Определение № 1918 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4176/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 282301/26.07.2023г., подадена от М. А. А. чрез процесуалния й представител адв.О. Л., срещу решение № 260891 от 12.06.2023г., постановено по в. гр. д. № 1565/2021г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивен състав, потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от М. А. А. срещу Ц. Б. Х., С. Х. Х. и Ц. С. П., действаща чрез законния си представител и родител С. Р. П., иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на собствеността на основание давностно владение за периода от 1994г. до 04.04.2019г. и предаване владението върху 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№], заедно с построените в него вилна сграда с идентификатор [№], навес с идентификатор [№], автобояджийска камера с идентификатор [№], гараж с идентификатор [№], гараж с идентификатор [№], селскостопанска сграда с идентификатор [№], всички по КККР на [населено място], обл. София. В касационната жалба са развити доводи, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената претенция бъде уважена. Неправилен е според касатора изводът на съда, че съжителстващият на съпружески начала със собственика на един имот не може да придобие по давност каквато и да е част от този имот по силата на съвместно упражняваната от тях фактическа власт, както и изводът, че в случая са налице т. нар. „търпими действия“, изключващи априори самата възможност за упражняване на владение и породена от него придобивна давност. Според касатора механичното отнасяне на теорията и практиката относно търпимите действия към конкретния случай, а и изобщо към последиците и отношенията относно имуществените права между съжители на съпружески начала е неправилно. За неправилно счита лишаването на лице в положението на „съжител“, допуснат от собственика до имота, от самата възможност за анимус, годен да се квалифицира като владение. Поддържа, че подобна теза противоречи както на смисъла и духа на закона, така и на общия му разум по смисъла на чл. 5 ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл: 1.В случаите на съжителство на съпружески начала, при което съжителите заедно изграждат (всеки според силите и възможностите си) жилище, с намерение да живеят в него като в свой дом, и се установяват в това жилище, което е домът им до края на живота на собственика-съжител (период от 24 години), следва ли да се приеме, че през този период не е налице владение от страна на другия съжител само защото е имал лични отношения със собственика, при положение, че последният е демонстрирал пълното си съгласие с факта, че къщата е построена, за да живеят двамата с ищцата, че през целия продължителен период двамата са живели в дома като семейство, като ищцата се е грижела изцяло както за къщата, така и за двора, и изобщо за имота, без противопоставяне, а напротив, от страна на собственика. На първо място поддържа, че така поставеният правен въпрос има значение за правилното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа също така, че при разрешаването на този правен въпрос, въззивният съд, приемайки, че се касае само и единствено до „държане“, но не и до владение, и макар да не е употребил изрично понятието „търпими действия“, е възприел разрешение, противоречащо на практиката на ВКС, формирана с решение №122 от 03.12.2020г. по гр.д.№3549/2019г. на І г.о. на ВКС. Счита, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че квалификацията на установената фактическа власт следва да бъде извършена въз основа на фактите, довели до нейното установяване, като следва при това да бъде съобразена както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика, върху имота на когото действието се извършва. По този въпрос поддържа противоречие и с решение №483 от 11.12.2012г. по гр.д.№493/2012г. на І г.о. на ВКС. 2.В случай на съвместно съжителство, прилага ли се презумпцията по чл. 69 ЗС и с какви действия и по какъв начин следва съжителят в имот, собственост на другия съжител и съпругата му, да демонстрира своето намерение за своене на съответната част от имота. На първо място касаторът поддържа, че и този въпрос има значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото. Поддържа също така, че разрешението на съда е в разрез с разбирането, приложимо по аналогия, застъпено в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, както и в решение №76 от 15.06.2022г. по гр.д.№4761/2021г. на І г.о. на ВКС. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Ц. Б. Х., С. Х. Х. и Ц. С. П., действаща със съгласието на баща си С. Р. П., чрез процесуалния си представител адв.Л. Т. от САК, изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: М. А. А. е предявила срещу Ц. Б. Х., С. Х. Х. и Ц. С. П. