Решение № 247 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2041/2025 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. Ш., ЕГН [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, против решение № 857 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3378/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4910 от 21.08.2024 г. по гр. д. № 4993/2022 г. по описа на Софийския градски съд в частта за отхвърляне на иска на касаторката, предявен на основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД, ЕИК[ЕИК], за разликата над присъдените 70 000 лв. до претендираните 250 000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния баща В. Д. Г. при ПТП на 10.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 05.01.2022 г. В касационната жалба се сочи, че решението в обжалваната част е неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано, в резултат на което е присъден несправедлив и занижен размер на дължимото застрахователно обезщетение. Правят се оплаквания, че въззивният съд формално се е позовал на ППВС № 4/68 г., но в действителност не е отчел всички релевантни за определяне на обезщетението общи и конкретни обстоятелства, установени по делото, както и не е мотивирал решението си според изискванията на ГПК. По подробно изложени съображения се моли същото да бъде отменено в атакуваната отхвърлителна част и да се постанови друго по същество, с което исковата претенция да се уважи в пълен размер. Претендира се присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор с срока по чл. 287 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, преценени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, намира следното: За да постанови обжалвания резултат, по спорния във въззивното производство въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на В. Д. Г. при ПТП на 10.12.2021 г., съставът на апелативния съд е посочил, че съобразява ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, съгласно които справедливостта като критерий за определяне на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а винаги предпоставя преценка при мотивирано изложение, а не само изброяване, на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства – характер на увреждането, начин на извършването му, интензитет и продължителност на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н.; както и че съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява обективно съществуващи конкретни обстоятелства – начина и обстоятелствата, при които е извършен деликтът, възрастта на увредения, общественото му положение, степента на родство и отношенията между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение. В случая въз основа на свидетелските показания на съпруга на ищцата въззивният съд е приел, че приживе отношенията между Д. и нейния баща били много близки; винаги били заедно и много си помагали, особено баща й; тя била единствено дете; живеели в една къща с родителите й и били много сплотено семейство – родителите на Д. отгледали първото им дете, родено в студентските им години; ищцата трудно приела новината за смъртта на баща си, плачела, чувала го да й вика от банята; това се отразило негативно и върху работата й. При така приетото от фактическа страна и като е посочил, че съобразява икономическите условия в страната към датата на ПТП – декември 2021 г., лимитите на отговорност, възрастта на починалия родител (84 год.) и съдебната практика за подобни случаи, въззивният съд е заключил, че сумата от 70 000 лв. адекватно обезщетява причинените на ищцата неимуществени вреди. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено справедливо по размер обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По него ръководно значение имат задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г., доразвити с трайната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, според които понятието „справедливост” в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е винаги свързано с преценка на редица обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. За да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпените от деликт страдания при смърт на близък, от съществено значение са обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта на пострадалия, степента на родство и съществуващите приживе отношения между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение за неимуществени вреди, интензитета и продължителността на накърняване на психичната му сфера и пр., както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, обуславяща обществено-оправданата мярка за справедливост. Релевантните общи и специфични обстоятелства следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, за да бъде размерът на обезщетението надлежно обоснован. С оглед изложеното по-горе настоящият съдебен състав преценява, че обжалваното решение е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика по чл. 52 ЗЗД, при неточно прилагане на критериите за определяне на справедливо обезщетение при деликт, и е необосновано. Въззивният съд формално се е позовал на ППВС № 4/68 г. и създадената съдебна практика по приложението на посочената разпоредба, но в действителност не е отчел в нужната степен установените от гласните и писмените доказателства правно релевантни факти, както и не е извършил изискуемия съвкупен анализ на всички данни по делото, имащи отношение към размера на дължимото обезщетение, а от последните се установява следното: Смъртта на пострадалия – пешеходец, блъснат на пешеходна пътека, е настъпила още на мястото на произшествието, в резултат на претърпяната съчетана тежка черепно-мозъчна, гръдна и гръбначно-мозъчна травма. Ищцата е била единственото му дете и отношенията им са били много близки, винаги са били заедно, били са сплотено семейство, живеели са в общо домакинство, вкл. след като Д. се омъжила и родила децата си, за да си помагат взаимно. Бащата на Д., макар и възрастен, е бил активен, работел до 81-годишна възраст, грижел се за здравето си. Две години след трагичния инцидент ищцата все още не е преодоляла загубата му, която е била тежка – отразила се неблагоприятно върху работата й като учител; майка й се влошила, започнала да забравя и няколко месеца непрестанно питала, къде е баща й, а Д. трябвало да разказва и преживява всичко отначало; все още й се причувало, че баща й я вика в къщата и избухвала в плач. При така установените обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лв. е занижено и не съответства на изискването за справедливост. При постановяване на обжалваното решение не е отдадено съответното значение на обстоятелството, че ищцата е единствен низходящ на пострадалия и че между тях е съществувала много силна емоционална връзка, основана на взаимна обич и грижа, както и че макар и на 84 години, пострадалият е бил самостоятелен и в добро за възрастта си здраве, поради което внезапната му смърт е имала тежко и продължаващо във времето негативно отражение върху психичната сфера на неговата дъщеря. Възрастта на засегнатите лица е от съществено значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но в случая тя не обосновава толкова по-нисък размер на обезщетението, какъвто е приет от въззивния съд, вероятно въз основа на това конкретно обстоятелство. При съобразяване на горепосоченото, както и на икономическата конюнктура в страната към края на 2021 г., съставът на касационния съд намира, че адекватното и справедливо обезщетение за претърпените от Д. Ш. неимуществени вреди от смъртта на нейния баща следва да възлиза на 90 000 лв. По тези съображения и след като намери решението на въззивния съд в обжалваната отхвърлителна част за частично неправилно, съставът на Върховния касационен съд приема, че същото следва да бъде касирано за разликата над присъдените 70 000 лв. до дължимите 90 000 лв. (10 225.84 евро), като след отмяната му в тази част следва да бъде постановено присъждане на посочената сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.01.2022 г. до окончателното й изплащане. В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати държавни такси в размер на 833.41 евро за всички инстанции, както и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв в полза на пълномощника на касаторката – адв. П. Е. С. от САК, в размер на 1 840.65 евро (с ДДС), също за всички инстанции. Касаторката следва да бъде осъдена да заплати на дружеството сумата от 50 евро – юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение