квоти: 1/6 идеална част за М. Р. М. и 5/6 идеални части общо за Е. Р. Д. и В. Й. Д. и на сграда с идентификатор [№], построена в поземления имот, със застроена площ от 102 кв.м., при квоти: 1/6 идеална част за М. Р. М.; 1/6 идеална част за Е. Р. Д. и 4/6 идеални части за Ф. А. М.. По отношение на спорния магазин, представляващ сграда с идентификатор [№], за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният състав е приел, че същият е бил придобит от Ф. М. по давност и през 2022 г. тя е продала имота на Е. Д.. Съдът е приел извод за доказаност на възражението за придобиване на имота по давност въз основа на показанията на свидетелите К. и С. и от представени по делото писмени доказателства. В този смисъл съдът е ценил представени по делото договори за наем на магазина, сключени от Ф. М., като наемодател с различни наематели. Посочил е, че Ф. М. е декларирала като свои доходите от магазина през 2008-2010 г. Посочил е, че свид. С. е работила като продавач в процесния магазин в периода юли 2022 г. – 20.01.2023 г., който бил нает от Ф. М.. Свидетелката установявала, че наемът се плащал на ръка на Ф., че Ф. се държала като собственик, увивала водомера с парцали, за да не замръзне. Свидетелката пресъздала изрично изявление на Ф. М., че магазинът е неин и всичко в него е нейно. Свидетелката установявала, че М. М. идвал да я пита дали има нужда от нещо и веднъж оправил развален контакт в помещението. Той изразявал учудване дали няма да направят ремонт майка му и сестра му, защото те вземат наема. Съдът е възприел тези изявления на М., че той възприемал майка си и сестра си като собственици, а не чувствал себе си като съсобственик, който също носел отговорност за доброто състояние на вещта. Свидетелката описвала случай в началото на декември 2022 г., когато Ф. заявила на свидетелката, че всичко е нейно, ритнала кашони със стока, при което едното от двете деца на свидетелката, в пети клас, се стресирало от скандала. Свидетелят И. К. установявал, че преди повече от 15-18 години искал да вземе магазина под наем, при което М. М. му донесъл ключовете за него. Свидетелят установявал, че наем плащал на Ф. М.. Според съда свидетелите възприемали Ф. М. за собственик на имота. С оглед това съдът е обосновал извод, че считано от 2008-2009 г. Ф. М. е упражнява върху целия магазин, включително идеалните части на другите съделители, видно от представените данъчни декларации, фактическа власт с намерение за своене, и това обръщане на държането на идеалните им част в своене било известно още от 2009 г. както на ищеца М., така и на Е. Д., които не се противопоставят. Съдът е приел извод, че през 2018-2019 г. Ф. М. е придобила по давност правото на собственост върху целия магазин с идентификатор [№] и като последица, че продажбата на магазина с нотариален акт №146, н.д. № 322/2022 г. е произвела вещно-прехвърлително действие, тъй като ответниците Д. са придобили от собственик собствеността върху целия магазин, поради което този магазин не следва да бъде допускан до делба. Видно от изложеното въззивният съд е възприел разрешение, което е в противоречие с тълкуването, направено в отговор на значимия за спора правен въпрос. Основателно е оплакването в касационната жалба, че това се е отразило на правилността на акта, който е постановен в нарушение на материалния закон. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, в която връзка ВКС приема следното: Правилно в своето решение въззивният съд е приел, че процесният магазин е бил придобит в собственост от Ф. М. и нейния съпруг Р. М., починал на 14.05.2005 г., ведно с поземления имот, в който се намира. Правилно е приел и че след смъртта на Р. М. правото на собственост върху процесния павилион- магазин се наследява от неговата съпруга и двете му деца- страните по делото при права 4/6 ид.ч. за Ф. М. и по 1/6 ид.ч. за М. М. и Е. Д.. Неправилно въззивният съд е приел, че Ф. М. е придобила вследствие на упражнявано давностно владение правото на собственост върху целия имот- магазин. Съгласно даденият отговор на правния въпрос, произнасянето по който е основание за допускане на решението до касация, за да придобие по давност имота в индивидуална собственост Ф. М. е следвало не само да упражнява фактическа власт върху имота, но и да демонстрира собственическото си отношение по един категоричен и ясен начин, така че да бъде възприето от нейните съсобственици, че счита целия имот за свой и че отрича техните права. По делото не се установява Ф. М. да е имала и демонстрирала поведение, от което да е ясно, че се счита за индивидуален собственик на имота. Нито едно от действията на М., установени от разпитаните свидетели, не доказва отричане правата на останалите съсобственици по отношение на магазина. Установеният факт, че Ф. М. е сключвала договорите за отдаване имота под наем и е получавала наемната цена не доказва преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение. Сключването на договор за наем е действие по управление на една вещ. Този договор може да бъде сключен включително и от несобственик, поради което сключването му от единия от съсобствениците не означава отричане правата на останалите съсобственици/ в този смисъл решение № 158/02.01.2019 г. по гр.