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото й на собственост върху Ѕ идеална част от процесния недвижим имот, с твърдението, че е придобила това право въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, както и за предаване на владението. Твърди, че от 1994г. е живеела на съпружески начала с покойния Х. Х., съпруг на ответницата Ц. Б. Х., баща на ответника С. Х. Х. и дядо на ответницата Ц. С. П., като това съжителство продължило до неговата смърт през 2018г. Поддържа, че по време на съвместния им живот на името на Х. А. Х. по силата на договор за продажба на недвижим имот, частна държавна собственост, с техни общи средства и с цел устройване на общото им семейно жилище, е придобита собствеността върху недвижимия имот, съставляващ понастоящем ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място], като в същия имот с общи усилия, труд и средства двамата през периода 1994-1995г. по силата на суперфиция построили двуетажна вилна сграда с цел това да е техният дом и жилище, и още от завършването на сградата през 1995г. заживели в нея като в свой дом на семейни начала. Живеели там до смъртта на Х. Х., като тя била с ясното съзнание, че имотът е техен общ и се отнасяла към него като собственик. Обитавали и ползвали имота със съзнанието, че това е тяхното жилище, ползвали двора и го обработвали, най-вече лично тя, ползвали и останалите сгради, които построили по време на съжителството си. Твърди също така, че сградите са строени в период, през който наследодателят и ответницата Ц. Б. Х. били във фактическа раздяла. Ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че имотът е придобит от наследодателя и ответницата Ц. Б. Х. в режим на СИО, че ищцата не е противопоставила намерението си да владее имота, като с оглед характера на съсобствеността, а именно, че същата е бездялова, е следвало да противопостави такова намерение и на двамата съпрузи. Поддържат, че ищцата само е обитавала имота на основание това, че е живяла на съпружески начала с наследодателя, и е започнала да живее в имота след завършването на вилната сграда и без да е участвала в строителството с труд и средства. Твърдят, че наследодателят многократно е споделял, че имотът ще остане за двете му деца и дори през 2005г. учредил заедно със съпругата си право на надстрояване в полза на сина си С. Х.. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че правото на строеж върху държавна земя е било отстъпено възмездно в полза на Х. А. Х. с договор от 09.05.1990г., към който момент Х. А. Х. е бил в граждански брак с Ц. Б. Х., като двуетажната вилна сграда в парцел ХІ-1915 в кв. 42 по плана на вилна зона „К. дол“ е узаконена на името на Х. А. Х. с акт за узаконяване от 29.03.1995г. Съобразено е, че Столична община е продала на Х. А. Х. парцел ХІ-1915 с договор от 26.10.1999г., след което през 2005г. (н.а.№114, том ІV, рег.№8163/2005г.) Х. А. Х. и Ц. Б. Х. са учредили на сина си С. Х. Х. правото да надстрои съществуващата в имота двуетажна жилищна сграда с жилище на един етаж и тавански етаж. Прието е, че процесните имоти (дворно място и построените в него сгради) са придобити по време на брака на наследодателя Х. Х. и ответника Ц. Х., като собствеността върху жилищната сграда е придобита по силата на реализирано по време на брака право на строеж, което също е придобито по време на този брак, собствеността върху поземления имот - по силата на договор за покупко-продажба, а останалите сгради са придобити от съпрузите-собственици на земята, по силата на чл. 92 ЗС. За безспорно, а и за установено от събраните гласни доказателства, е прието, че по време на брака на Х. Х. с ответника Ц. Х. наследодателят и ищцата М. А. са установили фактическо съжителство, като са живели съвместно в процесната жилищна сграда в продължение на повече от 20 години до смъртта на Х., през който период Х. и законната му съпруга са били във фактическа раздяла. Въз основа на извършения анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел за установено, че придобитото от Х. Х. право на строеж е било реализирано след установяване на фактическите съпружески отношения между него и ищцата, както и че последната е участвала в строителството. Прието е за установено също така, че сградата е била построена съвместно от Х. и сина му С. Х., като в строежа фактическо участие с труд е имала и ищцата М. А., но доказателства за влагане на парични средства от нейна страна в изграждането на къщата не са налице по делото. Въз основа на представеното удостоверение за наследници съдът е приел, че Х. А. Х. е починал на 28.05.2018г. и негови наследници по закон са преживялата съпруга Ц. Б. Х., син С. Х. Х. и внучка Ц. С. П., дъщеря на починалата през 2011г. дъщеря на наследодателя Б. Х.. Въз основа на така установените факти от правна страна въззивният съд на първо място е изложил съображения, че действащото законодателство не предвижда правно значение на фактическото съжителство по отношение на имуществените отношения на съжителстващите, с оглед на което е приел, че съжителстващият на съпружески начала със собственика на един имот не може да придобие по давност каквато и да е част от този имот по силата на съвместно упражняваната от тях фактическа власт, доколкото фактическата власт е установена от него именно въз основа на даденото от собственика съгласие и основано на лични отношения с него съвместно обитаване на имота. Прието е, че фактически съжителстващото на семейни начала лице има качеството на държател, тъй като упражнява фактическата власт на определено основание, докато при владението фактическата власт се установява и упражнява без основание. Посочено е, че именно в наличието на основание за осъществяване на фактическата власт се състои разликата между владение и държане - в първия случай фактическата власт се установява самоволно, чрез едностранни действия на лицето, което „завладява“ имота, като фактическите му действия не са основани на отношения със собственика, а при държането фактическата власт се основава на определени отношения със собственика - договорни, лични и пр. по силата на които отношения той е допуснат да ползва имота. Прието е, че обстоятелството, че придобитото от наследодателя и ответницата Ц. Х. право на строеж е било реализирано след установяване на фактически съпружески отношения между наследодателя и ищцата, както и участието на последната в построяването на сградата, не обуславя извод, че тя е установила владение върху построеното с признаците по чл. 68 ЗС, доколкото построяването на сградата не е извършено с едностранни действия на ищцата и в този смисъл не може да се приеме, че тя е придобила по давност самото право на строеж. Съобразено е, че фактическото й участие в построяването на къщата е било предприето на основание съгласието на носителя на правото на строеж и съвместно с него, т.е. като държател на това право. Прието е също така, че установената в чл. 69 ЗС презумпция в случая е оборена, доколкото по делото е установено, че ищцата е започнала да упражнява фактическата власт върху имота на основание - настанила се е в него по силата на безвъзмездно отстъпване на ползването му от страна на Х. Х., основано на лични отношения, което изключва възможността тя да го държи като свой. Прието е, че след реализиране на отстъпеното право на строеж построената сграда е придобита в режим на СИО от Х. Х. и съпругата му Ц. Х.. Съобразено е, че установената съвместна фактическа власт върху сградата между ищцата и Х. е продължила след това, безспорно до смъртта на Х. през 2018г., но не са налице доказателства по делото, от които да се направи извод, че упражняваното от ищцата държане се е превърнало във владение върху сградата, респ. и върху придобитото впоследствие от Х. дворно място. Изложени са съображения, че превръщането на държането във владение предполага установяване на промяна в намерението на упражняващия фактическата власт върху имота - същият да извършва такива едностранни фактически действия, с които манифестира пред собственика намерението да държи вещта за себе си. Посочено е, че в случая, за да се превърне държането във владение, ищцата е следвало да манифестира собственическо отношение към имота спрямо всички негови собственици, в т.ч. спрямо наследодателя Х., като независимо, че ищцата твърди, че е придобила по давност само Ѕ идеална част от процесните имоти и тази част е предмет на предявената от нея ревандикационна претенция, тя е следвало да докаже, че е владяла целите имоти, респ. че е противопоставила владението си спрямо всички техни собственици, доколкото имотите са придобити от Х. Х. и съпругата му Ц. Х. в режим на СИО, която е особена бездялова съсобственост и в такава хипотеза трето лице, което претендира, че е придобило по давност каквато и да е част от имотите, следва да манифестира намерението си да ги владее за себе си спрямо двамата съпрузи. Съобразено е, че упражняваната от ищцата фактическа власт в периода от построяването на сградата до смъртта на Х. се е основавала на същите отношения между тях, въз основа на които тя е допусната до имота от Х., като не може да се приеме наличие и на съвладение помежду им, доколкото наследодателят Х., като собственик на имота, го е владял по силата на правото на владение като част от правомощията му на собственик. Прието е, че дори ищцата да е започнала да ползва имота с цел той да стане неин дом и да е живяла в него с това субективно отношение в процесния период, това не я прави владелец. Прието е също така, че фактическата раздяла между наследодателя Х. и ответницата Ц. Х., както и знанието на преживялата съпруга