д. № 4221/2017 г. на ВКС, II г.о./. Нормално е получател на наемната цена да е лицето, сключило наемния договор и това отново не доказва обръщане на държането във владение и отричане на правата на останалите съсобственици. Установените действия – грижи за водомер, контакт, ремонти на помещението – са нормални грижи на съсобственик за общата вещ. По делото не е доказано нито едно действие на Ф. М., с което същата ясно да е демонстрирала, че упражнява фактическата власт върху вещта само за себе си и отрича правата на съсобствениците. С оглед на така установеното от фактическа страна следва извод, че Ф. М. не е упражнявала владение върху идеалните части на своите съсобственици върху общия магазин и съответно не е придобила по давност собствеността върху техните идеални части. Ф. М. не установява да е станала индивидуален собственик на целия магазин на твърдяното от нея придобивно основание. С нотариален акт № 146, н.д. № 322/2022 г. Ф. М. не е прехвърлила на Е. и В. Д. правото на собственост върху цялата сграда с идентификатор [№], тъй като не е индивидуален собственик на този имот. С тази покупко-продажба Ф. М. е прехвърлила на Е. и В. Д. притежаваните от нея 4/6 идеални части от процесния магазин. По този начин съсобственици в магазина се явяват М. М. с 1/6 идеална част, Е. Д. с 1/6 идеална част и Е. и В. Д. с 4/6 идеални части в режим на СИО. С оглед изложеното следва да се приеме, че предявеният иск за делба на магазин- имот с идентификатор [№] е основателен и имотът следва да бъде допуснат до делба при посочените права. Предвид това, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която е допуснато до касация и вместо него, по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК, да бъде постановено решение, с което да бъде допусната делбата на процесния магазин. Отмяната на решение № 79 от 25.03.2025 г., поправено с решение № 80 от 25.03.2025 г., и двете постановени по в.гр.д. № 14/2025 г. по описа на Окръжен съд- Смолян, с които е потвърдено решение № 47/ 30.04.2024 г., поправено с решение № 112 от 09.10.2024 г., и двете по гр.д. № 263/ 2022 г. на Златоградски районен съд, в частта, с която е отхвърлен иска за делба на сграда с идентификатор [№] води до отмяна на определение № 336 от 13.11.2024 г. по гр.д. № 263/2022 г., с което по реда на чл.248 ГПК е допълнено първоинстанционното решение в частта за разноските. С оглед изхода от спора, на отмяна подлежи и въззивното решение в частта, с която М. М. е осъден да заплати на Ф. М., Е. Д. и В. Й. разноски за сумата над 3000лв. до 4500лв. При този изход на спора касаторът има право на сторените разноски само за въззивното и касационно обжалване и само за успешно проведената защита по отношение на допуснатия до делба магазин. Същият доказва реално направени разноски в размер на 6050лв- заплатени за защита пред въззивната инстанция и 50.45лв – заплатена такса за касационното производство. От така доказаните суми върху ответниците във въззивното и касацинното производство, с оглед изхода от спора следва да бъдат възложени сумите от 2016.66лева- за въззивното производство и 16.81лева – за касационното производство. Общата сума от дължимите се на касатора разноски възлиза на 2033.47лева или 1039.70 евро. Процесуалният представител на касатора претендира определяне на адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция по реда на чл.38,ал.2 ЗА. Размерът на това възнаграждение съдът определя по справедливост, като съобразява фактическа и правна сложност на спора, спецификата на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия и като ориентир ползва определените минимални размери на адвокатските възнаграждение съгласно чл.7 от НВАР. В случая процесуалният представител на касатора е изготвил касационна жалба и изложение, явил се е в едно открито съдебно заседание и е взел становище по съществото на спора. Предоставенана от него защита е активна и успешна, доколкото е постигнато частична отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, съобразно защитавания интерес от касатора. Представеният договор за правна защита и съдействие на насрещната страна по делото удостоверява, че Ф. М., Е. и В. Д. са заплатили адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 4500лв. При тези съображения настоящият състав счита, че справедливото възнаграждение за осъществената правна помощ от пълномощника на касатора е в размер от 1500лева или 766.94евро. Този размер на адвокатското възнаграждение е справедлив, като е съобразена спецификата на защитата пред касационната инстанция, изискваща по- продължителен адвокатски опит и познаване на съдебната практика, както предоставянето на защита в две фази на касационното производство. Ответниците по касация на свои ред претендират разноски и доказват реално направени такива на стойност от 4500лв. С оглед изхода от спора върху касатора следва да бъде възложена за заплащане сумата от 3000лв. с равностойност от 1533.88евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на І г. о.