за установената връзка между Х. и ищцата, не променя качеството на последната на държател на имота и не води до промяна на вещно-правния му статут. Изложени са съображения, че продължителната фактическа раздяла между съпрузите може да има значение само в отношенията между тях, така че да изключи съвместния принос на единия съпруг в придобиването на имота, но липсата на съвместен принос не може да породи вещни права за трето лице, дори това лице да е имало свой принос в придобиването на имота от другия съпруг, доколкото участието на трето лице със средства и труд в придобиването на имота може да породи само облигационни отношения между него и собственика, основани на неоснователно обогатяване. Възприети са съображенията на първоинстанционния съд, че дори да се приеме, че презумпцията за приноса на съпругата на Х. в придобиването на имотите по време на брака е оборена и само той да е станал техен собственик, то за да придобие част от тези имоти по давност, ищцата следва да е установила владение спрямо него, доколкото съвладение между тях не е възникнало. При това е съобразено, че по делото не е доказано по несъмнен начин до 2005г. между наследодателя и съпругата му да е била налице трайна фактическа раздяла, изразяваща се в прекъсване на всякакви духовни и икономически връзки, доколкото фактът, че не са живели постоянно в едно домакинство, както и че обстоятелството, че ищцата е имала връзка с наследодателя, не води автоматично до извод за настъпило трайно преустановяване на семейните отношения между двамата съпрузи. По тези съображения въззивният съд е приел, че не е налице владение от страна на ищцата върху процесните имоти с признаците на чл. 68 ЗС, а оттам и че не е установено тя да е придобила по давност части от тези имоти. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По първия, поставен в изложението, правен въпрос следва да се отбележи, че същият по естеството си съдържа възпроизвеждане на част от установените по делото факти и то според поддържаната от касатора защитна теза в процеса. Посочените факти, от които касаторът извежда съответен правен извод под формата на въпрос, обаче сами по себе си не могат да обосноват констатация за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност. За да достигне до този извод въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички факти и обстоятелства, които се установяват от събраните по делото доказателства и в съответствие с трайно установената практика на ВКС е изложил съображенията си, че осъществяваната от касатора фактическа власт върху процесния имот не може да бъде квалифицирана като владение. Последователно в практиката си ВКС приема, че самият факт на участие в строителството, вкл. с лични средства и труд, не би могло да има за последица придобиване на вещни права върху построеното, освен ако в полза на извършилия строителството надлежно е учредено право на строеж. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил като е взел предвид, че правото на строеж е било надлежно учредено в полза на наследодателя, който активно е участвал в неговото реализиране, както и че строителството не е извършено с едностранни действия от страна на касатора, а оттам и не може да се приеме, че тя е придобила по давност самото право на строеж. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил както естеството на твърдяния придобивен способ, така и елементите от фактическия му състав, които следва да бъдат доказани, за да се приеме, че този придобивен способ се е осъществил, и с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 68, чл. 69 и чл. 79 ЗС. Както е прието в решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС, по своята правна същност придобивната давност съставлява упражнявано от несобственик владение върху определена вещ, продължило в определен от закона срок, след изтичането на който се придобива правото на собственост или друго вещно право, на което владението по съдържание и начин на упражняване е съответствало. Фактическият състав на придобивната давност изисква наличие на владение, което да е явно (да не е установено и поддържано чрез насилие или скрит начин) и непрекъснато. Самото владение е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да се свои. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за другиго. След като веднъж е установено като такова, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Съгласно презумпцията на чл. 69 ЗН предполага се, че този който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗН е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобива давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез промяна на държането във владение. Именно с тази практика на ВКС, която е възприета трайно и последователно, въззивният съд изцяло се е съобразил. Последователно също така ВКС приема в своята практика, че намерението на упражняващото фактическата власт лице, а именно да държи вещта за себе си, не може да доведе до придобиване на имота по давност, ако е останало скрито. А скрито би останало намерението, ако фактическата власт първоначално е установена като държане и настъпилата промяна в намерението не е била надлежно демонстрирана спрямо собственика. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил като е взел предвид, че към момента на установяване на фактическата власт върху процесните имоти касаторът е имала качеството „държател“, но не и качеството „владелец“. Изцяло съответства на практиката на ВКС и изводът на въззивния съд, че когато фактическата власт върху един имот се осъществява на определени отношения с неговия собственик, независимо дали лични или договорни, т.е. при наличие на съответното правно основание, е налице държане, а не владение. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС-налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно (решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на І г.о. на ВКС). След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин (решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС). Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани (решение №145/14.06.2011г. по гр.д.№627/2010г. на І г.о. на ВКС). Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Именно в този смисъл са и изложените от въззивния съд съображения. При това следва да се отбележи, че въззивният съд не е отрекъл принципно възможността лицето, живеещо на съпружески начала със собственика на един имот, да придобие правото на собственост върху този имот по давност, както поддържа касаторът. Прието е, че в настоящия случай такова придобиване не се установява и то по причина, че не е установено предявилото иска лице да е демонстрирало промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт върху имота спрямо неговите собственици. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че в основата на изводите на въззивния съд стои приравняването на установеното по делото към т.нар. „търпими действия“ и възприемането на разрешение, противоречащо на практиката на ВКС, формирана с решение №122 от 03.12.2020г. по гр.д.№3549/2019г. Въззивният съд е извършил задълбочен анализ на отношенията, въз основа на които касаторът е упражнявал фактическата власт върху имота, поставяйки в основата им фактическото съжителство със собственика на този имот, което и по правилата на формалната житейска логика обуславя извод за съвместно обитаване на определен имот като жилище, т.е. съвместно живеене. Самото естество на това съжителство обуславя извода, както е приел и въззивният съд, че живеейки в имот, собственост на единия съжител, другият упражнява фактическата власт върху този имот не за себе си, а за другия съжител, с негово разрешение и съгласие, което квалифицира тази фактическа власт като „държане“. За да се трансформира тази фактическа власт във владение е необходимо или демонстриране на промяната в намерението, с което тази фактическа власт се упражнява (както в съответствие с практиката на ВКС е приел и въззивният съд) или предаване на владението от собственика, данни за каквото обаче по делото липсват. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория, поставен в изложението, правен въпрос. Посочената от касатора практика на ВКС е неотносима към конкретния правен спор, доколкото в нея се разглеждат случаи, при които сънаследник се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на дяловете на останалите сънаследници от имот, който притежават въз основа на наследяване. Настоящата хипотеза обаче е съвършено различна. Но за пълнота на изложението следва да се отбележи, че и в основата на разрешението, съдържащо се в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, както и в последващата практика на ВКС, стои тезата, че когато фактическата власт върху един имот, респ. върху идеална част от него, е установена първоначално като държане, за да придобие упражняващото я лице качеството „владелец“ е необходимо да демонстрира промяна в намерението си в тази насока и то по явен и категоричен начин, а не скрито. В посоченото в изложението решение №76 от 15.06.2022г. по гр.д.№4761/2021г. на І г.о. на ВКС е прието също така, че демонстрирането на намерението имотът да се свои следва да бъде извършено чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на собствениците (останалите наследници в разглеждания случай) и да са доведени до тяхното знание. Не са такива действия самото ползване на наследствения имот и неговото ремонтиране и поддържане. Съображения в същия смисъл е изложил и въззивният съд в мотивите към обжалваното решение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение